Джудит Гулд
Сърдечна криза (22)

21.

— Това се нарича истинска храна, сестричке — рече Мат и остави на масата ножа и вилицата. — Любимата ми.

— Отивам в стаята си — заяви Ричи и стана от масата.

— Добре — изпрати го с поглед Каролина.

— Има ли нещо, което да го притеснява? — попита Мат. — Искам да кажа… нещо, различно от неочакваната смърт на Лион?

— Аз поне не зная да има нещо. Струва ми се, че се справя доста добре. Какво ще кажеш ако оставим десерта за по-късно?

— Добра идея — погледна я Мат. — Мисля, че трябва веднага да се заловим с документите, които донесох. Защо не си направим малко кафе и да започваме?

— Добре. Между другото, как върви подготовката на благотворителното мероприятие? Движим ли се според графика?

Той кимна утвърдително.

— Да, и ако ме попиташ още веднъж, ще започна да се държа наистина зле с теб. — Погледна я и се усмихна.

— Май вече започвам да се вманиачвам на тази тема, нали?

— Така е — съгласи се Мат, — но не бих могъл да те виня. Предстоящото събитие ще бъде своеобразен връх в кариерата ти до този момент.

— Така е, нали?

— А също и ново начало — додаде той. — Началото на нещо наистина голямо. Колосално може би.

Каролина го погледна изпитателно.

— Да — промълви тя. — Цялата настръхвам само като си помисля за това.

Сипаха си кафе в кухнята и отнесоха чашите в кабинета, където Мат бе оставил куфарчето с документите. Настаниха се удобно и мълчаливо отпиха.

— Тази светлина е прекрасна — отбеляза Каролина, загледана навън през прозореца.

Мат леко се прокашля. Никак не му се искаше да засяга този въпрос, но се налагаше.

— Сестричке?

Тя се обърна и го погледна.

— А? Готова съм. Какво трябва да подпиша днес?

— Трябва да ти кажа някои неща — продължи Мат — и се боя, че новините не са добри.

Мат, като втори изпълнител на завещанието на Лион, се занимаваше с юридическите документи и буквално й спасяваше живота, спестявайки й необходимостта да върши всичко лично. След прочитането на завещанието бяха останали милион въпросчета и проблеми, които трябваше да бъдат решени, но Мат бе поел всичко върху гърба си и до този момент не се бе налагало тя да взима каквито и да било решения.

— Какво има, Мат? Да не би от застрахователната компания да отказват да платят? Или пък се налага да платим двойна цена за урната с пепелта му?

Опитът й да се пошегува само допълнително усложняваше задачата му.

— Не, не става дума за това — рече той и поклати отрицателно глава. — Възникнаха два проблема. Първият е свързан с претенциите на Леланд. Адвокатът му, Уорнър Гудмън, се свърза с нас. Според него Леланд има пълното основание да оспори завещанието. Освен това подчерта, че може би за нас ще е по-изгодно, ако се споразумеем с Леланд извън съда.

— Уорнър Гудмън — повтори Каролина. — О, да, мъжът, който изпраща цветя на Мерседес. — Тя се плесна по челото. — Не мога да повярвам! Леланд и Мерседес са се обединили срещу нас и са наели същия скъпоплатен адвокат, който се занимаваше с развода на Мерседес и онзи германски граф.

— В този случай можем да постъпим по два начина — продължи Мат. — Можем да се опитаме да се споразумеем с Леланд, като му предложим повече от петдесетте хиляди, завещани му от Лион, с надеждата, че след това той ще ни остави на мира. Втората възможност е да го оставим да заведе дело и да докаже основанието на иска си пред съда.

Очите на Каролина заблестяха от гняв.

— Ще го оставим да заведе дело.

— Сигурна ли си, че искаш точно това, сестричке? — попита я Мат.

— Дяволски сигурна съм — яростно заяви тя. — Как се осмелява да ми размахва това изфабрикувано в последния момент писмо? Как смее да се опитва да ограби мен и детето ми? Няма да се споразумявам с него. Няма начин. Нека копелето да ме съди. Не ми пука.

— Добре, добре. — Мат помирително вдигна ръце във въздуха. — Утре ще съобщя решението ти на Бърнард. Той, на свой ред, ще информира адвоката на Леланд.

— Прекрасно. Колкото по-скоро Леланд узнае позицията ми по въпроса, толкова по-добре. Толкова за него. Какво още имаш да ми казваш?

— Моник Ленърт, младата жена от Амстердам… — започна Мат.

— Зная коя е тя, Мат — яростно изрева Каролина. — Не е нужно да ми обясняваш всичко като на дете.

— Виж, сестричке, аз съм само преносителят на лошите вести. Не ме убивай, става ли? Остави ме да довърша, ако обичаш.

— Добре — по-спокойно изрече тя. — Та какво за Моник Ленърт?

— Ти сама чу завещанието. Моник настоява да получи всичко, завещано от Лион на нея и детето й, и заплашва да ни съди за още по-големи суми, ако проблемът със завещанието не бъде решен веднага.

— Ти… ти разговаря ли с нея?

Мат кимна утвърдително.

Каролина се умълча за момент, опитвайки се да асимилира чутото.

— Той й завещава къщата?

— Да.

— На чие име е тя?

— Само на името на Лион.

— Добре — заключи Каролина и в погледа й проблеснаха победоносни пламъчета. — Ще я изритаме от там.

— Лион завещава къщата на нея — напомни й Мат.

— Изобщо не ме интересува — заяви Каролина. — Името й не фигурира в нотариалния акт. Там е записано само неговото име, а аз бях неговата съпруга! И смятам да я изритам от там.

— Но…

— А колата? — продължи да разпитва Каролина. — На чие име е?

— Също като при къщата. Единствено на името на Лион.

— Чудесно! Значи ще й вземем и колата — изграчи тя. — Искам незабавно да се погрижиш за това. Закарай колата някъде. Направи каквото намериш за нужно. Но я махни далеч от нея.

— Ще трябва първо да го обсъдя с адвокатите — рече Мат. — Собствеността се намира в чужда държава. Лион е обитавал апартамента заедно с онази жена и има дете от нея. Не мога просто ей така да я изритам от къщата и да откарам колата.

— В такъв случай ще намеря някой, който ще го направи — сърдито заяви Каролина.

— Виж, сестричке — спокойно започна Мат, — жената иска само онова, което й е завещано от Лион. Нищо повече. Не се опитва да те измами подобно на Леланд. Тя иска само онова, което смята за нейно, и е твърдо решена да се бори, за да го получи.

— Е, да се бори, щом иска, но горчиво ще се кае след това — заяви Каролина, — защото тя просто не може да знае какво ще й коства, за да се пребори с мен. Ще й се наложи да се бие за всяко едно нещо, което иска да получи. А аз не желая тя да получи каквото и да било. Чуваш ли?

— Чувам те. — Мат въздъхна дълбоко. — Смятам обаче, че не разсъждаваш реалистично. В края на краищата, той има дете от тази жена.

— Тя няма да получи нищо от мен. Нито пък от собствеността на Лион — изръмжа Каролина. — Ще се боря с нея до край.

Мат кимна.

— Добре — тихо промърмори той. — Както кажеш.

— Здравейте, вие двамата — поздрави Ричи, който се появи на вратата на кухнята.

— Здравей, миличък. — Каролина се усмихна на сина си.

— Знаеш ли какво — рече Мат и се надигна от мястото си. — Май трябва вече да тръгвам. Забравих, че трябва да мина през дома на Сибил Конрой тук, в града, а вече става късно.

— Ами десерта? — попита Ричи.

— Нямам време. Съжалявам, че ще го пропусна, но наистина трябва да вървя, Ричи.

— Е, Ричи, това означава, че двамата с теб ще излапаме всичко — с престорена веселост заяви Каролина и се изправи.

— Довиждане, сестричке. — Мат я целуна по бузата. — Благодаря за обяда. Беше много вкусен.

— Довиждане — отвърна тя. — И не забравяй да ми се обадиш и да ми кажеш какво си направил по въпроса.

— Няма — обеща той.

Ричи и Каролина го изпратиха до асансьора и изчакаха докато тръгне. Когато Мат най-после се скри от погледа им, Каролина изведнъж си даде сметка, че е останала без капка енергия. Разговорът за курвата на Лион в Амстердам си бе казал думата. Трябва да подремна, помисли си тя. Върна се в кухнята заедно с Ричи, обхваната от безразличие и пълно изтощение.

— Искам да си почина мъничко — обърна се към сина си.

— Разбира се, мамо — промълви той и я изгледа изпитателно. Повече от очевидно бе, че майка му не е в добра форма. Двамата с вуйчо Мат вероятно бяха разговаряли за баща му, но Ричи не желаеше да я разпитва в този момент. Боеше се да не я разстрои още повече. — Аз ще си бъда в стаята.

— Добре, миличък — рече Каролина и се запъти към спалнята си. — Ще стана след около час.

 

 

В края на краищата Каролина така и не успя да дремне. Вместо това влезе в големия будоар, който бяха използвали заедно с Лион. Помисли си, че точно Лион е отговорен за всичко, случило се преди малко. Ако той не ги бе изоставил заради онази жена в Амстердам, тя сега нямаше да се чувства като дрипа.

Отвори вратите на гардероба на Лион и започна бързо да вади дрехите и да ги хвърля на купчина на пода. Сграбчваше дрехите, без да ги гледа, захвърляше ги една след друга на земята, риташе с крака красивите сака, ризи и вратовръзки. Отчаяно й се искаше да нанесе възможно най-големи поражения върху тези останки от мъжа, когото си мислеше, че бе познавала.

Когато най-накрая капна от умора, Каролина седна на пода и се разрида с горчиви сълзи. Утре, помисли си тя, ще се обадя на Армията на спасението. Ще им дам всичките му дрехи. После се отказа от намерението си. Не, реши тя. Не искам друго човешко същество да облича тези боклуци. Не желая и друг човек да бъде засегнат от ужасното предателство и гнусните лъжи, които съм принудена да изтърпя. Ще изхвърля всичко на боклука. Защото тези дрехи са точно това. Боклуци!

Изправи се и понечи да изхвърли на купа с дрехите и огромната старинна кутия, в която Лион държеше бижутата си. Скъпоценните му копчета за ръкавели, игли за вратовръзка и други украшения щяха да украсят като с корона огромния куп от боклуци.

Възпря я мисълта за Ричи. Някой ден той може да пожелае част от нещата на баща си, макар че Каролина се изпълваше с ужас само при мисълта, че може да ги види върху него. Тя обаче беше длъжна да се съобразява и с неговите чувства. Не желаеше синът й да заживее с убеждението, че баща му е бил чудовище. Лион беше добър баща на Ричи — в случаите, в които си беше у дома — и за момчето беше важно да го запомни като такъв.

Върна кутията на мястото й върху шкафа и влезе в спалнята, но мисълта за дрехите на Лион, които продължаваха да лежат на пода, не и даваше мира. Отиде в кухнята, грабна една кутия с торби за смет и се върна обратно в будоара.

Тласкана от пламналата в душата й ярост, Каролина като обезумяла натъпка всички дрехи в торбите за смет. Когато свърши, целият под бе затрупан с торби. Утре, помисли си тя. Утре ще ги изхвърля. Всичките. Там, на боклука, където им е мястото. Би била далеч по-доволна, ако можеше да им драсне клечка кибрит и да ги подпали. Отново затвори вратата на стаята. Чувстваше се Някак си успокоена от факта, че всичките принадлежности на Лион бяха натъпкани в грозните, непрозрачни черни торби.

Почувства се неизразимо по-добре. Реши, че това е първата крачка към прогонването на този мъж от живота й. Дори и след смъртта си той продължаваше да ги преследва и затова колкото по-малко неща оставаха, за да й напомнят за него, толкова по-добре.

 

 

Ричи, който по същото това време се намираше в кабинета, прегледа внимателно документите от куфарчето, а след това се постара да ги остави точно така, както ги беше намерил. Цялата документация изобилстваше от юридически термини, които той не разбираше, но това не го притесняваше чак толкова, защото вниманието му от самото начало беше привлечено от нещо друго. Под прилежно подредените юридически документи и купчината писма беше скрит голям плик, в който имаше фотографии от Амстердам — снимки на баща му с Моник и Аня.

Ричи измъкна плика, отвори го и разпръсна снимките по бюрото. На няколко от тях баща му и Моник бяха заедно. Ричи се загледа в една от тях — двамата възрастни се взираха един в друг, без да се усмихват, но изглеждаха напълно доволни и щастливи, а на лицата им се четеше неподправена любов и преданост. Почувства се неудобно докато разглеждаше тази снимка — сякаш беше воайор, надникнал в дълбоко интимния живот на други хора.

Остави снимката на бюрото и взе следващата. Моник и баща му стояха прегърнати, допрели главите си. Смееха се щастливо и се взираха право в обектива на фотоапарата. Ричи не можа да сдържи усмивката си. Много пъти бе виждал баща си да се смее по същия начин. Познаваше тази доволна усмивка, която означаваше, че баща му наистина се забавлява от сърце. Жената, Моник, също изглеждаше изключително щастлива и човек оставаше с впечатлението, че тя и баща му наистина си принадлежат.

Набързо прехвърли и останалите снимки на двамата възрастни. Бяха снимани в различни пози и на различни места — на някой от многобройните канали в Амстердам, в парк, или пък у дома, но навсякъде изглеждаха изключително щастливи. Ричи остави купчината снимки настрана и взе другите — онези, които истински го интересуваха. Не изпитваше никакви смесени чувства по отношение на тях — те не го караха да се чувства неловко. Това бяха снимките на Аня, неговата по-малка сестричка.

За Ричи нямаше значение, че баща му и Моник също присъстват на няколко от снимките. В момента, в който спреше поглед върху Аня, всички останали преставаха да съществуват за него. Приликата между него и сестра му беше толкова силна, че той отново изпита усещането, че се оглежда в огледало. Запленен и очарован, Ричи разглеждаше фотографиите една по една и в душата му се надигаше непреодолимо желание да опознае отблизо това момиченце, което беше негова кръв и плът. Когато най-сетне проучи всяка снимка с най-големи подробности, той ги прибра отново в кафявия плик и го сложи на мястото му. В главата му обаче продължаваше да проблесна образът на малкото момиченце, обърнало засмяното си личице към обектива на фотоапарата.

Искам да я опозная, помисли си той. Трябва да го направя. И тя, също като мен, е част от татко. Изпитваше абсолютна сигурност, че ако беше поживял повече, баща му непременно щеше да пожелае двете му деца да се опознаят по-добре. Обичал я е също както обичаше и мен, размишляваше Ричи. В същото време обаче си даваше сметка, че майка му не би могла да понесе мисълта за близост между него и Аня. Разбираше чувствата й, но не смяташе да й се подчини. Беше по-убеден от всякога, че той и Аня трябва да станат истински брат и сестра. Съвсем скоро при това.

 

 

Облаците, носещи се по небето, непрекъснато закриваха слънцето, а въздухът в красивия и идеално поддържан парк беше хладен и влажен. Моник и Аня вече бяха нахранили чаплите, гъските и великолепните черни лебеди с яркочервени човки. За тях това беше ритуал, който доставяше на Аня неизразимо удоволствие. Майка й също се забавляваше докато хранеха птиците, но в последно време това простичко занимание бе придобило за нея почти духовно и религиозно измерение. Точно в този парк двамата с Лион се бяха срещнали за пръв път и именно тук, в това потънало в зеленина приказно кътче, тя успяваше да намери някакъв покой и да почувства отново близостта и любовта му.

Седна на пейката, изложила лице на топлите лъчи на бледото слънце, успяло за малко да се покаже иззад облаците, и се загледа в Аня, която с безкрайната си енергия не спираше да се търкаля по тревата. Непрекъснато се премяташе през глава — представление, което задължително трябваше да бъде шумно аплодирано от майка й. И Моник правеше точно това — не спираше да окуражава, аплодира и хвали дъщеря си, макар че мислите й се рееха надалеч, отнасяха я към места, на които не желаеше да бъде.

Ейдриън Уебър, адвокатът, който движеше делата на Лион в Амстердам, бе позвънил по-рано през деня, за да й съобщи последните новини от Ню Йорк. Оказваше се, че думите, произнесени от Каролина Маунткесъл след прочитането на завещанието на Лион, не са били празни заплахи. Нейният адвокат, Бърнард Голдсмит, бе попълнил необходимите юридически документи и бе завел дело за официално оспорване на завещанието. Уебър я информира, че онази жена е твърдо решена да направи всичко възможно — без значение колко ще й струва това, за да е сигурна, че Моник и Аня няма да получат абсолютно нищо от собствеността на Лион. Най-малко пък щедрите дарения, които лично той им бе завещал.

Гневът на Каролина Маунткесъл обаче не спираше до тук. Уебър бе споменал, че независимо от евентуалното съдебно решение Каролина Маунткесъл би могла да продължи да оспорва завещанието с години, лишавайки по този начин Моник и Аня от всякакви средства за препитание в обозримото бъдеще.

Моник потрепери неволно, макар че топлите лъчи на слънцето продължаваха да галят лицето й. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. В главата й ясно изплува споменът за сцената в адвокатската кантора в Ню Йорк. Също като на филмова лента си представяше скандала отново и отново и в един момент почувства, че започва да й се гади от тези омразни спомени. За нея беше ясно, че Каролина Маунткесъл има пълното основание да я презира и да се стреми към отмъщение. Моник потреперваше вътрешно само при мисълта за гневния изблик и омразата на онази жена. Въпреки това дълбоко в сърцето си тя знаеше, че никога не се бе опитвала да открадне Лион от Каролина.

Ако изобщо съм виновна за нещо, помисли си тя, това е, че си позволих да се влюбя в Лион и да родя детето му.

Аня започна да крещи с пълно гърло.

— Мамо! Мамо! Виж! Виж! Гледай ме, мамо!

Моник се усмихна на детето.

— Гледам те, Аня. Покажи на мама какво правиш.

Аня започна да се премята напред, както бе виждала да правят другите деца, но така и не успяваше да изпълни цяло кълбо. Въпреки това Моник шумно аплодира усилията й, окуражавайки я да продължи.

— Беше Страхотна, Аня! — извика тя. — Ти ще станеш най-великата гимнастичка на света! Браво! Браво!

Аня се претъркулваше странично на земята, след което веднага скачаше, ухилваше се до ушите и заставаше неподвижно в очакване на похвала. Моник, естествено, веднага започваше да вика и да ръкопляска и не спираше, докато детето не дадеше знак, че аплодисментите са му достатъчни.

— Искаш ли вече да отидем на люлките? — попита я Моник.

— Да! — Аня се разкрещя от радост. — Да, отиваме на люлките!

Моник се изправи и изчака Аня да дотича до нея. Хвана я за ръка и двете заедно тръгнаха по застланата с чакъл алея. Аня бъбреше безспир, а Моник само кимаше от време на време или окуражително поклащаше глава.

 

 

През цялото време обаче мислите й се връщаха към сцената в адвокатския офис през онзи ужасен ден. Тогава не искаше да води Аня със себе си, но адвокатът беше настоял, че детето би трябвало да е там, независимо от факта, че е твърде малка, за да разбере нещо от процедурата. Освен това Моник не познаваше никого в Ню Йорк и нямаше на кого да остави Аня. Надяваше се, че Аня няма да запомни събитията от онзи злощастен ден. Нямаше откъде да знае какво ще остане в спомените на детето, но все пак се бе опитала да й обясни — колкото е възможно по-лековато — поведението на сърдитата дама, което бе направило толкова силно впечатление на Аня.

Сигурна беше, че Каролина Маунткесъл обича Ричи точно толкова, колкото и тя Аня, и със сигурност съжалява за сцената, която беше направила пред очите на двете деца. Ричи, разбира се, щеше да разбере цялата истина, ако вече не го бе сторил. Моник можеше единствено да се надява, че момчето няма да страда през целия си живот от душевните травми, причинени му от връзката й с баща му. Искаше й се да можеше по някакъв начин да му обясни любовта, която бяха изпитвали един към друг Лион и тя. Искаше й се да можеше да поговори с Ричи и да го увери, че, независимо от връзката си с нея, неговият баща никога не бе преставал да го обича. Предполагаше обаче, че никога нямаше да й се отдаде подобна възможност и ужасно съжаляваше, защото знаеше, че за Ричи, също като за Аня, е много важно да узнае, че баща му го е обичал безрезервно.

Когато стигнаха до детската площадка, тя вдигна дъщеря си и я настани на една от люлките.

— Дръж се здраво — инструктира я Моник.

— Държа се — увери я Аня. — По-силно, мамо. По-силно!

Моник започна да бута люлката — в началото бавно, а после все по-силно, като внимаваше да не прекалява. Аня само възхитено възклицаваше в началото, а след това, когато люлката започна да се издига все по-високо и по-високо, запищя от удоволствие.

Очите на Моник се напълниха със сълзи, но тя продължи да бута люлката, трогната от щастието на дъщеря си. Лион толкова много обичаше това дете, помисли си тя. Обичаше и мен. Сега разбирам колко много е обичал и съпругата си — това е причината, поради която никога не се разведе с нея, и сина си. Ако само имаше начин да оправя тази бъркотия така, че Аня да получи онова, което й принадлежи по право…

Когато най-после двете си тръгнаха от парка и прекосиха канала на връщане към Минервъплейн, Моник, стиснала ръката на Аня, която тихичко си припяваше нещо, реши, че ще отвърне на огъня с огън. Без значение какво ще ми коства това, помисли си тя, ще направя всичко възможно заради дъщеря си.