Джудит Гулд
Сърдечна криза (32)

31.

Сет бе уредил една лимузина да ги чака на летището. Успяха да минат бързо през митническия контрол и още преди мръкване вече пътуваха за Амстердам.

— Апартаментът не е най-изисканият в света — предупреди той Каролина, когато наближиха центъра на града, — но е на разположение и е удобен.

— Не се безпокой за това, Сет — отвърна тя. — Пък и кого го е грижа за апартамента? Тук съм, за да намеря сина си. И изобщо не ме интересува къде ще отседна.

По време на полета Сет я бе информирал, че могат да отседнат в апартамента, който компанията му поддържа в града, и Каролина веднага прие. Сет й обясни, че във въпросния апартамент има две спални и уединението й ще бъде гарантирано.

— В центъра ли се намира? — попита тя.

Той кимна утвърдително.

— Да. Всъщност, намира се съвсем близо до централната гара.

Колата зави по много тясна улица, простряла се успоредно на един канал, и значително намали скоростта. На Каролина й се струваше, че се влачат едва-едва.

— Къщата е от другата страна на канала — рече Сет.

Шофьорът зави надясно, прекоси моста, след което сви вляво по Гелдерсекаде, която се намираше на другия бряг на канала. Каролина погледна наляво и забеляза два или три големи прозореца, над които светеха червени светлини, и осъзна, че е насочила поглед към квартала с червените фенери в централната част на Амстердам. Зърна и женските фигури, които, седнали зад прозорците, рекламираха прелестите си пред минувачите. Шофьорът продължи още малко по същата улица, след което намали и спря пред една елегантна стара къща.

— Пристигнахме — информира я Сет. После плати на шофьора, който отвори багажника на колата и извади куфарите им.

Всички прозорци на приземния етаж бяха с вдигнати пердета и през тях се виждаше всичко, което става в апартамента. Някакъв възрастен човек четеше нещо, настанил се в удобен фотьойл. Стените на стаята бяха покрити с картини и графики, а в единия й ъгъл бе поставен голям роял. На масичката до мъжа имаше сервиз за чай. Цялата стая тънеше в зеленина.

Колко необичайно, помисли си Каролина. Този дом, от който лъха домашен уют, цивилизованост и култура, се намира на същата улица, на която просветват и прозорците с червените фенери.

Каролина взе пътната си чанта, а Сет понесе другите два куфара. Остави ги пред вратата, извади ключа си и отключи голямата дървена врата. Отвори я и пропусна Каролина, която пристъпи в застланото с мрамор фоайе. Сет отново вдигна куфарите и ги внесе вътре.

— Няма асансьор — обясни той. — Това е характерно за почти всички къщи, построени около канала. Ние обаче трябва да изкачим само един етаж.

— Позволи ми да взема моя куфар — рече тя и протегна ръка.

— Не — възрази Сет. — Повярвай ми, свикнал съм да мъкна багаж по това стълбище. Ти ще ми показваш пътя.

Каролина тръгна нагоре по стълбището, което беше изключително тясно и опасно стръмно.

— Това тук със сигурност изобщо не прилича на апартамента на Минервъплейн.

Сет се разсмя.

— Така е. Този апартамент няма нищо общо с лукса на Минервъплейн. Къщата, в която се намираме, е строена преди повече от триста години. А повечето от сградите на Минервъплейн са били построени през петдесетте години на двадесети век.

Качиха се на втория етаж.

— Апартаментът е вляво — обади се Сет. — Каролина тръгна надолу по коридора. Сет вървеше след нея с куфарите. След малко спря пред една врата. Отключи я и запали осветлението. Каролина влезе в апартамента.

Огледа се и видя, че се намират във всекидневната. Стаите имаха изключително високи тавани, а стените бяха облицовани с красива дървена ламперия. В другия край на стаята имаше прозорец, който гледаше към канала. Мебелите, предимно холандски и френски, бяха поизносени, но елегантни.

— Къде е телефонът? — нервно попита тя.

— Ето го — посочи той с ръка. — Ще се обадя само след секунда. — И отново вдигна куфарите. — Веднага се връщам. Само ще занеса багажа в стаите ни.

Тръгна надолу по коридора, а Каролина се разходи из просторната стая, разглеждайки картините по стените и изящните фигурки, които красяха няколкото масички в помещението. Поспря се пред голямата библиотека, претъпкана с книги на няколко езика.

Сет отново се появи в стаята.

— Искаш ли едно питие? — предложи той и вдигна слушалката на телефона.

— Чудесна идея — съгласи се тя. — Но първо се обади по телефона. Става ли?

— Разбира се.

От началото на пътуването с ужас бе очаквала точно този момент — провеждането на телефонния разговор — и в момента бе преизпълнена с благодарност към Сет, който бе предложил да се обади вместо нея.

Точно преди да тръгнат от Ню Йорк им позвъни Ейдриън Уебър, адвокатът от Амстердам. Малко след обяд Моник Ленърт бе телефонирала на Уебър от дома си, за да го информира, че Ричи Маунткесъл е в къщата й. Беше уточнила, че момчето ще остане при нея докато адвокатът не й се обади отново с някакви инструкции, но Уебър бе подчертал, че жената била направо бясна и горяла от нетърпение да се отърве от момчето.

— Веднага ще позвъня — рече Сет и се зае да избира номера.

Каролина положи усилие да се абстрахира от ужасните мисли, които не спираха да се въртят из главата й. Напомни си, че Моник поне бе позволила на Ричи да остане в дома й докато те двамата със Сет пристигнат в Амстердам. За пръв път от смъртта на Лион Каролина се запита как ли тази жена се справя със загубата му. Не можеше да не се чуди дали Моник изпитва към нея и Ричи същата силна омраза, която разяждаше душата й всеки път щом се сетеше за нея и дъщеря й. Нямаше отговор на този въпрос, но поне знаеше със сигурност, че Моник не бе никак щастлива от присъствието на Ричи в дома й.

Сет започна да говори по телефона, но Каролина го прекъсна и попита нетърпеливо:

— Ричи все още ли е там?

Сет кимна утвърдително.

— Изчакай малко.

— Искам да разговарям с него веднага — непреклонно заяви Каролина.

— Почакай само секунда. — Отново заговори с Моник, а само след миг рече: — Ей, тук има един човек, който няма търпение да те чуе. — Подаде слушалката на Каролина. — Ричи е — рече й.

— Ричи! — извика тя. — Добре ли си?

— Нищо ми няма, мамо — отвърна той. — И съжалявам, че те притесних толкова много. Но аз…

— В момента това не е толкова важно, Ричи — прекъсна го тя. — По-късно ще го обсъдим. Искам веднага да дойдем там и да те вземем. Кажи ми адреса.

— Няма нужда, мамо — отвърна той. — Мога да прекарам нощта тук.

— Не! — Тя почти изкрещя в слушалката. — Идвам да те прибера веднага.

 

 

Уличното осветление вече беше запалено, когато двамата със Сет пристигнаха на улица Буикслотервек в Амстердам Норд. Каролина веднага бе впечатлена от неповторимото излъчване на тясната уличка. Остана очарована от неравния калдъръм, от обраслите със зеленина градинки, от поовехтелите къщички, от канала, който проблясваше зад тях и отразяваше светлините на лампите. Напрежението й обаче бе толкова голямо и тя така силно стискаше зъби, че в един момент челюстите й се схванаха от болка. Сърцето й непрекъснато променяше ритъма си — ту биеше като обезумяло, ту постепенно забавяше ударите си: Ако Сет не беше неотлъчно до нея, Каролина сигурно щеше да се върне обратно с ферибота.

Когато стигнаха до номер двадесет и девет, тя се изправи неподвижно и се загледа в къщата пред себе си. През цялото време Сет здраво стискаше ръката й. Помисли си, че дървената къщичка наистина прилича на малко романтично убежище. Малка, спретната… Идеалното любовно гнезденце. Докато слизаха по каменните стълби към къщата, входната врата се отвори и Моник Ленърт, висока и стройна, с гладко сресана дълга руса коса, застана на прага. Каролина веднага осъзна, че жената е била танцьорка. Стоеше с изправен гръб, вирната глава, изпънати назад рамене и прибран задник.

Този неин изправен гръбнак май може да бъде изключително непреклонен, помисли си Каролина. Беше уверена, че Моник Ленърт не е от най-приятните и отстъпчиви жени, с които й се е налагало да общува, но, едновременно с това, не можеше да отрече, че е и изключително красива.

Когато стигнаха до вратата, Моник протегна ръка.

— Аз съм Моник Ленърт — представи се тя на английски. Говореше езика почти без акцент.

Каролина стисна ръката й. Беше повече от очевидно, че Моник е изключително нервна.

— Аз съм Каролина Маунткесъл, а това е Сет Фостър.

Сет също стисна ръката й.

— Здравейте — поздрави той. — Надявам се, че нямате нищо против присъствието ми в дома ви.

Моник поклати отрицателно глава.

— Не, разбира се — увери го любезно. — Моля заповядайте.

Отстъпи встрани и ги пропусна в антрето.

— Ричи си играе с Аня — информира ги тя и затвори вратата след тях. — Трябва да призная, че аз… аз съм малко нервна — заяви Моник, приковала поглед върху Каролина.

— Аз самата също изпитвам известна нервност — отвърна Каролина, признателна, че жената бе признала собствените си притеснения и страхове, произтичащи от тази среща.

— От тук — покани ги Моник и ги въведе в просторната всекидневна. Верандата, която гледаше право към канала, беше ярко осветена.

Къщата създава илюзията, че се намира в самия канал, помисли си Каролина. В следващия миг обаче се задъха от вълнение и всички мисли се изпариха от главата й. Ричи вървеше към нея, хванал момиченцето за ръчичка и Каролина, която за пръв път имаше възможност да я разгледа добре, просто не можеше да откъсне очи от нея.

— Мамо — каза й той — това е Аня. Не е ли истинска красавица?

Погледна към Сет и му протегна ръка.

— Здравей, Сет — поздрави. Двамата се ръкуваха и Ричи забеляза, че Сет не сваля ръка от раменете на майка му. Придържаше я едва-едва, но жестът издаваше силната му загриженост и желанието му да я закриля и подкрепя.

Каролина изпита огромна радост при вида на сина си. През целия път до тук бе копняла да го прегърне и да го притисне към себе си, но за момент остана абсолютно неподвижна и безмълвна, хипнотизирана от живата картина, изобразена от Ричи и малкото момиченце. За нейно огромно изумление детето изглеждаше точно като Ричи на нейната възраст. Приличаха си като две капки вода. И двамата имаха шоколадово кафяви коси и очи. И двамата много приличаха на Лион. Достатъчно беше да ги погледне човек, за да разбере кой е баща им. Най-накрая Каролина забеляза, че малкото момиченце й протяга ръка за поздрав. Наведе се и пое малката ръчичка.

— Здравей… Аня — рече й сковано. — Аз съм Каролина.

Аня се засмя, покри очите си с ръка, а след това срамежливо погледна нагоре към Ричи.

— Всичко е наред — успокои я той. — Тя е моята майка. А това е Сет, Аня.

Момиченцето отново протегна ръка, а Сет се наведе и леко я докосна с устни, спазвайки традициите на стария континент.

— За мен е удоволствие, Аня — рече й той.

Аня отново се засмя и го погледна изпитателно.

— Е, мисля, че ние вече трябва да тръгваме — обади се Каролина.

— Но, мамо, аз тъкмо щях да гледам видео заедно с Аня — възрази Ричи.

— Може би някой друг път — твърдо заяви Каролина. — Сега обаче трябва да си вървим. — Обърна се към Моник. — Благодаря ви, че се погрижихте за сина ми — й рече. — Може би утре ще се видим отново и тогава ще поговорим повече.

Моник кимна.

— Би било чудесно.

— Приятно ми беше да се запозная с вас — обади се и Сет, без да сваля ръка от раменете на Каролина.

— На мен също — кимна Моник. — Беше ми приятно да се запозная и с двама ви.

Каролина, която все още не можеше да се овладее напълно след срещата с Моник и гледката, която представляваха Ричи и Аня заедно, все пак съумя да намери сили и да протегне ръка.

— Довиждане — официално изрече тя.

Моник пое ръката й и я стисна.

— Довиждане.

— Хайде да вървим, Ричи — подкани го Каролина, запътила се вече към вратата.

— Идвам — отвърна той. По гласа му личеше, че не е доволен.

Излязоха от къщата и тръгнаха обратно по улицата към ферибота. На Каролина й се искаше да се накара на Ричи за решението му да тръгне сам за Европа, но той беше толкова щастлив и така разпалено им разказваше за новооткритата си сестричка, че тя предпочете да не повдига неприятния въпрос за бягството му. Толкова много се радваше и благодареше на съдбата, че го вижда жив и здрав, че реши да остави за по-късно неизбежния разговор. Освен това имаше нужда от време, за да събере собствените си мисли и да подреди чувствата си. Главата й все още се въртеше след посещението й в тайното убежище на Лион в Амстердам и, след запознанството си с Моник и Аня, Каролина се нуждаеше от време, за да премисли нещата и да преглътне онова, което бе видяла току-що.

 

 

Краткото пътуване с ферибота им подейства освежаващо, особено след хладния утринен ветрец, който духаше на откритата задна палуба на корабчето. Тримата слязоха на брега и бързо поеха към малката къщичка на улица Буикслотервек. На Ричи обаче все му се струваше, че Каролина и Сет не вървят достатъчно бързо. Той тичаше пред тях и изгаряше от нетърпение час по-скоро да стигне и да види отново Аня. Каролина бе позвънила предварително, за да се увери, че Моник ще си бъде у дома.

Сет хвана ръката на Каролина и й показа някои от по-известните лодки, закотвени на брега на канала. Някои от тях бяха обитавани целогодишно от хора, които в очите на останалите изглеждаха или много сърцати, или абсолютни глупаци. Всичко зависеше от гледната точка.

— Мисля, че лодките са неописуемо очарователни — отбеляза Каролина. — Животът на борда също ми изглежда примамлив, но се боя, че в тези лодки вероятно е доста студено и твърде тясно.

— Само специална порода хора могат да живеят по този начин — съгласи се Сет. — Живот като този определено не е за всеки. — Опитваше се да отвлече вниманието й от предстоящото посещение, защото прекрасно знаеше, че тя продължава да е кълбо от нерви, макар че днес се контролираше значително по-успешно.

И двамата погледнаха напред и видяха Ричи, който тичаше далеч пред тях.

— Той е… във възторг от Аня — подхвърли Каролина. — Не мислиш ли?

— Да — съгласи се Сет. — И не бих могъл да го виня. Мисля си, че ако неочаквано науча, че имам сестра или половин сестра, която толкова много да прилича на мен, аз също ще изпадна във възторг. Не си ли съгласна?

— Предполагам, че имаш право — кимна Каролина. Спря и вдигна поглед към него. — Предполагам, че просто ми е трудно да осъзная всичко изведнъж — призна си тя. — Съвсем естествено е чувствата на Ричи да са напълно различни от моите.

Докато стигнат до къщата, Ричи, който бе пристигнал много преди тях, вече излизаше през входната врата, хванал малката ръчичка на Аня в своята.

— Моник ми позволи да я заведа в парка — информира ги той, усмихнат до ушите.

Аня вдигна личице към тях и също се засмя.

— Как си днес, Аня? — попита я Сет.

Детето се изсмя и погледна Ричи.

В този момент се появи Моник.

— Добро утро — поздрави ги тя.

— Добро утро — в един глас отвърнаха Каролина и Сет.

— Ричи, позволи ми да ти покажа как да стигнеш до парка. — Моник се обърна към Каролина и Сет: — Ще се забавя само минутка. Моля, заповядайте вътре. Само ще му покажа пътя и се връщам.

— Няма да се бавим много — обеща през рамо Ричи към Каролина и Сет, които тъкмо влизаха през входната врата.

— Приятно прекарване! — извика в отговор Сет.

— Благодаря — избъбри Ричи.

— Защо първо не дадеш една целувка на майка си? — попита Каролина.

Ричи се върна с усмивка на лицето, прегърна Каролина и я целуна.

— Обичам те, мамо — рече й той, след което се обърна и настигна Моник и Аня.

Сет притисна Каролина към себе си.

— Всичко ще се оправи — увери я той. — Справяш се чудесно.

Тя кимна.

— Аз… бях толкова изненадана от… от Аня… О, толкова се радвам, че си тук с мен — нервно изрече след това. — Днес съм по-изненадана и от вчера. От Аня. Приликата й с Лион и Ричи е просто поразителна.

— Не познавах Лион — отвърна Сет, — но момиченцето наистина е одрало кожата на Ричи. — Той се огледа наоколо. — Къщата е доста приятна, а кварталът, макар и малко западнал, е просто очарователен.

— Така е — съгласи се Каролина. — По нищо не прилича на онзи Амстердам, който познавам.

— Наистина не прилича. Това тук е квартал за хора средна ръка. Предполагам, че наоколо живеят доста студенти и хора на изкуството. Както и възрастни хора. А също и рибари и собственици на лодки.

В този момент Моник влезе през входната врата и се присъедини към тях.

— Ще желаете ли чай или кафе? — попита ги тя.

— Аз предпочитам чай — отвърна Каролина.

— За мен също чай — присъедини се към нея Сет.

— Приготвянето му ще отнеме само минутка — увери ги Моник и влезе в малката кухничка, отделена от всекидневната с бар плот. — Имам само зелен чай — информира ги тя. — Надявам се, че го харесвате.

— За мен е добре — увери я Каролина.

— За мен също — последва я Сет.

— Заповядайте, седнете. Настанете се удобно — покани ги Моник. — Можете да закачите палтата си ей там. — Посочи им закачалката в ъгъла.

Каролина и Сет закачиха връхните си дрехи, след което седнаха заедно на канапето, което гледаше към канала.

Моник им сервира готовия чай в поднос, който постави на масичката за кафе. На подноса имаше купа с парчета лимон, друга — с рафинирана захар, чинийка кафява захар, паничка мед и каничка с мляко. Моник се настани на стола срещу тях и всеки се зае с чая си.

Каролина отпи глътка чай, след което дълбоко си пое дъх, опитвайки се да се овладее достатъчно за предстоящия разговор.

— Благодаря ви, че приехте Ричи в дома си — започна тя. — Както сигурно знаете, той избяга от къщи, без да ми се обади, защото искал да се запознае с Аня.

Моник се изчерви, след което с елегантен жест отметна кичур дълга руса коса, паднал по лицето й.

— В началото много се ядосах — призна си тя. — Не исках да имам нищо общо с него или с… вас. Но после… ами не можах да устоя, когато забелязах колко много прилича на Аня… Постепенно проумях, че той отчаяно копнее да опознае малката си сестричка. — Сви рамене. — Затова го доведох у дома. Исках да им дам възможност да се запознаят. Какво друго можех да сторя?

Каролина оцени по достойнство откровеността на жената срещу нея.

— Е, аз наистина съм ви задължена и искрено ви благодаря, че сте го приютила. Бях се поболяла от притеснения по него.

— Той е добре — увери я Моник. — Довери ми нещо и аз му обещах, че няма да ви казвам. Струва ми се обаче, че би трябвало да го знаете.

— И какво е то? — тревожно попита Каролина.

— При пристигането му в Амстердам са му откраднали раницата и коженото яке — съобщи й Моник. — А също и парите му. Не е сериозно ранен, но нападателите са скъсали дънките му, а той си охлузил ръката. Почистих и дезинфекцирах раната. Не е сериозна и няма от какво да се притеснявате. За щастие паспортът му се е намирал в задния джоб на дънките.

— О, боже! — възкликна Каролина. — Нямах представа. Забелязах, че дънките му са скъсани, но толкова се зарадвах като го видях, че пропуснах да го попитам за тях.

— Къде се е случило? — поинтересува се Сет.

— Някъде в квартала с червените фенери — отвърна Моник. — Трима скинари му препречили пътя и го ограбили. Но, ако питате мен, мисля, че най-сериозно е пострадала гордостта му.

Каролина едва не припадна, представила си какво е могло да се случи със сина й.

— Радвам се, че все пак е намерил дома ви — заяви тя — и ви благодаря, че сте се погрижила за него. Не зная какво да кажа…

— Не е нужно да казвате каквото и да било — увери я Моник и отново сви рамене. — Направих онова, което всеки би сторил на мое място.

— Въпреки това и двамата високо ценим жеста ви — намеси се Сет. — Ричи очевидно е смятал, че баща му му е показал целия град, което, както става ясно, не е точно така.

— Лион обичаше да развежда Ричи из Амстердам и да му показва забележителностите на града — каза им Моник. — Той много обичаше сина си.

При споменаването на името на Лион Каролина мигновено настръхна, но гневът й бе притъпен от думите, изречени от Моник.

— Да — съгласи се тя. — В това не може да има никакво съмнение. Лион много обичаше сина си.

Моник погледна Каролина, след което сведе поглед към ръцете си, които държеше скръстени в скута си.

— Може би не желаете да чуете точно това — продължи тя, пое си дълбоко дъх и отново погледна Каролина в очите, — но когато се запознах с Лион, аз изобщо не подозирах, че е женен. Не носеше венчална халка и не ми каза нищо. Поне в началото.

— Значи все пак сте узнала истината? — вметна Каролина.

— Впоследствие, да — кимна с глава Моник. — Имам навика да ходя до Беатрикс парк и да храня птиците там, така че всеки ден минавах покрай апартамента, в който той обикновено отсядаше. Заговорихме се един ден докато хранех рибарите.

— Моля ви — прекъсна я Каролина, — не съм сигурна, че искам да чуя това. — Сет успокоително стисна ръката й и тя вдигна поглед към него.

— Извинете. Исках само да разберете как се случи. — Очите й се напълниха със сълзи, но Каролина отмести поглед, опитвайки се да пренебрегне очевидната мъка на другата жена. — Започнахме да се срещаме всеки ден. Той беше много самотен. Не познаваше никого в този град. Само хората, с които работеше.

Замълча за миг и отново погледна Каролина.

— Не се опитвам да се оправдая за онова, което сторихме, защото прекрасно зная, че за такова нещо няма оправдание.

Каролина кимна в знак на съгласие.

— Така е, няма — промълви стегнато тя.

— Забременях — продължи Моник — и той едва тогава ми каза, че е женен. Аз обаче пожелах да родя детето му, защото… бях лудо влюбена в него… и все още съм.

Каролина видя сълзите, които потекоха по лицето на Моник, и колкото и да се опитваше да остане безучастна, нещо в сърцето й потрепна, в душата й се прокрадна съчувствие към младата жена. В края на краищата, тя също бе страдала — страдаше — след смъртта на Лион.

— От тогава насам нито за миг не съм съжалявала за решението си да родя Аня — заяви Моник, без да сваля поглед от лицето на Каролина. — За мен тя е като дар от Лион. Че и нещо повече.

— И какво каза Лион, когато разбра? — попита Каролина. — Имам предвид решението ви да родите детето?

— В началото смяташе, че трябва да направя аборт, но аз отказах категорично — отвърна Моник. — И той… най-накрая се примири. Намери тази къща и купи колата. Беше изключително добър с мен, а след като Аня се роди, просто не можеше да повярва, че е могъл да поиска от мен да направя аборт. Толкова много я обичаше. Точно… точно както обичаше и Ричи.

Каролина кимна. Главата й се въртеше, умът й трескаво се опитваше да смели цялата тази информация.

— Лион никога не престана да ви обича — додаде Моник. — В това съм абсолютно сигурна.

Горещи сълзи опариха очите на Каролина и тя силно стисна ръката на Сет. Не смееше да заговори, защото се опасяваше да не се разплаче на глас.

— Играеше си с Аня, когато получи сърдечния удар — продължи да разказва Моник. — Бяха ей там, на верандата. — Посочи с ръка към прозореца. — Лион се препъна и падна. Видях го, че пада и се уплаших да не се претърколи в канала. Веднага изтичах отвън. Не знаех какво става. Той ме сграбчи за ръката и каза: Каролина. Кажи й, че я обичам. След това умря. Просто ей така. — Тя щракна с пръсти.

Каролина ахна на глас и шумно си пое дъх. Сет обгърна раменете й с ръка и я привлече към себе си.

— Съзнавам, че за вас е мъчително да чуете всичко това — продължи й Моник, — но аз държа да узнаете всичко. Без значение какво е ставало тук — а аз съм наясно, че разкритията за връзката ни сигурно са били кошмарни за вас, той никога не престана да ви обича.

Каролина мълчаливо премисли думите й. Когато най-накрая се овладя достатъчно, за да проговори, тя попита:

— Ами вие? Това двойствено положение трябва… да е било ужасно и за вас.

Моник взе една книжна салфетка и избърса сълзите си.

— Така е. Беше ужасно. Но, едновременно с това, Лион се държеше прекрасно с нас. — Тръсна глава като че ли се опитваше да прогони някакъв образ от мислите си и косата й се разлюля около лицето й. — Разбирам, че цялата тази история сигурно ви се струва неописуемо жалка и долна.

— Аз… радвам се, че ми разказахте всичко — увери я Каролина.

В стаята се възцари мълчание, което продължи няколко минути. Чаят, който Моник беше приготвила, си стоеше почти недокоснат. Сет първи се раздвижи, взе чашата си и отпи.

— Чаят е чудесен — заяви той, опитвайки се да стопи ледовете.

— Благодаря — отрони тихо Моник.

— И какво смятате да правите сега, ако ми позволите да попитам?

— Не зная — призна си Моник. — Най-вероятно ще се върна на работа. Преди танцувах в една трупа за модерен бален. Все още обаче не съм решила окончателно. Трябва да мисля и за Аня.

— Имате ли близки тук?

Моник поклати отрицателно глава.

— Не и в Амстердам, не. Родителите ми живеят в провинцията. Баща ми е фермер. Те са съвсем обикновени хорица и посрещнаха с възмущение решението ми да родя дете, без да съм омъжена.

— Може пък да променят отношението си — предположи Каролина. — Често се случва, особено пък когато внучето е толкова красиво като Аня.

— Ще видим — въздъхна Моник. — Само че аз не храня особени надежди. И двамата категорично отказаха да я видят и изобщо не я познават.

— Това сигурно много ви тежи — съчувствено отбеляза Каролина.

— Свикнала съм — пак въздъхна Моник и се засмя тъжно.

Каролина изгледа внимателно младата жена, която отпи от чая си, а след това, само с един елегантен жест, преметна назад дългата си коса. Тя отчаяно се опитва да бъде смела, осъзна тя, но всъщност е твърде уязвима и уплашена.

В този момент Ричи и Аня нахлуха през входната врата, съпроводени от шумен смях и веселие и тримата насочиха погледи към тях. Странното усещане, завладяло Каролина при първата й среща с момиченцето, се върна с пълна сила. Детето се затича към майка си като бърбореше нещо на странна смесица от английски и холандски.

— Прекарахме си страхотно — информира ги Ричи. — Аня обаче започна да огладнява. Изобщо не си бях дал сметка, че вече наближава обяд. — Погледна към Каролина и Сет, опитвайки се по израженията им да прецени какво точно се бе случило в негово отсъствие.

Каролина се усмихна на сина си и хвана ръката му.

— Радвам се, че си прекарал толкова добре — рече му тя.

Ричи се усмихна в отговор.

— Ние тук проведохме много интересен разговор — продължи тя, — но мисля, че е време да си тръгваме. — Погледна часовника си. — Наистина вече е време за обяд. — Изправи се и Сет я последва веднага.

— Имам малко задушено, останало от вчера. Ако желаете, можете да останете на обяд — покани ги Моник.

— Не, но ви благодаря за поканата — отвърна Каролина. — Днес след обяд трябва да се погрижа за някои неща и затова предпочитам да тръгнем веднага.

Ричи стоеше неподвижно и местеше поглед между майка си, Сет и Моник. Не знаеше какво да мисли, не знаеше какво да направи.

— Ще имаш ли нещо против, ако по-късно дойда отново, Моник? — попита той.

— Не, разбира се — увери го тя. — Знаеш, че винаги си добре дошъл, Ричи. Само се обади предварително, за да си сигурен, че ще си бъда у дома.

— Беше ми приятно да се запозная с вас, Моник — намеси се Сет и протегна ръка. — А също и с теб, Аня. — Моник стисна ръката му, но Аня стеснително вдигна ръчички и покри лицето си с тях.

Всички тръгнаха към вратата, но Каролина се обърна към Моник.

— Може ли да поговорим на четири очи? Само за минутка?

— Разбира се — съгласи се Моник. — Ричи, имаш ли нещо против да вземеш Аня с теб?

— Не. — Той хвана момиченцето за ръка и заедно със Сет тримата излязоха от стаята и затвориха вратата след себе си.

Каролина погледна Моник.

— Няма да се преструвам пред вас, че не преминах през ада, след като научих за връзката ви с Лион. Няма да го правя, защото не отговаря на истината. На Ричи също не му беше никак лесно. Откакто разбрах за вас двамата, животът ми се превърна в кошмар.

— Разбирам — промълви Моник и нервно прехапа долната си устна.

— Не зная дали наистина разбирате — възрази Каролина. — Всичките тези години, през които бяхме женени… Раждането на Ричи. За мен семейството ни беше свещено, а изведнъж всичко се оказа съсипано и поругано.

Моник кимна с глава и очите й отново се напълниха със сълзи.

Каролина пое дълбоко дъх и погледна право в сините очи на Моник.

— Не зная дали някога ще мога да ви простя, а ми се струва, че вие искате именно това. Иначе не бихте ми казали нещата, които споделихте днес. За мен това беше дар и аз високо ценя честността ви. Наистина. Струва ми се, че наученото днес ще направи живота ми малко по-лек, но не смятам, че някога ще мога да забравя за случилото се в този дом.

Сълзите потекоха по лицето на Моник, но тя запази мълчание.

— Не искам думите ми да прозвучат прекалено… арогантно, но не съм свещеник, който да ви дари с опрощение, Моник — продължи Каролина. — Господ ми е свидетел, че и аз съм направила доста глупави неща през живота си. Казвам ви всичко това, само защото искам да знаете как се чувствам.

Пъхна ръка в дамската си чанта, порови известно време и измъкна пакетче книжни салфетки.

— Заповядайте — рече тя и ги подаде на Моник. — Избършете сълзите си. Само се надявам двете с вас да успеем да постигнем някакво… разбирателство. Заради Ричи и Аня.

— И аз се надявам на същото — отвърна Моник.