Джудит Гулд
Сърдечна криза (3)

2.

Тази сутрин Каролина посрещна без радост острото и безмилостно звънене на будилника. Изпъшка на глас, измъкна едната си ръка изпод завивката и, като се протегна, замахна по посока на пронизителния и натрапчив звук. Пръстите й докоснаха някакъв стъклен предмет и тя веднага отдръпна ръката си назад. Твърде късно обаче.

Водната чаша с трясък се разби на пода. Каролина се надигна с усилие и бавно седна в леглото.

— По дяволите — изруга тя с предрезгавял и едва доловим шепот. Гърлото й беше пресъхнало. Решително протегна ръка и натисна с палец бутона, който изключи звука на противно шумния часовник.

Звъненето престана, за да бъде заменено начаса от характерните за Челси утринни шумове. Все още не се бе развиделило дори, но камионите за доставки вече бръмчаха по улиците, а стъклата на прозорците потреперваха от ръмженето на мощните им двигатели. Някакъв работник се дереше с пълно гърло, а в далечината се носеше протяжният вой на линейка.

Каролина посрещна с лека усмивка познатата какофония и отмахна с ръка косата, паднала върху очите й. Враждебно изгледа часовника, който показваше пет сутринта. Прозина се шумно и протегна ръце и крака, опитвайки се да разбуди напълно натежалото си като олово тяло. После отново се отпусна върху възглавницата, но остана така само за миг.

— О-о… — изпъшка отново и най-накрая провеси крака от едната страна на леглото. — Това е истинско мъчение. Защо трябваше да стоя толкова до късно и да гледам онзи филм заедно с Ричи?

Каролина обаче знаеше защо го бе направила. Напоследък работеше по цял ден, а Лион вече от няколко седмици отсъстваше от града. Все й се струваше, че никой от тях двамата не обръща достатъчно внимание на техния шестнадесетгодишен син. Това, разбира се, се отнасяше до случаите, в които той успяваше да се раздели с приятелите си, за да й отдели малко от времето си.

Каролина се изправи и като внимаваше да не настъпи натрошените стъкла, отиде боса до банята. Устата ми, помисли си тя и се намръщи с отвращение. Какво, за бога…? И тогава си спомни. Предишната вечер двамата с Ричи бяха погълнали огромно количество пуканки, обилно посолени и щедро полети с масло. Ух! Никога повече, обеща си тя с ясното съзнание, че с нетърпение очаква мига, в който отново ще може да прекара известно време със сина си.

Бързо приключи със сутрешния си тоалет в банята от блестящ мрамор и стъкло, след което се втурна към просторната кухня. Усмихна се криво, спомнила си шока, с който бе посрещнала разходите по ремонта и обновяването на това помещение. Хладилникът беше последна дума на техниката, печката и фурните бяха производство на Гарланд, всичките повърхности в кухнята бяха изработени от неръждаема стомана и черен гранит. Лион бе настоял да купят само най-доброто и тя бе предпочела да не спори. Само че това свръхмодерно кухненско обзавеждане се използваше толкова рядко, че дори и днес изглеждаше напълно ново — точно като в деня, в който беше окончателно монтирано. Кафемашината обаче беше друго нещо. Каролина се запъти право към нея. Трябваше само да натисне бутона и да я включи. Предишната вечер я бе напълнила с вода и прясно смляно кафе.

Забързано се върна в банята и разреса косата си, боядисана в дръзко червен цвят. Задачата не беше чак толкова непосилна, предвид строгата й подстрижка в стил Луиз Брукс. Прав бретон и подстригана на черта коса, която стигаше до основата на ушите й. После с обиграна рутина се зае с очната линия, спиралата, червилото и ружа. Накрая внимателно огледа отражението си в огледалото.

Изобщо не е зле, помисли си тя с ясното съзнание, че изглежда доста добре за една недоспала тридесет и пет годишна жена. Опита се да се усмихне ослепително. Лице, предназначено да покорява околните, помисли си тя. Много по-добре. Тъмносиви очи. Яркочервени устни.

Повечето от приятелите на Каролина се отнасяха с насмешка към стремежа й да изглежда добре по всяко време на деня и нощта, независимо от случая. Каролина обаче винаги бе смятала, че човек никога не знае на кого може да налети случайно и затова неизменно се стараеше Да изглежда възможно най-добре. За всеки случай. Но дори и тя трябваше да признае, че е малко вероятно да срещне случайно някой от хората, които й се искаше да впечатли, на пазара за цветя толкова рано сутринта. Само че отдавна беше разбрала, че търговците, които работят на пазара — за нея всички те носеха името Джордж, защото като че ли до един бяха гърци и се назоваваха все с това име — обичаха да я виждат рано сутрин и често обсъждаха сутрешните й тоалети, неизменната усмивка и доброто й настроение.

Е, никой от тях, естествено, не беше Рокфелер и не притежаваше милиарди долари. И какво от това? Тя бе успяла да им направи добро впечатление и отношенията им през годините постепенно прераснаха в приятелство, което се изразяваше в безброй дребни услуги и мили жестове, които тези хора правеха за Каролина. Един Джордж можеше да задели настрана букет необичайно красиви лилии, докато Каролина успее да намине и да ги види, предоставяйки й по този начин възможността да изпревари всички потенциални конкуренти. Ако растенията от даден вид неочаквано се окажеха изключително дефицитни, Каролина можеше да е сигурна, че в охладителната камера на някой друг Джордж има точно от този вид цветя, запазени специално за нея. Ако й се наложеше да направи извънредна доставка, някой от многобройните търговци с име Джордж непременно щеше да докара цветята до магазина й в Челси, доволен, че е могъл да услужи на една от най-постоянните, най-дружелюбните и най-красивите си клиентки.

Каролина се върна бързо в спалнята, съблече нощницата си — една стара и износена памучна тениска на Лион — и я подхвърли на леглото. Влезе в просторния будоар, който двамата с Лион използваха — стените му бяха покрити с вградени гардероби и шкафове, и бързо грабна една тъмносиня ленена тениска с дълги ръкави и кремав найлонов клин. От чекмеджето с бельо измъкна сутиен и гащички. Най-накрая взе и високите си чехли марка Гучи с тигрова шарка. За около пет минути успя да се облече. Почти. Сложи големи златни халки на ушите си и надяна по една огромна гривна от слонова кост на всяка ръка. На врата си окачи златна верижка. От верижката висяха няколко различни по размер рибки — повечето златни, макар че имаше и няколко сребърни. Напръска се бързо с парфюма на Карън, създаден специално за нея, и сложи часовника и пръстените си — годежен пръстен, халка и още три други пръстена, които носеше на кутрето си; единият с рубин, вторият със смарагд, а третият със син сапфир. Сега вече беше напълно готова.

Излезе от спалнята, понесе се като циклон и връхлетя обратно в кухнята. Наля готовото кафе в един термос, разбърка го и рязко затвори капака. Въпросният термос беше ужасен на вид — получи го като безплатен бонус от Amazon.com, сайта, на който си бе поръчала книги и компактдискове, но Каролина трябваше да признае, че макар и грозен, той й върши прекрасна работа. Щеше да изпие кафето си в таксито, а след това щеше да го скрие в голямата си дамска чанта.

Грабна ключовете и чантата си, изработена от кожа и плат. Готова съм, помисли си тя. Остана само още едно важно нещо. Остави нещата си и тръгна надолу по коридора.

Промъкна се на пръсти до стаята на Ричи, открехна вратата и погледна към дълбоко спящия си син. Скейтбордове, велосипедът му, ролерите и ракетите за тенис бяха нахвърляни безразборно из цялата стая. Светлината, която струеше от скрийнсейвъра на компютъра му, обгръщаше обстановката с вездесъщото си присъствие. Ричи периодично сменяше скрийнсървъра и Каролина погледна към монитора, за да види на какво се е спрял напоследък. На лицето й се изписа крива усмивка, когато видя снимката на малко момиченце — сестричката, която Ричи винаги бе искал. Все още понякога говореше за това, но вече само под формата на шега. Най-накрая бе успял да приеме факта, че майка му и баща му не желаят да имат други деца. Той им беше достатъчен.

Каролина се приближи до леглото, застана неподвижно и се загледа в сина си. Сърцето й се преизпълни с гордост и щастие докато се взираше в красивото му, все още момчешко лице. Изглеждаше блажено спокоен и невинен. И загорял от многото часове, които прекарваше на открито. Това дете изобщо не е разглезено и никога не ми е създавало проблеми, с благодарност си помисли тя, без да сваля поглед от лицето на сина си. А аз съм най-щастливата жена на света.

Най-накрая протегна ръка и отмахна един кичур лъскава шоколадовокафява коса — беше наследил тъмната коса и сините очи на баща си — от челото му. Наведе се и докосна лицето му с устни. Обичам те, прошепна тя. Той изобщо не се помръдна.

Тя се изправи и се измъкна на пръсти от стаята му. Остави го да спи — часовникът му щеше да иззвъни и да го събуди след няколко часа. Каролина грабна отново чантата и ключовете си и тръгна към асансьора, припомняйки си прекрасната вечер, която бе прекарала със сина си, и глупавите шеги, които си бяха разменяли.

Във вестибюла провери още веднъж грима си, оглеждайки се изпитателно в огромното елегантно огледало, поставено над масичка в стил Арт Деко. Моите приятели с името Джордж непременно ще ме харесат, помисли си тя.

 

 

— Каролина! — провикна се един от търговците на цветя. — Тази сутрин изглеждаш прекрасно.

— И ти самият си истински красавец, Джордж — извика в отговор тя, засмя се и му изпрати въздушна целувка. Продължи по пътя си, нагоре по Авеню ъв дъ Америкас, като тракаше оглушително с високите токове на обувките си.

Нямаше още шест часа, но пазарът на цветя, отворил преди зазоряване, бе претъпкан с купувачи. С пазаруването напоследък се занимаваха предимно Рокси и Антонио, двамата й незаменими помощници, тъй като Каролина беше твърде заета с планирането и подготовката на цветните украси за многобройните партита и тържества. Днес обаче беше решила да дойде на пазара лично и да потърси нещо наистина специално за важната официална вечеря, която трябваше да декорира тази вечер. Рокси и Антонио скоро щяха да отворят магазина, ако вече не го бяха сторили, след което щяха да се заемат с изработването на цветните ансамбли, които лично тя бе проектирала. По-късно през деня готовите украси щяха да бъдат закарани до мястото на тържеството.

Каролина почувства прилив на радостна възбуда докато си пробиваше път сред навалицата на пазара. Припомни си времето, когато бе работила в малкото магазинче в Грийнич Вилидж, собственост на приятеля й Джонатан Малър. В ония години двамата с Джонатан често отиваха на пазара още в четири сутринта, облечени с официалните си дрехи след посещение в някой от многобройните нощни клубове. Това беше един изключително шеметен период от живота й — изпълнен с упорита работа и също толкова напрегнати и безспирни забавления.

— Каролина! Какво става с теб? Да не си оглушала?

Гласът на един от многото търговци на име Джордж, успял най-после да проникне през спомените, нахлули в главата й, я изтръгна от унеса.

— Какво? — попита тя и прикова поглед върху него. — Извинявай, Джордж, бях на друга планета.

— Казах ти — с раздразнение повтори Джордж, — че съм ти заделил нещо наистина изключително. Цветята са твои, ако ги искаш.

— О, така ли? — развълнувано възкликна тя и очите й заблестяха от обхваналото я любопитство.

— Какво толкова специално си ми оставил?

Той кимна по посока на задната част на магазина си и я изгледа съзаклятнически.

— Тук отзад са — драматично прошепна той. — Последвай ме.

Каролина тръгна след него като вървеше странично по тясната пътечка между многобройните растения и ярки цветя. Спря пред големия охладител в задната част на магазина. Джордж отвори вратата.

Започна да тършува, размествайки високите метални контейнери, пълни с всевъзможни видове цветя и зеленина, някои от които все още бяха покрити с хартиени опаковки, докато най-накрая намери онова, което търсеше. Издърпа кофата напред, свали я върху посипания с листа под и разкъса кафявата хартия, с която бяха завити цветята.

— Погледни, Каролина! — рече той и посочи с ръка цветята. Прошареният му мустак подскочи нагоре и на лицето му изгря горда усмивка.

Каролина надникна и огледа цветята, показали се изпод разкъсаната амбалажна хартия.

— Сребристи рози — делово отбеляза тя.

Усмивката на Джордж помръкна при тази явна незаинтересованост от нейна страна. Бързо се наведе и напълно освободи розите от хартиената им обвивка.

— Погледни отново — нареди той и смачка хартията. — Не са просто сребристи рози, Каролина. Това са ирландски сребристи рози. Най-големите и красиви рози, които някога си виждала. Гарантирам.

— Уха-а-а, Джордж — възторжено извика тя. — Наистина са великолепни! — Размерът на розите нямаше чак такова значение — макар че тези бяха наистина огромни — но цветът винаги бе изключително важен, а розите на Джордж имаха прекрасен лилаво сивкав, бледоморав оттенък.

Какъв късмет, помисли си Каролина. От тези рози щеше да създаде съвършената украса за официалното вечерно парти на Лидия Карстеърс. Стените на трапезарията й бяха облепени с красиви релефни тапети в сиви тонове, изпъстрени с неокласически мотиви — всевъзможни богове, богини и урни. На този фон сребристите рози щяха да се открояват със своята ненатрапчива елегантност. А точно ненатрапчивата елегантност беше търсеният от декораторката ефект. Лидия щеше да остане доволна само ако украсата за вечерта има свое собствено настроение — съвсем нелека задача.

В последно време Лидия Карстеърс се бе превърнала в една от най-добрите клиентки на Каролина. Беше безмерно богата и притежаваше изключително стабилни връзки в обществото. Името й постоянно се срещаше в светските хроники, а тя самата се смяташе за образец на изискан стил и неподражаем вкус. Домът й често биваше фотографиран за най-различни списания. Лидия беше изключително взискателна, а острият й орлов поглед веднага забелязваше поне петнадесет нюанса на розовото, при положение, че повечето хора около нея различаваха най-много два или три. Често даваше за пример цветовете в картините на старите майстори, за да обясни какво точно желае:

— Искам червено като в картината на Караваджо Иудит обезглавява Олоферн — имаше навика да казва тя. — Нали се сещаш, като кръвта, която шурти от прерязаното му гърло.

В повечето случаи Каролина веднага разбираше какво има предвид по-възрастната жена. Освен това, подобно на Лидия, притежаваше усет към цветовете — една от причините, поради която Лидия все по-често прибягваше до услугите й. Каролина си даде сметка, че Лидия ще изпадне във възторг при вида на тези рози. С тях щеше да замени аранжираните букети, които бе подготвила за трапезарията.

— Искаш ли да ти ги изпратя заедно с всичко друго, от което ще имаш нужда? — попита я Джордж, който, умилостивен от искрения й и неподправен възторг, бе забравил напълно за наранените си преди малко чувства.

Каролина поклати отрицателно глава.

— Не, Джордж — отвърна тя. — Ще взема тези скъпоценни бебчета с мен. И ще ги използвам още тази вечер.

— Както кажеш — съгласи се той. Извади огромния букет рози от кофата, занесе ги до работната си маса, уви ги набързо в друга хартия, залепи я и погледна към Каролина, вдигнал въпросително рунтавите си, прошарени от възрастта вежди. — Какво още ще желаеш, хубавице?

— Това е всичко за днес, Джордж. Безброй благодарности, че ми позволи да видя тези красавици.

Джордж само кимна.

— Още щом ги видях, разбрах, че са за теб — с усмивка отвърна той. — Радвам се, че днес намина лично.

— Аз също — съгласи се тя. — Напоследък не ви посещавам често.

— Все изпращаш Рокси и Антонио. Стана твърде богата и известна и ето че вече нямаш време за нас.

— Богата и известна! — високо възкликна Каролина. — Ще ми се да беше така. Ама и ти си един шегаджия, Джордж… Може и да работя за някои хора, които наистина са богати и известни, но аз със сигурност не съм една от тях. Освен това чудесно знаеш, че изпращам тук Рокси и Антонио, само защото аз съм дяволски заета.

Джордж се ухили.

— Да, зная, Каролина. А ти пък разбираш, че само се пошегувах. Ти обаче си родена победителка. Разбрах го още при първата ни среща.

— Човек няма друг избор в този град — отвърна Каролина.

— Тук си безусловно права — съгласи се Джордж. — Изборът в този град е само един — ако не успееш, с теб е свършено.

— Е, аз смятам да успея — през смях го увери Каролина. Запъти се към вратата, прегърнала огромния букет. Преди да излезе се поспря и изпрати на Джордж въздушна целувка. — До скоро, Джордж! И благодаря отново.

Той махна с ръка, давайки да се разбере, че не е сторил кой знае какво.

— До скоро, хубавице! И ни навестявай по-често.

Каролина пое надолу по тротоара, преизпълнена със задоволство от тази извършена в последния момент промяна на плановете й по отношение на тържеството у Лидия. Неочакваната находка беше от детайлите, които водеха до съвършенство. Поспря се и огледа няколко обещаващи лилии, но в крайна сметка се отказа от тях, защото й се сториха прекалено обикновени за нейния магазин, който, макар и малък, беше всичко друго, но не и обикновен. Спря се още на няколко места, купи още цветя и зеленина и направи поръчки за различни артикули, които бяха на изчерпване в магазина й, като през цялото време не спираше да бъбри с продавачите. Весело се информираше за промените в живота им и споделяше някои неща за себе си.

Когато най-после привърши с покупките, тя спря едно такси, с което измина късото разстояние до магазина. Внезапно я връхлетя мимолетен пристъп на тъга. Тук, на този пазар, бе останала част от миналото й, която никога повече не можеше да се върне. Тя вече не беше онова високо, кокалесто хлапе, което безстрашно флиртуваше с всичките търговци на име Джордж, ласкаеше ги и ги придумваше да й направят отстъпка в цената или пък да й предложат от най-прекрасните си цветя. Търговците и те не бяха същите. Мускулите, скрити под привлекателната им, маслиненокафява кожа, отдавна бяха започнали да омекват. Гарвановочерните им коси вече сивееха. Повечето от тях имаха синове, но те се бяха захванали с друг бизнес и само една малка част от новото поколение продължаваше търговията с цветя. И в това нямаше нищо чудно. Пред търговците на цветя се простираше мрачно и безрадостно бъдеще. Много от тях вече бяха преустановили търговията, съсипани от конкуренцията на евтините цветя, които се внасяха от южноамериканските страни и най-вече от Колумбия. Градът бе наводнен с тези цветя, а вносителите прескачаха търговците на едро и се свързваха директно с продавачите в цветарските магазини или пък с корейските собственици на магазинчета за плодове и зеленчуци, които никнеха из целия град.

Докато таксито пълзеше през натовареното движение, в което колите се движеха допрели броня до броня, Каролина за пръв път осъзна, че е настъпил краят на една цяла ера. Обхваната бе от дълбоко чувство за безвъзвратна загуба — за неусетно изнизалото се време, за собствената й отминала младост. В следващия миг тъгата изведнъж бе изместена от силна самота.

Какво ми става? — мислено се запита тя. Та аз би трябвало да съм най-щастливата жена на света. И през повечето време аз съм най-щастливата жена на света. Омъжена съм за прекрасен, любящ съпруг, макар че той прекарва по половин година извън града. Имам чудесен, напълно нормален и послушен син. Притежавам бизнес, който все повече набира скорост, страхотен мансарден апартамент в града и очарователна къща в провинцията. Защо тогава се чувствам толкова тъжна и самотна?

Каролина тръсна глава, опитвайки се да разкъса лепкавите паяжини на тъгата. Може би, помисли си тя, всичко това се дължи на факта, че Лион ужасно ми липсва и че напоследък двамата почти не се виждаме. За пореден път се запита от какво е породена неговата отчужденост и необичайно дистанцираното му поведение. И дали те не се задълбочаваха с всеки изминал ден? Да, реши тя, в това не може да има никакво съмнение. Лион прекарваше все повече време далеч от дома. Но не това беше най-лошото. Повече я притесняваше фактът, че когато се прибереше от поредното пътуване, той като че ли не проявяваше особен интерес към нея. През последните няколко години твърде често бе предпочитал да си легне веднага щом се прибере у дома, пренебрегвайки явните й аванси.

Дали това не се дължи на възрастта му, запита се Каролина. Или пък на моята? Тя полагаше огромни усилия, за да се поддържа в добра форма и съзнаваше, че все още изглежда привлекателна в очите на мъжете. Но също така си даваше сметка, че вече не е на осемнадесет. Въздъхна отново, смутена и озадачена от промяната, настъпила в поведението на съпруга й.

Загледана пред прозореца на таксито, което пъплеше по натоварената улица, тя изведнъж се запита: Къде изчезна магията?