Джудит Гулд
Сърдечна криза (29)

28.

Ричи стоеше пред един банкомат на летището в Амстердам и се оглеждаше безпомощно, заобиколен от безкрайния поток от забързани пътници. Беше идвал тук и преди, но винаги бе пътувал заедно с родителите си и не бе обръщал особено внимание на местата, през които минават. Докато беше жив, баща му се грижеше за всичко.

Стоеше, без да знае накъде да поеме и за пръв път, откакто бе замислил това пътуване, изпита прилив на страх и ледени тръпки пролазиха по гърба му. Хората, препълнили залите на летището — всичките забързани и дори намръщени от усилието да стигнат час по-скоро до града, изведнъж му се видяха страшни и опасни. Всички те говореха странна смесица от всевъзможни езици, но той не разбираше нито един от тях. Дори и откъслечните думи и фрази, които от време на време чуваше на английски, не му носеха утеха. Стоеше си там и като че ли беше невидим, защото никой от тези пътници, устремили се всеки по своя път, не му обръщаше никакво внимание.

Беше започнал да се оглежда за банкомат още в мига, в който стъпи на летището и пое към една от залите. През цялото време се разкъсваше от тревога дали наистина бе избрал верния коридор, без да е напълно сигурен къде точно иска да отиде. Летището внезапно му заприлича на извънземна площадка, по-непозната от всяко друго място, което някога бе посещавал през живота си. Макар да знаеше, че бе идвал тук и преди, нищо около него не му изглеждаше познато.

Най-накрая забеляза един банкомат в далечината и се запъти към него, преизпълнен с облекчение, че каквото и да се случи оттук нататък, поне щеше да разполага с някакви пари.

Възползва се от картата си и преброи странните на вид банкноти. Възприе това простичко действие като първата си реална победа в това начинание. Съзнаваше, че парите не са много — цялата сума, която изтегли, възлизаше на не повече от четиридесет и пет или петдесет американски долара, но Ричи не смяташе, че през този ден ще има нужда от кой знае колко пари в брой. Освен това винаги можеше да изтегли още пари от друг банкомат. Отново тръгна надолу по коридора и забеляза знак, който указваше посоката, в която трябваше да тръгне, за да хване влак до града. Стрелката сочеше надолу. В крайна сметка Ричи се озова на платформата, от която можеше да вземе влак до централната гара на Амстердам, отстояща на около двадесет минути път от летището.

Стоеше на претъпкания с пътници перон и се оглеждаше. После, без да е сигурен, че това е нужният му влак, се качи с пресъхнало от страх и притеснения гърло, но така и не се пресрами да попита някой от непознатите, които го заобикаляха. Озовал се веднъж във влака, Ричи свали раницата от гърба си я остави на пода между краката си. Не беше взел много багаж със себе си — само един допълнителен пуловер, няколко тениски, чифт дънки, чорапи и бельо. Знаеше колко непредсказуемо може да бъде времето в Амстердам — студено и дъждовно в един момент, особено пък ако духаше вятър от Северно море, и слънчево и меко в следващия, затова бе взел със себе си и любимото си кожено яке. Стори му се хладно и той го надяна на гърба си.

Ричи погледна през прозореца на влака. Небето беше мрачно и сиво, но не валеше. Листата на липите и брезите вече бяха започнали да окапват. В далечината се виждаха многобройни кранове, а когато наближиха централната гара, той разпозна и крановете, които товареха корабите, акостирали на доковете на пристанището в Амстердам.

Когато влакът спря на централна гара, Ричи отново се обърка, неспособен да прецени в коя посока трябва да се отправи. Най-накрая, като не знаеше какво друго да направи, тръгна след останалите пътници. След няколко минути се озова пред гарата и насочи поглед към ширналия се пред него град.

Дотук добре, нервно си рече той, опитвайки се да си внуши малко повече увереност. Тук съм едва от две минути, нещастно си помисли Ричи, а вече се чувствам толкова… самотен.

Стоеше пред гарата и му се струваше, че е заобиколен от хиляди велосипеди, трамваи, автобуси и пешеходци, запътили се в различни посоки. Отново не се осмели да спре и да попита някой непознат и тъй като изобщо не беше сигурен кой път трябва да хване, той просто се насочи към онова, което му заприлича на център на града.

Ще стигна до главната улица, мислеше си той, или до някое друго централно място. Там ще попитам някого, който ще ме упъти как да стигна до адреса, с който разполагам. Опипа листчето хартия в джоба си — единствената му връзка с малката сестричка, с която толкова искаше да се запознае.

Поел пеша към града, той вървеше и вървеше. Пресече няколко оживени улици, опитвайки се да избегне многобройните велосипеди, коли и трамваи. През цялото време си мислеше, че се движи по посока на Дам — главната улица на града, но истината бе, че без да си даде сметка за това, Ричи се бе отклонил на запад и изведнъж се озова на една тясна и стръмна алея за пешеходци. Високите сгради от двете страни на главната улица изведнъж се скриха от погледа му, заменени от ниски три или четири етажни сгради, построени по протежение на тясната калдъръмена уличка.

Е, добре, помисли си той, ако продължа да вървя в тази посока, тази алея неминуемо ще ме отведе до главната улица. Та тя е съвсем наблизо — само на няколко преки от тук.

Уличката обаче бързо се промени и от тиха и спокойна изведнъж стана мръсна и неподдържана. Първите няколко сгради от двете страни на малката уличка бяха красиво боядисани и спретнати ресторанти, барове или магазини, но надолу по алеята баровете започнаха да стават все по-долнопробни и опърпани, магазините бяха всичко друго, но не и спретнати и живописни. На витрините на някои от тях бяха изложени вулгарни дрехи и сексуални атрибути, а други пък бяха претъпкани с тениски с изрисувани по тях сексуални сцени или цинични думи и изрази.

Ричи измина още няколко метра надолу по улицата, когато изведнъж си даде сметка, че много от прозорците на сградите са оградени с червени неонови светлини или пък са украсени с червени фенери, поставени на видно място върху тях. Зад тези прозорци се виждаха жени на всякаква възраст и с всевъзможен цвят на кожата, които седяха или лежаха, предлагайки услугите на преминаващите по улицата мъже. Ричи се изчерви от смущение, когато една жена с огромни гърди му изпрати въздушна целувка. Веднага след това му се наложи да извърне глава, защото друга жена постави ръка между краката си и започна да се гали, като през цялото време му се усмихваше похотливо.

О, боже, помисли си той. На това място татко никога не ме е водил. Почувства, че го избива пот. Тънки ручейчета потекоха по челото, по гърдите и по ръцете му. Ризата му овлажня. Почувства силен пристъп на паника. Сърцето му започна да бие толкова бързо и оглушително, че в един момент му се стори, че може да го чуе. Искаше му се да хукне с все сила и да се махне далеч от това място, но не му се щеше да се държи като човек, уплашил се от представлението наоколо. Освен това никак не беше лесно да се тича с тежка раница на гърба.

Наведе глава, приковал очи върху паважа, и продължи напред, като се опитваше да не поглежда към жените, които не спираха да се опитват да го подмамят с похотливи усмивки и неприлични жестове. Стараеше се да не обръща внимание на страшните на вид мъже, които се мъчеха да събудят интереса му и да го насочат към някоя от жените наоколо, описвайки му сексуални услуги и практики, за които не бе чувал дори.

През целия си досегашен живот Ричи не бе изпитвал подобно унижение. Не си спомняше друг момент, в който да се е чувствал толкова уплашен и самотен. Стигна до един ъгъл и понечи да смени посоката — готов беше на всичко, за да махне от тази ужасна улица, но някакъв дрипав и мръсен мъж, който не спираше да бръщолеви несвързани сквернословия, едва не го събори на излизане от близкия бар, в който очевидно бе разрешено използването на марихуана. Мъжът изглеждаше и вонеше толкова ужасно, че на Ричи мигновено му се прииска да се измие с вода, за да изличи следите от допира си с него.

Отново изпита пристъп на страх — по-силен и сковаващ от преди. Отдръпна се толкова рязко от дрогирания дрипльо, че едва не падна върху неравния паваж. После се обърна, зави зад ъгъла и хукна напред.

Беше стигнал до тясно пешеходно мостче, свързващо двата бряга на един канал, когато видя полицай, яхнал велосипед. Затича се към него, догони го и извади листчето с адреса от джоба си.

— Сър — задъхано го повика той. — Трябва да стигна до този адрес. Бихте… бихте ли ми помогнали?

Полицаят го погледна и отново насочи вниманието си към момичето, с което разговаряше. Каза й нещо на холандски. Ричи също я погледна и забеляза, че дрехите й са мръсни, а косата й, боядисана в лилаво, приличаше на птиче гнездо. Целите й ръце бяха осеяни с белези от убождания. Видът й го изпълни с такова отвращение, че едва не се задави от горчивия жлъчен сок, надигнал се към гърлото му.

— Дай да видя — рече полицаят и се обърна към него.

Ричи му подаде листчето.

— Улица Буикслотервек 29, Амстердам Норд — прочете на глас той. — Знаеш ли къде се намира централната гара?

Ричи кимна с глава.

— Д-да, сър — несигурно отвърна той.

— Иди на гарата, мини през сградата и излез от задния й вход. Там е спирката на фериботите. Трябва да вземеш ферибот, за да стигнеш до този адрес. Като идеш на пристана, ще трябва да попиташ някого кой точно ферибот ти е нужен. Разбра ли?

— Да, сър — отвърна Ричи. — Благодаря ви.

Полицаят кимна, обърна се отново към момичето и поднови разговора си с нея.

Ричи се изпълни с ужас при мисълта, че трябва да се върне обратно по пътя, по който беше дошъл. Опита се да гледа право пред себе си, без да отклонява поглед встрани, отбягвайки ухилените проститутки и непристойните им жестове, дрогираните и пияни мъже и жени, перверзните стоки, изложени по витрините на магазините.

Отдъхна си с облекчение, когато забеляза, че наближава края на уличката. Ускори крачка и точно в този момент трима младежи завиха иззад ъгъла и внезапно се озоваха точно пред него. Веднага го заобиколиха така, че да не може да продължи пътя си. И тримата бяха с бръснати глави, накичени с безброй обеци и татуировки и облечени във военни камуфлажни униформи и ботуши. Освен това бяха огромни.

Скинхедс, с тревога осъзна Ричи. Беше виждал скинхедс и в Ню Йорк, но тези бяха по-различни. Огромни, зловещи и заплашителни.

Отстъпи крачка назад и понечи да ги заобиколи, но те му препречиха пътя. Ричи тъкмо се канеше да се разкрещи за помощ, когато единият от тях — най-едрият, който стоеше по средата между другите двама, го сграбчи за якето и го завлече зад ъгъла към малката уличка, от която се бяха появили. Грамадният грубиян го блъсна към тухлената стена на една от сградите и го притисна към нея.

— Раницата — заплашително излая той. Говореше английски със силен акцент и, колкото и да беше уплашен, Ричи изведнъж се запита откъде този човек знае английски.

— Моята…?

Мъжът, извисил огромното си туловище над Ричи, го погледна право в очите.

— Шибаната ти раница, казах. Гърт? — Той извърна глава по посока на другия скинхед, който стоеше отстрани и ги наблюдаваше с отвратителна усмивка на лицето. — Вземи я.

За момент отхлаби хватката си върху Ричи, а Гърт грубо изхлузи раницата от гърба му.

— Взе ли я? — попита чудовището, което държеше Ричи, без да сваля поглед от лицето му.

— Да — отвърна Гърт.

Третият, който до този момент не бе промълвил нито дума, се изхили с грозен, наподобяващ вой на хиена, смях.

Едрият грубиян отново блъсна Ричи назад и главата му с глух трясък се блъсна в тухлената стена. Остра болка прониза главата му и се спусна надолу по врата му. Преди да разбере какво точно става, хулиганът го вдигна във въздуха и рязко го блъсна върху твърдия и неравен паваж.

Докато лежеше зашеметен от болка, онзи, чийто смях наподобяваше вой на хиена, го изрита злобно в главата и върхът на ботуша му попадна точно зад ухото на Ричи. Той изрева от болка и автоматично вдигна ръце, за да предпази главата си. Изобщо не забеляза, че хиената замахва отново с крак, но този път се прицели право в коляното му. Ричи извика отново и се претърколи на една страна, присвил се от непоносимата болка.

Тримата скинхедс хукнаха надолу по алеята, поеха по една странична уличка, завиха зад близкия ъгъл и изчезнаха.

Ричи обаче нито ги чу, нито ги видя. Продължаваше да лежи на улицата, скован от ужас в очакване на следващия ритник. Болката в главата му беше толкова мъчителна, че не му позволяваше да мисли нормално. Никога преди не бе изпитвал толкова силна болка. Лежеше там, стиснал главата си с две ръце, и скърцаше безсилно със зъби с надеждата, че болката постепенно ще отшуми.

Нямаше представа колко време бе лежал на павираната уличка, сгънат на две, прикрил глава с ръцете си. Болката в главата започна постепенно да намалява, превръщайки се в постоянна тъпа тежест зад очите. Когато най-сетне си даде сметка, че около него цари пълна тишина, Ричи свали ръце от главата си и бавно отвори очи. Видя, че скинарите са изчезнали. Не че това го успокояваше кой знае колко. Никога преди не се бе чувствал толкова смазан и унижен.

Най-накрая започна бавно да се изправя. Все още изпитваше непоносима болка в коляното, но все пак успя да се закрепи на краката си. Дънките му бяха скъсани на коляното, а дланта на едната му ръка беше охлузена и кървеше. Осъзна, че целият трепери. Избърса горещите сълзи, които се стичаха от очите му. Чувстваше се засрамен и абсолютно безпомощен.

Мамка му, нещастно си помисли той. Какво да правя сега? Да се върна ли при полицая и да му докладвам за инцидента — в такъв случай вероятно ще се наложи да отговарям на милион въпроси и да обяснявам какво правя тук съвсем сам — или да продължа по пътя си и да се опитам да намеря адреса?

В крайна сметка реши, че просто няма избор. Сигурен беше в едно — в този момент не искаше да има нищо общо с полицията.

Пое си дълбоко дъх и направи няколко колебливи крачки. Макар че кракът го болеше неописуемо, той, куцукайки, бавно пое по обратния път към централната гара. Когато наближи, се опита да тича, но болката в коляното го принуди отново да забави крачка.

Сега вече няма закъде да бързам. Не ми остана нищо за крадене, мрачно си помисли той. Освен ако някой не пожелае и дрехите на гърба ми. Скинарите бяха взели коженото му яке, но, за негов късмет, паспортът му се намираше в един от джобовете на дънките му.

 

— Трябва да отида на този адрес — каза той на един мъж, застанал на пристана.

— Вземи онзи ферибот ей там — инструктира го мъжът и посочи с ръка едно от корабчетата. — Тръгва на всеки няколко минути. Когато слезеш от ферибота на другия бряг, попитай някого как да стигнеш до улицата, която ти трябва. Мисля, че не е много далеч.

— Много ви благодаря.

— Няма защо — кимна мъжът.

Ричи се насочи към кея вляво от него, където няколко души вече чакаха да се качат на ферибота, но никъде не видя гише, на което да продават билети. Приближи се до един младеж, който стоеше наблизо и държеше за дръжките очукания си велосипед.

— Колко струва билетът за ферибота? — попита го той. — И откъде мога да си купя билет?

Младежът го погледна и се усмихна.

— Пътуването е безплатно.

— Благодаря — отвърна Ричи. — Безплатно, помисли си той. Уха! Този град изобщо не прилича на Ню Йорк. И тогава го осени мисълта, че в действителност няма никакви пари. По дяволите, и какво щях да правя, ако трябваше да се плаща, зачуди се той. Нима щеше да ми се наложи да прося? Студена тръпка пробяга по цялото му тяло и той едва успя да овладее желанието да заплаче. Едно нещо обаче е сигурно, каза си Ричи. За нищо на света няма да кажа на мама, че съм бил ограбен.

Видя приближаващия ферибот. Чакащите на кея пристъпиха напред, но учтиво направиха място, за да пропуснат хората, които слязоха през плъзгащите се стъклени врати на корабчето. Ричи премина по малкото метално мостче и се качи на борда. Предпочете да не сяда, а се изправи на задната палуба, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към пристанището и канала. Фериботът наду сирената и в следващия миг отплава.

Ричи забеляза, че всякакви хора пътуваха с ферибота — млади и стари, елегантно облечени или пък дрипави и раздърпани. Много от пътниците бяха с велосипеди и почти всички мъкнеха огромни пазарски чанти. Освен тяхното корабче по канала се носеха малки увеселителни лодки и големи яхти, както и други фериботи, барджи и рибарски лодки.

Само след няколко минути корабчето спря на другия бряг на канала и Ричи слезе. Бетонният кей, върху който имаше няколко пейки, бе покрит с покрив от тежка пластмаса, предназначен да предпазва пътниците от дъжд и вятър. Докато вървеше към сушата Ричи забеляза, че повечето от спътниците му вече бяха яхнали велосипедите си и бързо се отдалечаваха. Имаше и такива, които вървяха пеша. Ричи видя и две момчета, на около десетина години, натоварени с принадлежности за риболов. Той понечи да се приближи към тях, но те изведнъж се затичаха, вероятно тласкани от нетърпението си час по-скоро да хвърлят въдиците във водата. В този момент Ричи зърна една възрастна дама, натоварена с пазарски торби. Жената вървеше точно пред него.

— Извинете ме — рече й той, когато се изравни с нея.

Червенобузата възрастна дама се обърна към него. Бялата й като сняг коса стърчеше във всички посоки изпод шала, който бе привързала на главата си.

— Да?

— Знаете ли къде се намира този адрес? — Той й подаде листчето, за да го прочете.

— Тръгни по тротоара край канала — инструктира го жената. — Виждаш ли къде пътят завива наляво?

Ричи проследи посоката, указана от протегнатата ръка на жената.

— Да.

— Завий наляво и само след няколко метра завий по първата пряка вдясно.

— Много ви благодаря — каза Ричи.

Жената кимна и продължи бавно по пътя. Ричи веднага я задмина. Следваше указанията й и вървеше покрай канала, който бе пренаселен с всякакви плавателни съдове — от скъпи яхти до стари рибарски лодки, нуждаещи се отчаяно от нов пласт боя. Забеляза мъж и жена на средна възраст, които обядваха на палубата на моторната си яхта.

Зави наляво, точно както му беше казала жената, и в далечината забеляза някакъв индустриален комплекс. Веднага след това разчете и логото на Шел ойл, изписано на върха на най-високата сграда.

Първата пряка вдясно се оказа малка павирана уличка, която беше толкова тясна, че можеше да я отмине без дори да я забележи. Върху стената на една боядисана в бяло тухлена сграда, в която се помещаваше някакъв бар, забеляза табела, на която пишеше: Буикслотервек. По-малък надпис отдолу гласеше: Норд.

Ричи погледна надолу по тясната павирана уличка. Това е улицата, помисли си той, обхванат от вълнение, породено от нетърпеливо очакване и немалка доза страх.

Вляво забеляза няколко поостарели и доста невзрачни къщички, последвани от редица дву и триетажни сгради от червени тухли с бяла декорация. Вдясно имаше тясна ивица земя, простираща се успоредно на канала, и върху нея бяха построени няколко къщички, притиснати между водата и улицата. Имаше и възтесни алеи, които водеха към закотвени в канала наколни жилища и малки обитаеми барджи. Дребните парчета земя пред тях бяха превърнати в красиви градини, повечето от които бяха засадени с вечнозелени растения, виещи се лози и с най-различни цветя.

Прилича ми на илюстрация от книжка с приказки, помисли си Ричи. От онези, които ми четяха като дете. Знаеше, че майка му би нарекла това място магическо.

Пое си дълбоко дъх и тръгна по улицата. От дясната й страна бяха паркирани коли, а вляво колите на собствениците бяха спрени върху малкото незастроени участъци край канала. Имаше и тротоар — не по-широк от тридесетина сантиметра, но Ричи предпочете да върви по средата на улицата. Срещу него се зададе една малка кола и той се отмести от пътя й, но едва не се блъсна в някакъв велосипедист, който караше зад него.

Велосипедистът изръмжа на холандски нещо, което Ричи не разбра, и го изгледа гневно.

Смутен и объркан както никога преди, Ричи навлезе в най-близката до него градинка, опитвайки се да се предпази от движението по улицата. Погледна листчето, което продължаваше да стиска в ръката си. Трябваше му номер двадесет и девет. Прибра листчето в джоба си и извади снимките от вътрешния си джоб. Смяташе, че вече е запомнил лицата им, но му се искаше да ги види още веднъж. Напрегнато се вгледа във фотографиите — на едната бяха снимани жена с дълга руса коса и малко момиченце с кафява коса като неговата, а на другата те двете бяха снимани заедно с баща му.

Отново изпита странно чувство, което много приличаше на страх. Отчаяно копнееше да се запознае с малката си сестричка, но се боеше от жената на снимката. Знаеше, че тя и майка му водят битка за наследството на баща му и предполагаше, че русата жена ще го намрази в мига, в който го види.

И въпреки това трябва да го направя, помисли си той. Просто трябва.

Прибра снимките обратно в джоба си, вдигна поглед и видя стара жена, която стоеше на прозореца на втория етаж на една от къщите. Осъзна, че жената го наблюдава, и това само подсили страховете му. Спомни си, че в Холандия имаха обичай да оставят пердетата на прозорците вдигнати, така че всички можеха да надникнат в дома ти. Според местните жители това се правело, защото хората нямали какво да крият. Освен това така можели да демонстрират изрядно подредените си и спретнати домове. Възрастната жена обаче определено го шпионираше.

Тя отстъпи назад и се скри от погледа му, макар че Ричи бе сигурен, че продължава да го следи. Погледна номера на къщата й — 40. Значи от тази страна бяха четните номера. Къщата, която той търсеше, очевидно се намираше от страната на канала. Продължи да върви, като си проправяше път покрай паркирани на пътя коли, моторни скутери, велосипеди и огромни стари дървета, като през цялото време следеше номерата на домовете от тази страна на улицата. Няколко от къщите бяха скрити зад високи, обрасли с лози огради, но върху една от портите Ричи зърна изписан номер 37.

Сигурно вече съм я отминал, помисли си той. Продължи напред и следващия номер, който видя, беше 29. Номерът беше изписан върху малка табелка, прикрепена към избеляла от времето дървена ограда, висока около метър и половина. И, като повечето огради по улицата, тази също бе цялата обрасла с лози. Ричи рязко спря и едва не се препъна в един преобърнат контейнер за боклук. Нямаше порта, но през една пролука се слизаше по няколко каменни стъпала, а на тридесетина метра по-нататък се намираше и самата къща.

За момент остана напълно неподвижен, приковал поглед във втория дом на баща си. Разположена до самия канал, къщата беше построена от тъмно дърво и блестеше като току-що лакирана лодка. Почти нямаше прозорци, които да гледат към улицата, но Ричи забеляза няколко прозорчета върху покрития със сиви шиндели покрив.

Заставяйки се да отмести поглед, Ричи продължи надолу по улицата. Задмина задушената от лозници ограда и заобиколи две или три огромни дървета, опитвайки се открие място, от което да разгледа къщата от друг ъгъл. След няколко метра стигна до края на собствеността на номер 29. Дървената ограда бе заменена от висок жив плет. Ричи се огледа за пролука, през която би могъл да надникне. Нямаше такава, но той съвсем скоро се озова пред входа на съседния двор, откъдето се откриваше чудесен изглед към къщата, в която беше живял баща му.

Отново прикова поглед върху нея и отново видя същото блестящо дърво. От тази страна обаче имаше и прозорци. Просторна веранда опасваше лицевата страна на къщата. Остана така известно време, загледан в къщата, но изведнъж осъзна, че поведението му може да се стори подозрително на съседите, защото в момента се държеше също като възрастната жена, която преди малко го бе шпионирала от другата страна на улицата.

Какво да правя сега, зачуди се Ричи. Не му се искаше да почука на вратата и да каже: Здравейте, аз съм Ричи. Вашият приятел ми беше баща. А малкото ви момиченце, Аня, ми е половин сестра. Внезапно осъзна колко неразумно бе постъпил, решавайки да предприеме това пътуване. Ето че вече бе тук, само че не знаеше как да постъпи.

Мина от другата страна на улицата и бавно се повлече по обратния път. Чувстваше се като глупак. Защо предварително не помислих какво бих могъл да им кажа? Зави по една странична уличка, която излизаше точно срещу стъпала, водещи към къщата, седна на тесния тротоар, подпря лакти на коленете си и покри лицето си с ръце.

Какво ще им кажа, за пореден път запита сам себе си. Ами ако тя не ме познае и изобщо не ми повярва, след като й кажа кой съм и защо съм тук? Та тя може дори да не ме допусне в дома си, разсъждаваше той. Може да извика полицията. Може да се окаже някоя подла кучка, която да ме намрази от пръв поглед. Отметна един кичур коса, паднал върху очите му. Защо не помислих за всичко това предварително? Идеше му да се срита заради проявената прибързаност и недобре обмисления план. Преди да дойде тук знаеше единствено, че иска да се срещне със сестра си. Знаеше и как да я намери. Не бе по-мислил обаче за нищо друго.

Очите му отново се напълниха със сълзи. Толкова съм глупав, нещастно си помисли той. По-рано през деня ме обраха, а сега седя тук като последен тъпанар и изобщо не зная как да постъпя. На всичкото отгоре ожулената му длан го болеше нетърпимо. Той внимателно почисти засъхналата кръв и я изтри в раздраните си дънки.

С периферното си зрение забеляза някакво движение от другата страна на улицата. Погледна нататък. Тя беше! Дамата с дългата руса коса. И малкото момиченце! Жената я държеше за ръчичка и двете заедно се изкачваха по стълбите. Огромна буца заседна в гърлото му. Почувства, че напълно губи дар слово. В първия момент си помисли, че жената ще се качи на велосипеда, заключен с катинар към оградата. Тя обаче не го направи. В свободната си ръка носеше пазарска чанта и сгъваема бебешка количка. Остави чантата на земята и разгъна количката. Вдигна Аня, настани я в количката, взе чантата и тръгна по посока на ферибота. От мястото, на което седеше, Ричи чу, че двете си говорят и видя момиченцето да сочи нещо с ръка.

Когато двете отминаха надолу по улицата, Ричи се изправи и, пренебрегнал болката в коляното, тръгна след тях, спазвайки прилична дистанция. Както и бе предположил, тя зави наляво, когато стигна до пресечката и се запъти към ферибота. Спря само веднъж, за да прехвърли чантата си от едното рамо на другото.

Когато стигна до пристана, жената се прислони под един от заслоните и се изправи в далечния му край, опитвайки се да предпази себе си и детето от студения вятър, духащ от Северно море. Ричи остана на другия край на кея, като се стараеше да гледа във всяка друга посока, но не и към нея. Корабчето пристигна след пет минути и чакащите тридесетина пътници побързаха да се качат.

Жената избута количката на борда и зае едно от местата в покритата зала за пътниците. Ричи я последва на борда, но остана на палубата с още двама-трима младежи с велосипеди, които весело се смееха и бъбреха помежду си. Дори и от разстоянието, на което се намираше, той съвсем ясно виждаше жената и дъщеря й.

Тази жена, Моник, е много красива, помисли си той. Наистина е готина. Но, от друга страна, има вид на човек, който може да бъде много… суров. Или подъл. Беше висока и стройна и седеше абсолютно изправена на мястото си. По същия начин бе вървяла по улицата, бутайки количката пред себе си. Дългата й коса, която стигаше до под раменете, беше бледо руса на цвят. Жената имаше високи, красиво изваяни скули, прав нос и пълни устни. Кожата, подобно на косата й, беше съвсем светла. Носеше много малко грим. Облечена беше с дънки и черен пуловер — огромен и тежък. На главата си носеше вълнена шапка. Краката й бяха обути в черни ботуши.

Ричи не можеше да види малкото момиченце, защото количката беше обърната към Моник, но, съдейки по изражението на лицето й, той заключи, че двете разговарят и се смеят.

Когато слязоха в Амстердам, Ричи отново тръгна след тях и ги проследи до централната гара. Моник прекоси гарата и излезе през предната врата, след което се приближи до една от многобройните трамвайни спирки. Ричи продължи да ги следва, спазвайки дистанция и преструвайки се, че изобщо не ги забелязва. Застана на няколко метра от тях и видя, че Моник свали Аня от количката, след което я сгъна. Когато пристигна трамвай номер двадесет и четири, жената се качи заедно с детето, а Ричи я последва, но през друга врата.

В трамвая нямаше кондуктор и Ричи, който нямаше нито билет, нито пари, се надяваше, че няма да се появи контрольор, който да поиска да види билета му. Реши обаче да рискува. Намери свободно място малко зад Моник и Аня. Трамваят постоя няколко минути на спирката, след което потегли. Докато пътуваха през центъра на Амстердам, Ричи не спираше да се пита къде отиват и какво ще прави, когато все пак стигнат там.

Дали да им се представя, питаше се той. Или просто да продължа да ги следя? Не можеше да реши как да постъпи. Притесняваше се, че жената може да направи сцена, или дори да извика полиция. От друга страна, не можеше да продължи да се влачи подире им, без да им се представи. Нали именно срещата с тях бе целта на това пътуване… Дойдох тук, за да се запозная със сестра си, отново си повтори той, но как да направя така, че тя да разбере, че съм тук?