Джудит Гулд
Сърдечна криза (17)

16.

Стаята е изненадващо малка, клаустрофобична дори, за една толкова голяма и просперираща юридическа кантора, помисли си Каролина, докато се настаняваше на един от кожените столове, указани й от Бърнард Голдсмит. Ричи седна от дясната й страна, а Мат вече бе заел стола отляво. От другата страна на Мат седеше Леланд Маунткесъл, който неспокойно се въртеше на мястото си. Изглежда ми прекалено потиснат, помисли си Каролина. През целия ден Леланд беше необичайно мълчалив и дистанциран, но тя си обясни това с мъката, която сигурно изпитва.

Бърнард вдигна слушалката на вътрешния телефон и, обърнал се с гръб към тях, заговори тихо с някого.

Ниско долу, на ъгъла на Пето авеню и Четиридесет и шеста улица, се чуваше грохотът на уличното движение, подсилен от вездесъщите сирени на Ню Йорк. Поради някаква необяснима причина тази какофония от звуци днес й носеше някаква утеха. Тя поне означаваше, че там долу, далеч от тази стая, в която никак не й се стоеше, животът продължава.

Не беше изненадана, когато Бърнард я информира, че е изпратил писмо до Ричи, в което го моли да присъства на отварянето на завещанието на Лион, тъй като Ричи се явява основен негов наследник. Беше се опитала да спори с него и да го убеди, че Ричи няма нужда от едно толкова трагично емоционално изживяване, но Бърнард непреклонно бе настоял, че Лион би искал синът му да присъства на четенето на завещанието. В крайна сметка Каролина беше отстъпила и бе довела Ричи със себе си. Сега просто протегна ръка и прегърна сина си през раменете. Той безуспешно се опита да се усмихне, но за нея беше очевидно, че изпитва силна болка.

Мат хвана ръката й и я стисна, опитвайки се да й вдъхне малко смелост. Беше се обадил на Каролина, за да изрази изненадата си от факта, че Лион би могъл да го спомене в завещанието си. След това предположи, че вероятно става дума за нещо малко — часовник или копчета за ръкавели — нещо, което зет му е решил да му завещае като знак за искрено приятелство и добри чувства.

Бърнард леко се прокашля и четиримата насочиха погледите си напред. Адвокатът бавно се настани зад разхвърляното си бюро от тъмен махагон. През изминалите години на няколко пъти бе изпълнявал юридически услуги за нея самата или пък за Лион, но тя нямаше чувството, че го познава добре. Отношенията помежду им бяха сърдечни, но строго професионални. Искаше й се някой по-близък човек — Мат например — да прочете завещанието и последната воля на Лион. Фактът, че точно Бърнард ще прочете на глас последното желание на Лион, й се струваше като грубо нахлуване в техния дълбоко личен и интимен свят.

— Ще започнем всеки момент — информира ги Бърнард. — Очакваме още двама човека, но те вече се качват насам.

Още двама човека, помисли си Каролина. Но кои биха могли да са те? В този момент изведнъж си спомни, че Бърнард съвсем определено бе споменал, че е поканил шест души да присъстват на отварянето на завещанието. В онзи момент обаче бе така погълната от спора с него по отношение присъствието на Ричи, че изобщо не й бе хрумнало да го попита кои са другите двама. Понечи да попита сега, но чу, че вратата на стаята се отваря и се обърна да погледне.

В стаята пристъпи една висока, стройна и изумително красива жена с дълга, права, естествено руса коса, огромни сини очи, розови устни и безупречна кожа. Облечена беше с елегантен черен костюм с панталон, който контрастираше драматично със светлата й коса. В едната си ръка стискаше пълничката ръчица на малко момиченце. Каролина го погледна и прецени, че е на около три годинки. Детето имаше шоколадово кафява коса и големи очи. Държеше кукла в свободната си ръка.

— Кои, за бога, са те? — прошепна тя и погледна въпросително Мат.

— Нямам и най-малка представа, сестричке — отвърна й той, загледан в новодошлите.

Младата жена се настани мълчаливо на един от столовете, разположен встрани и малко зад техните. След това сложи детето в скута си.

— Коя е тя? — продължи да пита Каролина. — Да не би да са объркали стаята? Да не са се заблудили нещо?

Мат я изгледа с тревога.

— Бърнард не каза ли преди малко, че чакаме още двама души?

— Да, но тази жена я виждам за пръв път през живота си.

Мат сви рамене.

— Бърнард сигурно знае как да се справи с положението — заключи той.

Каролина осъзна, че Ричи се е извърнал и се взира в жената и детето.

Наведе се към него и прошепна:

— Аз лично смятам, че са се озовали тук по погрешка. Не им обръщай внимание. Бърнард ей сега ще изясни всичко.

— Няма да ви губя времето с празни приказки — дрезгаво ги увери адвокатът и ги изгледа над стъклата на очилата, кацнали на самия връх на носа му.

— Всички поканени вече са тук и предлагам да пристъпим направо към същността на въпроса.

Значи те наистина трябва да са тук, заедно с нас, помисли си Каролина. Тези абсолютно непознати хора, които не съм виждала никога през живота си, ще присъстват на четенето на последната воля на моя съпруг? Понечи да прекъсне Бърнард, но Мат я стисна за ръката — жест, с който сякаш се опитваше да й каже: Не го прави! Остави Бернард да си върши работата!

Бърнард извади юридическия документ от папката му и разгърна първата страница.

— Ще ви помоля да ми позволите да прочета цялото завещание от начало до край. Едва след това ще ви дам възможност да задавате въпроси — обяви той. — Моля ви да не ме прекъсвате. Завещанието е съвсем кратко и четенето му няма да отнеме много време.

Изкашля се отново и започна да чете бавно, но ясно и отчетливо. Встъпителната част отне само няколко минути. След това Бърнард замълча за миг и вдигна поглед от документа.

— Започвам да чета отделните точки от завещанието на Лион. На моя зет, Матю Рос Бенфорд, в знак на благодарност за искреното приятелство и непоколебимата подкрепа, оказвана ми от него през всичките години на брак със сестра му, завещавам сумата от двадесет и пет хиляди долара. Парите да се използват според желанията на Матю.

Мат стоеше абсолютно неподвижно на мястото си. Каролина се извърна към него и с обич потупа ръката му.

— На моя по-млад брат, Леланд Монтгомъри Маунткесъл, в знак на благодарност за огромната му преданост и привързаност през годините, завещавам сумата от петдесет хиляди долара с надеждата, че тези пари ще бъдат използвани за покриване на евентуалните дългове, които може да е натрупал по времето на моята кончина.

Подобно на Мат, и Леланд остана напълно неподвижен, но Каролина го чу да скърца със зъби, видя и силно стиснатите му юмруци. Ядосан ли е, зачуди се тя. Или е прекалено разстроен и изнервен?

— На моя любим син, Ричард Бенфорд Маунткесъл, завещавам сумата от половин милион долара под формата на попечителски фонд, който да се управлява от майка му, Каролина Бенфорд Маунткесъл, до пълнолетието му. Искрено се надявам, че той ще използва парите разумно и винаги ще помни, че са му завещани от баща му, който го е обичал дълбоко и безрезервно.

Ричи се размърда на мястото си, но лицето му остана абсолютно непроницаемо и Каролина се запита какви ли мисли минават през главата му.

— На моята любима съпруга, Каролина Бенфорд Маунткесъл, завещавам цялото си движимо и недвижимо имущество на територията на Съединените американски щати, включително семейната ни мансарда, намираща се в град Ню Йорк, съдържанието на семейния сейф в Ситибанк, парите, както от индивидуалните, така и от общите ни сметки, включително всички акции и спестявания. Тя получава всички акции, облигации и общи вложения. В допълнение, тя е единственият бенефициент на застрахователните полици, сключени с Нортуестърн Мучуъл иншуърънс къмпани, които понастоящем възлизат на сума малко по-голяма от два милиона долара.

Каролина не можа да сдържи сълзите, които напираха в очите й. Имаше чувството, че Лион е тук, до нея и любовта, която винаги бе изпитвала към него — любовта, която бяха споделяли години наред — е по-силна от всякога.

Бърнард Голдсмит се изкашля малко по-шумно и Каролина вдигна поглед към него.

— На моята любима приятелка, Моник Ленърт, завещавам къщата, в която живеехме заедно и която се намира на улица Буикслотервек №21, Амстердам, Холандия и…

Каролина ахна от изумление, след което извика на глас:

— Какво… коя, по дяволите… Бърнард? — Обърна се и погледна Мат с неподправено недоумение. Той, слисан не по-малко от нея, само сви рамене. Двамата заедно се обърнаха към младата руса красавица зад тях и детето й. — Коя е тази… тази… Моник… как се казваше там? — високо довърши Каролина.

— Моля ви да изчакате докато изчета цялото завещание. Едва тогава ще ви дам възможност да говорите помежду си и с удоволствие ще отговоря на всичките ви въпроси — заяви Бърнард Голдсмит.

Хладното равнодушие бе изчезнало от лицето на Ричи, макар че и той, както и всички останали, бе напълно изумен от думите на адвоката. Любопитството му по отношение на жената и детето се засили още повече. Заслуша се напрегнато в следващите редове от завещанието, като през цялото време се обръщаше назад и хвърляше по един поглед на жената и момиченцето.

— … цялата движима и недвижима собственост, която притежавам в Амстердам, Холандия, включително и колата. В допълнение й завещавам съдържанието на банковия сейф, депозиран в Холандската банка, както и всички авоари — спестявания, акции, облигации и други фондове, които се управляват в Европа от Артур ван Бракел, с адрес улица Хюденщраат №21, Амстердам, Холандия. Тя се явява и единственият бенефициент от застраховката ми живот, оценена приблизително на един милион американски долара, сключена с Бентъм — Ванк с адрес Калварщраат №94.

За момент Каролина се уплаши, че може да припадне. Сграбчи ръката на Мат и я стисна с все сила. Сякаш целият й живот зависеше от подкрепата му в този момент. В главата й се блъскаха хиляди въпроси, за които нямаше отговор. Душата й се разкъсваше от противоречиви емоции — раздираше се от отвращение, любопитство и силен гняв. Гневът обаче нарастваше с всяка изминала минута и застрашаваше да я завладее напълно.

— Какво, за бога, става тук, Бърнард? — яростно възкликна тя. — Какво означава всичко това? За кого са предназначени тези суми? Искам да знам. — Насочи обвинителния си поглед към жената, която, макар и видимо зачервена, отвърна на погледа й, без да сведе очи.

— Моля те, Каролина — търпеливо изрече Бърнард. — Позволи ми да свърша, а след това ще отговоря на всичките ти въпроси.

— Но…!

— Моля те! — настоятелно повтори Бърнард и я изгледа над стъклата на очилата си.

Мат здраво стисна ръката й.

— Почакай, сестричке — прошепна й той.

— Най-накрая, на любимата си дъщеря от Моник Ленърт, Аня Мария Ленърт…

Каролина притисна ръце към устата си, опитвайки се да заглуши писъка, напиращ в гърлото й. Дъщеря? Какво…? Какви мръсни лъжи се сипеха от гнусната уста на онзи човек?

— … завещавам сумата от половин милион американски долара под формата на попечителски фонд, който да се управлява от майка й до пълнолетието й. Надявам се, че и тя, също като сина ми, ще използва парите разумно и винаги ще помни, че са й завещани от баща й, който я е обичал дълбоко и безрезервно.

Бърнард Голдсмит остави документа върху бюрото си и обходи с поглед шестимата човека, които седяха пред него.

— Имате ли някакви въпроси? — попита той.

В стаята се възцари абсолютна тишина, но тя продължи само миг.

— Какво, по дяволите, става тук, Бърнард? — кресна Каролина и насочи треперещ пръст към него. — И какво прави тази непозната тук, по дяволите?

— Отново насочи гневния си поглед към блондинката.

Бърнард я изгледа внимателно. На лицето му бе изписана искрена загриженост.

— Каролина, това е Моник Ленърт. Била е любовница на Лион в Амстердам. А момиченцето е дъщеря им, Аня.

— Не ти вярвам! — възкликна Каролина, макар да съзнаваше, че Бърнард сигурно казва истината. Обърна се към русата жена. — Махай се от тук! — през зъби процеди тя, неспособна повече да контролира гнева си. — Махай се! — Този път думите бяха изречени с по-висок и заплашителен глас. — Мястото ти не е тук!

Мат сграбчи ръката на сестра си.

— Сестричке — продума той, — успокой се.

Каролина рязко отдръпна ръката си. Не обърна никакво внимание на Мат, съсредоточила се изцяло върху другата жена. Блондинката не беше помръднала от мястото си. Стоеше, без да промълви нито дума, но Каролина забеляза, че плаче.

Леланд рязко се изправи.

— Моля да ме извините — високомерно заяви той, — но аз трябва да тръгвам. — Без да изчака да му отговорят, той бързо се насочи към вратата и напусна стаята.

Каролина сякаш изобщо не го забеляза. Вместо това се обърна към Бърнард.

— Ще оспорвам това завещание! — извика гневно. — Тя няма да получи нищо! Нито цент!

Моник отметна косата, паднала на лицето й, и избърса сълзите си с дългите си, елегантни пръсти. Никога не се бе замисляла какво ще стане с нея, ако Лион случайно почине, но завещанието, което бе изслушала току-що, за пореден път й напомни за неговата огромна щедрост и доброта и тя още по-болезнено почувства отсъствието му от живота й.

— Казах ти да се махнеш от тук! — изкрещя Каролина, насочила отново цялото си внимание към Моник.

Моник я погледна и очите й първо се разшириха от обхваналата я тревога, но веднага след това се изпълниха с предизвикателна неотстъпчивост.

— Той ме обичаше — разпалено заяви тя. — И обожаваше дъщеря ни. Мисля, че ни обичаше по същия начин, по който е обичал вас и сина ви. И защо би започнал връзката с мен, ако е бил толкова силно влюбен във вас? Сигурно наистина ни е обичал, щом никога не ни изостави.

Каролина напълно обезумя от ярост.

— Ще се боря с теб на живот и смърт! — извика тя.

Моник предизвикателно вирна брадичка.

— Аз пък нямам никакво намерение да отстъпя — разкрещя се и тя. — Не съм алчен човек, госпожо Маунткесъл, но трябва да се погрижа за себе си и за дъщеря си. Лион все ми повтаряше, че няма от какво да се тревожа, обещаваше, че ще се грижи за нас, макар че продължава да е женен за вас. Искам само онова, което ми принадлежи по право, и ще се боря с вас със зъби и нокти, но ще го получа.

Каролина имаше чувството, че всеки момент ще експлодира от силната ярост, надигнала се в душата й. Идеше й да разкъса тази жена на парчета. Внезапно проумя, че просто не желае да я слуша повече. Не желае да гледа малкото копеленце, седнало в скута й. Рязко се изправи и хвана Ричи за ръката.

— Махам се от тук — изкрещя тя. — Няма да остана нито миг повече в една и съща стая с тази… с тази жена!

Бърнард Голдсмит само кимна.

Мат се опита да я хване, но тя го отблъсна.

— Ти можеш да останеш, ако желаеш — грубо заяви тя. — Аз обаче си тръгвам.

Ричи не можеше да откъсне очи от малкото момиченце. Издърпа ръката си от Каролина, която вече решително крачеше към вратата.

— Ще остана с вуйчо Мат — заяви той.

— Не, няма! — сърдито му изкрещя тя и отново го сграбчи за ръката.

Ричи неохотно я последва към вратата, но погледът му остана прикован върху малкото момиченце. Гледаше я и имаше чувството, че се оглежда в огледало. Никога преди не бе виждал друг човек, който толкова много да прилича на него.

— Хайде, Ричи! — подкани го Каролина, когато стигнаха до вратата. — Махаме се от този… този… ад! — Излезе в коридора и с все сила затръшна вратата след себе си.