Джудит Гулд
Сърдечна криза (20)

19.

Хлопките над вратата на магазина издрънчаха и Рокси надникна иззад работната си маса. На устните й веднага се появи усмивка, когато видя Каролина да влиза решително с развята коса и старателно положен грим.

— Изглеждаш страхотно — провикна се тя и остави ножа на масата.

— Благодаря, Рокси — отвърна Каролина. Целунаха се по бузите. — Тази нощ спах добре, но утрото ми беше изключително натоварено. Рано сутринта отидох до склада, за да проверя някои неща. Част от стоките, които поръчах, вече са пристигнали. Имах и три срещи с потенциални клиенти, като и тримата представляват различни благотворителни комитети. Разговарях по телефона с Тад и обсъдихме някои подробности, свързани с осветлението на благотворителното празненство, което подготвяме.

— Замълча за момент и се усмихна. — Така че вече съм готова за всичко, което ми готви днешният ден — додаде тя. Остави чантата си на масата и се огледа. — Виждам, че и ти доста си се потрудила.

— Опитвам се да приготвя повече букети за улицата — отвърна Рокси. — Вчера продадохме всичко, което бяхме направили. Успях да се погрижа и за по-специално аранжираните букети, които ще ни трябват днес.

— Къде е Антонио? — попита Каролина.

— Все още не е дошъл — отвърна Рокси. — Нито пък се е обаждал.

— Ако не се появи до няколко минути, аз ще му се обадя — заяви Каролина. — Имаме ли много запланувани неща до края на деня?

Рокси отрицателно поклати глава.

— Не, не са много и слава богу! — Отново взе ножа и се зае да маха най-долните листа на един голям сноп хризантеми.

— Недей да се радваш чак толкова — укори я Каролина.

— Знаеш, че не се радвам — отговори Рокси. — Но няма да е зле ако малко позабавим темпото за известно време.

— О, стига, Рокси — възрази Каролина. — Мисля, че се справяме най-добре, когато работим под огромно напрежение. — Извади десетина рози от водата и ги постави върху работната си маса. Надяна ръкавици на ръцете си и започна да подготвя цветята за букети — режеше под ъгъл долния край на стеблата и сваляше част от листата им.

Телефонът иззвъня.

— Извинявай, Рокси, по-късно ще продължим разговора. — Тя вдигна слушалката. — Каролина слуша.

— Здравей, Каролина.

Гласът отсреща толкова много приличаше на гласа на Лион, че тя усети ледена тръпка, която пробяга по целия й гръбнак. За момент се почувства абсолютно дезориентирана и объркана.

— О, з-драсти, Леланд — най-накрая промълви тя и погледна към Рокси, вдигнала въпросително вежди. После бързо възвърна самообладанието ти.

— С Рокси ли искаш да разговаряш?

— Искам да поговоря с теб. Само за минутка — отвърна Леланд.

Колебание ли долови в гласа му или само си въобразяваше? А и защо гласът му звучеше толкова сериозно?

— Добре — съгласи се тя. — Винаги мога да ти отделя поне минутка, Леланд.

— Става дума за завещанието на Лион — рече той.

Ръцете на Каролина мигновено настръхнаха.

— Какво за него, Леланд?

— Бих искал да поговорим за това на четири очи — рече й той, — но не мога да се измъкна от офиса. Знаеш как е.

— Да, зная. За какво става въпрос?

— Ами, предполагам, че ти не знаеш нищо за това, защото в противен случай непременно щеше да го споменеш, когато бяхме в кабинета на Бърнард Голдсмит — продължи той.

— Не зная нищо за кое, Леланд? — с раздразнение попита Каролина. Защо го увърта толкова, помисли си.

— Спомняш ли си онзи уикенд преди няколко години, когато Лион ненадейно се появи на вилата ви в Кънектикът и ни завари там заедно с Мерседес?

— Д-да, спомням си — изрече тихо Каролина.

— Ами през онзи уикенд той продиктува едно писмо. Мерседес го написа на машината, а след това и тримата го подписахме.

Замълча отново. Паузата се проточи толкова дълго, че Каролина изгуби търпение.

— Какво писмо, Леланд? Ще бъдеш ли така добър да говориш по същество?

— В писмото се казва, че Лион обещава да ми остави четвърт милион долара, когато умре — най-накрая довърши Леланд, изричайки думите на скоропоговорка.

Каролина остана като гръмната. Четвърт милион долара? На Леланд? Без дори да ми спомене за това? Лион й беше разказал за онзи уикенд, но определено не бе споменал нито дума за подобно посмъртно дарение. Не можеше да повярва, че той не би споделил с нея нещо толкова важно.

— Аз… аз не зная какво да кажа, Леланд — рече тя. Забеляза, че Рокси я гледа напрегнато. — Не зная нищо за това. Не зная дори дали разполагам с толкова пари, че да изпълня това негово обещание. Предполагам, че единственото, което можеш да направиш за момента, е да изпратиш писмото на Бърнард. — Толкова е странно, помисли си тя, че дори и Бърнард няма копие от него. Лион винаги е движил всички въпроси от юридическо естество чрез него. — Ще информирам Мат, тъй като той се явява вторият изпълнител на завещанието. Освен ако не желаеш да разговаряш с него лично — додаде тя.

— Ще оставя на теб да му кажеш — отговори той. — А аз, междувременно, ще изпратя фотокопие от писмото на Бърнард Голдсмит.

— Добре, Леланд.

— Мислех, че Лион ти е споменал за това — добави Леланд, — но, както се оказва напоследък, той май не ти е казвал твърде много неща. Нали, Каролина?

Имаше чувството, че току-що я бе зашлевил с все сила през лицето.

— Да — съгласи се тя. — Колко мило от твоя страна, че ми го напомняш. — Надяваше се той да е доловил сарказма в гласа й. — Слушай, трябва да затварям. Работа, както знаеш.

— Добре — отвърна той. — Ще поговорим отново по-късно. Дочуване.

— Дочуване. — Каролина затвори телефона и прикова празния си, невиждащ поглед към вратата на магазина.

— Какво има? — попита Рокси. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Каролина се обърна към нея и, макар да беше силно разстроена и ядосана, опита да се усмихне.

— Мисля, че току-що разбрах защо Леланд се държи толкова странно напоследък — отвърна тя.

— И защо?

— Той твърди, че притежава писмо, подписано от Лион, в което той му обещава да му завещае четвърт милион долара. Информира ме, че Лион продиктувал това писмо на Мерседес през онзи уикенд, през който той ги излови заедно в къщата ни в провинцията.

Рокси зяпна от изненада, неспособна дори да проговори. После с все сила хвърли ножа върху масата.

— Не го вярвам! — сърдито възкликна тя. — Нито за миг не мога да повярвам, че това е възможно. Щеше да ми каже. — Погледна към Каролина. — Ти вярваш ли му?

— Не зная на какво да вярвам — промълви сломено Каролина. — Вече не зная в какво да вярвам и в какво не. — Тръсна глава сякаш се опитваше да проясни мислите си. — Е, ще оставя този въпрос на адвоката си. Нека той го изяснява — заяви тя, опитвайки се да говори нехайно, но истината бе, че обаждането на Лион я бе извадило от равновесие. Изправи рамене и решително вирна брадичка. — Трябва да свършим още много неща, Рокси, така че предлагам да се залавяме за работа. — Каролина отново взе ножа си. — И, като стана дума за работа, имаш ли някаква представа къде, по дяволите, може да е Антонио? Тук го чакат безброй неизпълнени задължения. Ако не се появи скоро, ще се наложи да се обадя на Мерседес и да я помоля да дойде да ни помогне.

— Ще се опитам да го открия — обеща Рокси.

 

 

Антонио се забавляваше както никога през живота си. До този момент никога не беше влизал в отдела на мъжки дрехи на Бергдорф Гудмън. Да не говорим пък за пробните му. Отпи глътка от ароматното кафе, сервирано му от продавача, след което изпружи крака, наслаждавайки се на допира на разкошния кожен стол, на който се бе настанил в очакване продавачът да му донесе още модели. Представи си хладното патрицианско изражение на русата Пейтън и с нетърпение зачака момента, в който щеше да й покаже новите си дрехи, закупени с нейните пари.

Двамата лежаха сгушени един до друг, след като се бяха любили страстно и ненаситно, когато Пейтън неочаквано спомена, че когато започне работа при нея, Антонио ще има нужда от изцяло нов гардероб. Освен това, рече му тя, когато публично обявят връзката си, той щял да се нуждае от много дрехи, които да облича по различни официални поводи.

— Не бих могъл да се сдобия с подобен гардероб точно в този момент — обясни Антонио.

Пейтън игриво го щипна по задника.

— Не се и налага, глупчо — увери го тя. — Ще се обадя в Бергдорф Гудмън и ще ги предупредя, че ще минеш през магазина. Те ще се погрижат за теб.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че ще ми купуваш дрехи от там?

Тя кимна утвърдително.

— Разбира се. Защо не? Ще отчета парите като служебен разход. Ще ми се изплатиш по-късно, след като започнеш да работиш за мен на пълен работен ден. — Подхвърли на магарето още едно морковче, помисли си тя. Може би тогава ще престане да ми досажда с въпросите си и ще спре да пита кога това, кога онова… Налагаше се да му угажда още известно време — докато има нужда от него, а след това щеше да го зареже. Какво като междувременно услугите му щяха да й струват няколко хилядарки? Той си заслужаваше всеки похарчен долар, а и подаръците щяха да притъпят болката му, когато решеше да го разкара от живота си.

— Готова си да направиш това за мен? — с изумление попита той, дал си сметка за цената на дрехите в един толкова скъп магазин.

— Знаеш отговора на този въпрос, Антонио — глезено промълви тя и погали с нокът зърното на едната му гърда.

— И какво се очаква от мен в замяна? — попита той с усмивка и силно я стисна за задника.

Тя се разсмя.

— О, мисля, че вече и без друго си направил предостатъчно. — Пейтън почувства възбудения му член да се притиска към бедрото й. — А-а-а, макар че може би има още едно-две нещица… — шепнешком продължи тя. — Искаме да сме сигурни, че ще потопим кораба на твоята шефка, нали?

— Хмм… няма проблем — отвърна той. — Бавно проникна в нея, наслаждавайки се на животинската наслада, изписала се на лицето й. После тялото й, жадно за още и още, страстно се задвижи заедно с неговото.

Антонио изведнъж се стресна, осъзнал, че се е възбудил в пробната на магазина. Исусе, помисли си той. Ами ако продавачът ме види в това състояние? Опита се да прогони спомените за сутрешните сексуални наслади и да фокусира вниманието си върху нещо друго. Погледна часовника си и си даде сметка, че закъснява за работа с няколко часа. Е, много важно, помисли си той. Нека Каролина свиква с това. Пет пари не давам за мнението й. Аз вече се движа в съвършено различни среди от нея. Каролина се стреми да украсява домовете и тържествата на тези хора, но аз искам да съм един от тях. А Пейтън Фитцимънс е моят билет към това общество.