Джудит Гулд
Сърдечна криза (18)

17.

Магазинът беше разположен на приземния етаж на масивна, елегантна сграда от кафяв камък. Намираше се съвсем близо до Мадисън авеню — чудесно избрано място за цветарски магазин и за компания, предлагаща подготовка и украса на празнични тържества, разположено в самото сърце на най-богатия и изтънчен район в Манхатън. Гостите, поканени на тържественото му откриване, трябваше най-напред да минат през малка портичка от ковано желязо, която водеше към малка, но красива цветна градинка, обрасла с бръшлян и избуяла папрат. Двата чемширови храста, подрязани под формата на пресечени пирамиди, които се извисяваха от двете страни на входа, придаваха приятно официален вид на градината и на самия магазин, над който бе поставена дискретно гравирана табела. На нея пишеше просто: ПЕЙТЪН.

— Ще останем съвсем малко — обеща Лидия Карстеърс и погледна Сет. — Знаеш отношението ми към Пейтън, но не мога да устоя на любопитството си. Искам да видя какво е направила. Напоследък всички говорят за изумителния й магазин.

— Нямам нищо против, Лидия — отвърна Сет, макар че не проявяваше интерес нито към Пейтън, нито към магазина й. Не беше забравил ужасното й държание на празненството у Лидия. Освен това знаеше, че Пейтън няма почти никаква заслуга за създаването на магазина, който, по всеобщо мнение, беше най-красивият цветарски магазин, отварял врати през последните години. Единственото й участие се изразяваше в подписването на чековете. Нищо повече.

Сет бе научил от свой клиент, че, при съблюдаване на изключителни мерки за сигурност и абсолютна поверителност, Жак Лагре, най-търсеният и известен декоратор в цяла Европа, ако не и в целия свят, е бил доведен от Париж и срещу огромен хонорар и неограничен бюджет се е съгласил да създаде скъпоценното творение, което Пейтън бе нарекла свой магазин.

Когато влязоха през входната врата и пристъпиха в магазина, Пейтън се появи измежду гостите, които бъбреха на групички, и ги поздрави възторжено като свои най-добри и искрени приятели.

— Лидия, изглеждаш възхитително — лицемерно отбеляза тя. — Ще ми се да знаех тайната на неподражаемата ти красота.

— Благодаря ти — кимна Лидия. — Магазинът изглежда прекрасно.

— Здравей, Сет! Каква изненада, че си тук — продължи Пейтън. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Съсипах се от работа покрай този магазин и напоследък малко позанемарих светския си живот. Не съм те виждала отдавна и държа да ти кажа, че много ми липсваше. Как си?

— Добре съм, Пейтън — отвърна той. — Спомням си обаче, че съвсем наскоро чух за твоя изява при откриването на някаква изложба в Челси.

— О, това ли! — пред смях възкликна Пейтън. — Случилото се тогава надмина всичките ми очаквания. Все още не мога да повярвам, че платих на Каролина петстотин долара, за да достави изработен от цветя погребален кръст за изложбата на един от най-скъпите ми приятели. Направо не разбирам как тази жена все още е в бизнеса.

— И на мен ми е трудно да повярвам, че подобно нещо е могло да се случи — отвърна Сет. — От доста време насам поддържам делови контакти с нея и нямам никакви забележки и оплаквания. Истината е, че работата й винаги е била съвършена.

— Е, значи просто си извадил късмет — изхихика Пейтън. — Аз обаче разказвам на всички за случилото се с мен, защото не желая някой мой добър познат да се окаже поредната й жертва.

— Желая ти късмет с магазина — намеси се Лидия. — Смятам да отида да поздравя Типси Ричардсън. — Погледна към Сет. — Идваш ли? — попита го.

— Да — отвърна той. — Желя ти успех, Пейтън. Сигурен съм, че начинанието ти ще предизвика истински фурор.

— Надявам се — рече тя. Пресегна се и хвана едната му ръка. — Защо не ми се обаждаш? Липсваш ми, Сет. Мислех си… Ами, мисля, че двамата с теб се забавлявахме нелошо. — Отново заговори с предвзетото гласче на малко момиченце. — Зная, че във въпросната вечер проявих непростима грубост по адрес на Каролина, но предполагам, че просто съм била пийнала малко повече.

— Може някой ден да се видим — неангажиращо отвърна Сет. Не можеше да отрече, че жената пред него изглеждаше съблазнително красива. Нито пък — че принадлежеше към прослойката, от която би трябвало да си избере съпруга. Истината обаче бе, че Пейтън изобщо не го привличаше. — А сега трябва да побързам, за да настигна Лидия. — Издърпа ръката си, но един от фотографите на Поуст вече бе успял да ги снима един до друг, хванали се ръка за ръка. Сет дори и не забеляза, защото около тях непрекъснато присветваха светкавици. Когато най-после се изравни с Лидия, той поздрави Типси и учтиво се престори, че слуша коментарите на двете жени за красивия интериор на магазина. Мислите му обаче бяха другаде. При Каролина. Забележката на Пейтън му напомни за смъртта на Лион Маунткесъл и сега се питаше как ли понася Каролина нещастието.

— Сет?

Беше Лидия.

— Извинявай, но се бях замислил за нещо.

— Готов ли си за вечеря? — попита го тя.

— Да.

Хвана я под ръка и двамата заедно обиколиха магазина и се насочиха към входа. Зад една леко открехната врата Сет зърна кичур гарвановочерна коса и силно загоряло лице, което му се стори познато. Чие ли беше, запита се той. Докато излязат на улицата обаче напълно забрави за красивите черти, които бе зърнал зад вратата.

 

 

Антонио с все сила затръшна вратата на спалнята след себе си. Стиснал решително зъби, той се изправи, подпрял ръце на кръста си, и се загледа в нея. В тъмните му очи проблясваха гневни пламъчета, устните му бяха разкривени в презрителна усмивка.

Пейтън, която лежеше, подпряла голото си тяло върху купчина пухени възглавници, придърпа чаршафа нагоре към брадичката си, сякаш се надяваше да се защити от него единствено с тънката материя от фин египетски памук. Предполагала бе, че той ще е бесен, но гневът му я възбуждаше както нищо друго на този свят. Дори и в този момент почувства как сърцето й постепенно ускорява ритъма си. Кожата на тялото й пламна като разтърсена от електрически ток и тя сдържа дъха си в очакване на онова, което неминуемо щеше да се случи.

Антонио бавно се приближи до нея като пътьом разкопча колана си. Гневните му очи нито за миг не се отделиха от нейните, движенията му бяха целеустремени и внимателно премерени. Когато достигна до леглото, той се присегна, изтръгна чаршафа от ръцете й и го захвърли в другия край на леглото.

Пейтън едва не изпищя под влияние на силната възбуда, примесена с немалка доза страх. Успя обаче да запази мълчание. Гледаше го дръзко и предизвикателно и се държеше така, сякаш нито се бои, нито пък цялата трепери от обхваналата я възбуда.

Антонио съблече ризата си и я захвърли на пода. Изрита обувките си и най-накрая смъкна дънките и чорапите си. Изправи се до леглото, надвесил над нея силното си, мускулесто тяло. Възбуденият му член бе ярко доказателство за обхваналата го възбуда. Само с едно бързо движение той се метна отгоре й, проникна в тялото й с безмилостно силен тласък и безжалостно се задвижи отгоре й, следвайки собствения си ритъм, копнеещ единствено за собственото си освобождение и наслада.

Пейтън изкрещя високо и тялото й мигновено се разтресе от обхваналия я екстаз. Антонио изрева като бик и ожари утробата й с горещото си семе. След това, изтощен и задъхан, отпусна тяло върху нейното.

Дълго останаха така, без да се помръднат дори. Не говореха. Единственият звук в стаята идваше от задъханото им дишане. Най-накрая Пейтън проговори.

— Беше прекрасно, Антонио. — Одраска гърба му с върховете на ноктите си. — Ти си прекрасен. Няма друг мъж на света, който да може да ме задоволи така, както го правиш ти.

Той се претърколи и се изпъна до нея.

— Щом съм толкова прекрасен, Пейтън, защо тогава продължаваш да ме пазиш в тайна? — Изгледа я въпросително. — Обеща ми, че ще започнеш да ме представяш на приятелите си веднага щом откриеш магазина. Имаш ли представа как се почувствах, скрит в килера като някакъв трол?

Тя сложи ръка на гърдите му.

— Вече сме говорили за това, Антонио. Казах ти, че веднага щом бизнесът ми потръгне, ти ще се присъединиш към фирмата. Ще започнеш да работиш за мен. И тогава ще обявим връзката си публично. — Прокара пръст по носа и по устните му. Само че не получи очакваната целувка. — Ужасно съжалявам, че си се почувствал зле. Това е последното нещо, което бих искала.

— Магазинът ти вече е отворен — настоя той. — Освен това лично ти ми каза, че телефонът вече е започнал да звъни. Поръчките валят и ти съзнаваш, че няма да имаш никакъв проблем с привличането на клиенти.

— Да — съгласи се тя, — това е самата истина. Само че ще мине известно време, преди да заработим на пълни обороти. Пък и аз не искам случайни клиенти, Антонио. Държа да привлека истинските клиенти. Хората с много пари. Което пък на свой ред означава, че трябва да ги измъкна изпод носа на Каролина. Напоследък името й не слиза от страниците на вестниците и списанията, в резултат на което вече си пробива път към участие в мащабни благотворителни събития. Тя се занимава с украсата и аранжирането на цветята на твърде много важни хора от моя социален кръг. Лидия Карстеърс и приятелите й трябва да започнат да купуват от мен и аз ще се погрижа това да стане.

— Мисля, че това дори не е нужно. И без друго ще имаш предостатъчно клиенти.

— Не ме интересува — упорито заяви тя. — Искам бизнеса на Каролина. Тя съсипа приятелството ми със Сет Фостър, опропасти отношенията ми със Саша.

— Чакай малко — прекъсна я Антонио. — Тя изобщо не носи вина за опропастените ти отношения със Саша. Ние с теб го направихме. Пък и какво общо има с приятелството ти със Сет Фостър?

Пейтън се загледа право пред себе си.

— Той е човекът, който я е запознал с Лидия и… ами той смята, че Каролина е страхотна. Бях негова приятелка докато тя не се появи на сцената.

— В гласа ти се прокрадва ревност — отбеляза Антонио.

— Но това е просто нелепо! — отрече Пейтън и яростно се вкопчи в него. — Аз си имам теб. Защо ми е Сет, по дяволите?

— Не би имала нищо против да те виждат заедно с него, нали?

— Виж, Антонио — започна Пейтън, — с нетърпение очаквам момента, в който ще мога да се изфукам с теб. Всичките ми приятелки ще позеленеят от завист. — Прокара пръст по гърдите и надолу през корема му. После отпусна ръка между бедрата му. — За момента обаче бих предпочела ти и Мерседес да продължите да работите зад кулисите, за да съм сигурна, че бизнесът ми ще се превърне в главоломен успех.

— И колко още? — попита той, обърна се на една страна и я погледна.

— Не много — увери го Пейтън. — Ще имам нужда и от двама ви в магазина, така че не мога да се бавя твърде много. Освен това, ти самият ми каза, че след смъртта на съпруга си Каролина просто не е на себе си. Така че точно в този момент тя е особено уязвима. Само още няколко грешки и недоглеждания от нейна страна — като случката в галерията — и тя ще се превърне в история, Антонио. — Пейтън погали члена му, опиянена от властта, която имаше над този мъж.

— Мислиш си, че всичко вече си предвидила, а? — отбеляза той и потърси с устни едната й гърда.

— Убедена съм, че е така — отвърна Пейтън и цялото й тяло потрепери от удоволствие, когато езикът му докосна зърното й. — Ще видиш. Ние ще… я съсипем… докато… е… слаба и уязвима. — От гърлото й се изтръгна чувствено стенание. — О, да, Антонио, точно така. Още. Искам още…

 

 

— Петдесет хиляди шибани долара — изръмжа Леланд и захвърли износената си маратонка в единия ъгъл на стаята. Лицето му беше червено от ярост, жилите на блесналия му от пот врат бяха издути до пръсване.

Мерседес го наблюдаваше мълчаливо с ясното съзнание, че точно в този момент не би могла да го успокои по никакъв начин. Той имаше нужда да изпусне парата, да излее насъбралия се в душата му гняв. Тя просто си седеше мълчаливо, отпиваше от виното си и го слушаше търпеливо.

— Шибанякът притежава милиони долари в ценни книжа и застраховки, а ми е оставил само жълти стотинки. — Захвърли и другата маратонка.

Тя се блъсна в стената, след което падна върху старинния килим в спалнята на Мерседес. Леланд яростно се вторачи в Мерседес. Лицето му беше разкривено от омраза. Тя отвърна на погледа му, а върху яркочервените й устни заигра едва доловима усмивка.

— Кое е толкова смешно? — малко по-тихо попита той.

— Нищо — отвърна тя. — Няма нищо смешно. — Сви рамене. — Само че изобщо не съм изненадана. Искам да кажа… какво, всъщност, си очаквал? Та той си има съпруга и дете.

— Ти пък какво ли знаеш!

Мерседес въпросително вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш, Леланд?

И той й разказа за сцената, на която бе станал свидетел при четенето на завещанието по-рано през седмицата.

Когато свърши, Мерседес избухна в силен смях.

— Толкова е смешно! — извика тя, неспособна да овладее смеха си. — Развратният стар Лион. Каролина просто не му е била достатъчна. Направо е велик! Не може да не му го признаеш.

— Да — мрачно се съгласи Леланд. — Ще ми се да можех и аз да погледна на случилото се откъм смешната му страна. И да се посмея на Каролина, която представи онази уличница от Амстердам като престъпница. А също и хлапето.

— Каролина сигурно е съсипана — отбеляза Мерседес. — Бедничката. — Отново се разсмя. — Съвършената двойка. Всички го твърдяха в един глас. — Тя весело плесна с ръце. — Изневярата му, като капак на всичко, направо ще я довърши.

— Тук може и да си права — съгласи се Леланд.

— Ако се вярва на думите на Мат, с когото разговарях по-рано тази вечер, Каролина направо не е на себе си.

— Представям си — рече Мерседес.

Той я изгледа с любопитство.

— Ти като че ли изпитваш огромно удоволствие при мисълта за страданията й.

— Никога не съм можела да я понасям — призна си Мерседес. — А през всичките тези години се отнасях дяволски мило с нея. Но пък това важи за абсолютно всички. Каролина е от хората, които се харесват на околните.

— Ти май наистина я мразиш, нали? — Думите му прозвучаха по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.

— Може би ще е по-точно, ако кажа, че й завиждам, Леланд — поправи го Мерседес. — Тя имаше страхотен съпруг. Или поне така смятах на времето. И страхотен син. Освен това жънеше успехи навсякъде. — Мерседес отпи глътка вино, преди да продължи. — Всичко, до което се докосваше, сякаш се превръщаше в злато, а при мен нищо не ставаше както трябва. Никъде не ми потръгна. Нито в брака. Нито в кариерата. А пък аз съм тази, която има по-голям талант от двете ни. Тя е само една… една аранжорка на цветя.

Леланд се разсмя.

— Да, и аз винаги съм смятал, че съм много по-интелигентен и по-красив от Лион.

— Така е — увери го тя и му се усмихна. — И освен това си жив.

— Да, но той е човекът, който успяваше навсякъде — възрази Леланд. — Докато аз едва връзвам двата края.

— Защото си комарджия и залагаш прекалено големи суми — отбеляза Мерседес.

— Така е. И ме очакват големи неприятности, ако скоро не направя нещо по въпроса. Трябват ми някъде около стотина хилядарки.

— Вече са петдесет — поправи го тя. — Току-що наследи петдесет хиляди.

— Мразя това.

— Както ти споменах и преди, и двамата сме в едно и също положение, скъпи — заяви Мерседес. — Парите, които имам, ще ми стигнат само да платя наема на тази мансарда за още няколко месеца и толкова. Ще се наложи да прося, да вземам назаем и да крада от малкото приятели и роднини, които са ми останали.

— Не можеш ли да ипотекираш мансардата? — попита той. — Или пък да я продадеш?

— Жилището вече е ипотекирано няколко пъти — отвърна тя. — Бих могла да го продам на печалба, но за това ще са ми нужни месеци.

— Какво, по дяволите, ще правим, Мерседес? — възкликна той и я погледна.

— Ти твърдиш, че си очаквал да получиш по-голяма сума от Лион, така ли?

— Той кимна.

— Да, така е. Той знаеше, че постоянно съм затънал в дългове и винаги ме е измъквал от затрудненията… Затова си помислих… нали разбираш… смятах, че ще се погрижи да нямам повече неприятности.

За известно време в стаята се възцари мълчание. Мерседес седеше, потънала в размисъл, и бавно отпиваше от виното си.

— Спомняш ли си уикенда, в който отидохме на вилата им в провинцията и прекарахме двата дни, без да ставаме от леглото?

— Как бих могъл да забравя? — засмя се той. — Спомням се как Лион най-изненадващо се появи и ни завари в дома си.

— А помниш ли и писмото, което ми продиктува през онзи следобед? — продължи да пита Мерседес като подбираше внимателно думите си.

Той я погледна недоумяващо.

— Аз си го спомням съвсем ясно — заяви тя и се загледа право пред себе си. — Защото не съм много сръчна с пишещите машини, нали разбираш? Както и сам знаеш, там няма компютър. Или поне тогава нямаше. Затова се наложи да напиша шибаното писмо на машина докато вие двамата само седяхте отстрани и ме наблюдавахте. Спомням си как тогава си мислех, че това е страхотен жест от страна на Лион и ти завидях, че имаш толкова свестен и щедър брат.

Насочи към него блесналите си сини очи и го изгледа напрегнато.

— Е, сега спомняш ли си, скъпи?

Прозрението го озари изведнъж и на устните му заигра лека усмивка.

— Знаех си, че ще се сетиш — отбеляза тя. — А пък аз случайно пазя копие от онова писмо. По изрично настояване на Лион, разбира се. Боеше се, че ти би могъл да го забуташ някъде или направо да го изхвърлиш. В края на краищата, ти се отнесе с насмешка към щедрия му жест и го увери, че ще ни надживее всичките.

Мерседес го погледна, вдигнала леко едната си вежда.

— Как се справям?

— Според мен се справяш страхотно — увери я той.

— Мисля, че и сценарият не е лош — рече тя. — Би могъл да ми помогнеш с подробностите, но, доколкото си спомням, Лион ти обеща една сума в порядъка на четвърт милион долара, в случай че се спомине преди теб. Документът е подписан лично от него в мое присъствие, естествено. — Мерседес се усмихна.

— Какво ще правим с подписа?

— О, я стига, скъпи — възкликна тя. — Сигурна съм, че можеш да пишеш точно като по-големия си брат. — Мерседес се изкашля. — Едно нещо обаче трябва да направим веднага — трябва да разберем дали старата пишеща машина все още е на вилата. От тогава минаха почти пет години. Ако машината вече е няма, ще е чудесно. Просто ще напишем писъмцето на друга — от същия модел. Ако пък се окаже, че машината все още си стои там, ще трябва Някак си да се доберем до нея.

Леланд се приближи до леглото, върху което лежеше Мерседес, загърната с копринената си роба.

— Наистина ли вярваш, че от това би могло да излезе нещо? — попита той и седна до нея.

— И защо не? — с въпрос му отговори тя. — Каролина знае за случилото се през онзи уикенд, защото Лион й каза. Само че той просто е пропуснал да спомене за щедрия си жест по отношение на своя по-млад и много обичан брат.

— Едно такова писмо може и да не издържи в съда — възрази Леланд.

— Да, но пък може до такава степен да разстрои Каролина, че да предпочете да се споразумеете извън съда.

— Да — развълнувано възкликна той. — Така ще си спести разходите за адвокати, съдии и всичко останало.

— А ти, междувременно, трябва да играеш ролята си на съсипания от скръб по-малък брат. След няколко дни мимоходом ще споменем за писмото. Не можем да чакаме твърде дълго. Искаме да я изненадаме в момент, който е най-слаба и уязвима. А точно сега тя е истинска развалина. Първо смъртта на Лион, а след това и историята с другата жена. Мисля, че Каролина ще отстъпи пред исканията ти, без да спори дори.

Леланд я взе в прегръдките си и я целуна страстно и продължително.

— О, господи, Мерседес — прошепна той, — защо изобщо скъсахме? Двамата с теб щяхме да сме страхотен екип.

— Хммм — промърмори тя. — Може би това все още е възможно.