Джудит Гулд
Сърдечна криза (14)

13.

Когато настоятелният телефонен звън най-после изтръгна Каролина от сладката прегръдка на съня, тя уморено се претърколи на една страна и, едва успяла да отвори очи, погледна към будилника върху нощното си шкафче.

— О, мамка му! — изруга на глас тя. Гърлото й бе пресъхнало от изпитото шампанско, гласът й беше дрезгав и продран. — Кой, по дяволите, може да ми звъни в един часа през нощта? Лион, помисли си тя. Той трябва да е. Вероятно се обажда, за да попита как е минало празненството по случай рождения ден на Мат.

Протегна ръка и вдигна слушалката.

— Лион? — измърмори тя.

— Търся госпожа Маунткесъл. — От другата страна на линията прозвуча непознат мъжки глас. Говореше почти съвършен английски, но Каролина долови слабия му акцент.

Какво става, по дяволите, зачуди се тя.

— Да? — отговори късо, седна в леглото и запали лампата.

— Вие ли сте съпругата на господин Лион Маунткесъл? — попита мъжът.

— Д-да — заеквайки отвърна Каролина. Внезапен страх сграбчи душата й, сърцето й започна да бие силно в гърдите й. — К-кой се обажда? Какво…

— Госпожо Маунткесъл — спокойно продължи мъжът. — Казвам се Кейс Верховен.

Кейс Верховен? Кой, по дяволите, е този Кейс Верховен? Имаше чувството, че сърцето й се е качило в гърлото й и всеки момент ще я задави.

— Обаждам се от полицейското управление в Амстердам. С огромно съжаление трябва да ви информирам, че съпругът ви, господин Лион Маунткесъл, е претърпял фатален сърдечен инфаркт.

Долови тих стон, едва различим сред монотонните думи на непознатия, но изобщо не си даде сметка, че този стон се е отронил от собственото й гърло. По-късно, много по-късно, когато се опита да си спомни точните му думи, осъзна, че не е чула нищо повече. Абсолютно нищо. Сякаш някаква стоманена врата се бе затръшнала в съзнанието й и го бе изключила за всякакви външни въздействия.

Изобщо не си спомняше, че всъщност не бе успяла да произнесе нито дума в отговор. Не си спомняше, че бе изпуснала слушалката на пода и я бе оставила да лежи там, без да чува как мъжът от другата страна непрестанно повтаря името й.

Не си спомняше, че Ричи бе дотичал в спалнята й, обезумял от страх, след като бе чул звука от строшено стъкло, доловил бе ударите по стените, предизвикани от различни летящи предмети, и, настръхнал от ужас, бе хукнал надолу, по посока на протяжния вой, разцепил тишината на нощта.

Намерил я бе да стои сред отломките от счупени лампи, чаши и бутилки, сред натрошени огледала и стъклата от рамките на поставените по стените снимки, сред останките от потрошения часовник и съсипаното радио, сред изпокъсаните вестници, книги и списания, сред раздраните калъфки, чаршафи и дрехи. Каролина седеше сред целия този безпорядък и не забелязваше нито сина си, нито хаоса, който бе предизвикала. Застанал до вратата, Ричи се огледа с широко отворени очи и зяпнала уста, ужасен от разрухата, причинена в красивата стая. След това се спусна към майка си и обви ръце около тялото й.

— Мамо! — проплака той. — Мамо, мамо, мамо!

Не му отговори. Изобщо не си даваше сметка за присъствието му. Продължаваше да вие като смъртно ранено животно, хванато в капан, от който няма спасение.

Ричи забеляза телефонната слушалка на пода, присегна се и я вдигна. Отговори на непознатия, който повтори отново ужасното съобщение. След това пусна майка си, изтича в кухнята, грабна химикалка и лист хартия и записа телефонния номер, който Кейс Верховен искаше да му продиктува.

После отново прегърна майка си, залюля я в ръцете си като малко дете — жестокият господ, нанесъл им този неочакван удар, сякаш бе разменил ролите на майка и син — и започна да й говори нежно, опитвайки се да проникне отвъд неописуемото отчаяние, смазало душата й. Когато най-сетне проумя, че всичките му усилия са напразни, Ричи отново посегна към телефона и набра номера на вуйчо си.

Вуйчо Мат ще знае какво да направи, отчаяно си помисли той. Не може да не знае. Длъжен е.

След като проведе телефонния разговор, Ричи се върна при майка си. Опитваше се да я утеши и от време на време й шепнеше:

— Вуйчо Мат идва насам. Той ще оправи всичко. — Но дори и шестнадесетгодишният Ричи прекрасно съзнаваше, че Мат не би могъл да оправи каквото и да било. Никой нямаше подобна власт.

Протяжният плач на Каролина постепенно премина в дълбоки ридания, които разтърсваха цялото й тяло, а после умората си каза думата и риданията бяха заменени от порой сълзи, последвани от продължителни периоди на мълчание, през които Каролина стоеше неподвижно и се взираше с мъртвите си очи в пространството пред себе си. Ричи се опита да я премести, но тя дори не се помръдна.

Най-накрая Мат пристигна и двамата с Ричи вдигнаха Каролина от пода и я положиха на канапето във всекидневната. Мат бе донесъл със себе си флакон Ативан. Извади едно хапче, сложи го на езика й и я накара да го преглътне с малко вода. След известно време Каролина се успокои дотолкова, че да може поне да ги чува и да им отговаря. Мат си даде сметка, че трябва да се заеме с организиране на погребението, защото в състоянието, в което се намираше, сестра му просто не можеше да се справи със ситуацията.

— Ричи, ще отида в кухнята, за да проведа няколко телефонни разговора — каза той. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да останеш с нея за няколко минути?

Ричи кимна мълчаливо.

— Веднага се връщам — обеща му Мат и хвърли един поглед към сестра си.

Верен на обещанието си, той се върна във всекидневната само след няколко минути. Придърпа един стол и седна до Каролина.

— Разговарях с Кейс Верховен — информира я. — Свързах се и с авиокомпаниите. Направих си резервация за полета от Ню Йорк по-късно през деня. Разполагаме с предостатъчно време. Ще ви закарам до Ню Йорк, ще ви заведа до вас, след което ще хвана самолета.

— Ами Леланд? — попита Каролина. — Не трябва ли да му се обадим?

— Ще му позвъня, след като стигнем в града — отвърна Мат. — Няма смисъл да го будя по това време.

— Кога ще се върнеш от Амстердам? — попита тя.

— След един или най-много два дни.

— Толкова скоро? — възкликна Каролина. — Искам да кажа… не трябва ли… да го видиш… да спазиш всички формалности? — Думите й бяха завалени, тя говореше бавно и отнесено, но състоянието й бе значително по-добро. Ативанът и присъствието на Мат бяха оказали желания ефект.

— Вече уточних всички подробности с този господин Верховен — успокои я Мат. Не му се щеше да я занимава с детайлите, но с холандеца се бяха разбрали, че той ще идентифицира тялото, което след това ще бъде кремирано, а Мат ще върне в Ню Йорк само пепелта. Освен това трябваше да се прегледат и подпишат купища документи, а и кой можеше да знае какво още го очаква там… — Ти няма защо да се притесняваш за това — продължи Мат. — Верховен ми каза, че ще бъдат готови и ще ме очакват да пристигна. Дори ще ме посрещнат на летището.

— Това… е много мило от тяхна страна — отбеляза Каролина.

— Така е — съгласи се Мат. — Холандците са изключително разбрани и услужливи. Сега обаче трябва да се приготвим за пътуването до Ню Йорк. Вземи всичко, от което ще имаш нужда, а ние с Ричи ще го сложим в твоята кола. Тад трябва да пристигне всеки момент, за да ми донесе малко багаж, а по-късно да върне колата ми.

Каролина кимна. Не знаеше какво друго да направи. Беше толкова объркана, че с готовност се подчини на указанията му. Само след час тя, Ричи и Мат вече пътуваха към Ню Йорк.

 

 

— Искам да дойда с теб — изведнъж рече Ричи. Седяха в просторната всекидневна на семейната им мансарда и чакаха шофьора, който щеше да вземе Мат и да го закара до летище Кенеди.

— Ами… — Мат хвърли изпълнен с неудобство поглед към Каролина, която лежеше на един от дългите дивани, но като че ли изобщо не ги слушаше. — Мисля, че ще е по-разумно, ако отида сам, Ричи — заяви той. — Програмата ми ще е много натоварена; трябва да се изпълнят различни формалности и да се подпишат купища документи. Ще се прибера веднага щом свърша всичко, а през това време ти би трябвало да си тук, до майка си.

Каролина седна на дивана и отпи глътка вода.

— Аз… аз смятам, че трябва да останеш тук — най-накрая рече тя и остави чашата на масата. Погледна Ричи и се опита безуспешно да му се усмихне.

— Но защо, мамо? — попита Ричи, обхванат от очевидно безсилие. — Той е мой баща. Имам си международен паспорт и всичко необходимо, за да пътувам зад граница, и…

— Не — повтори тя и гласът й прозвуча по-строго отколкото бе възнамерявала. В очите й за миг проблеснаха гневни пламъчета, но веднага изчезнаха. Каролина потупа дивана до себе си, давайки знак на Ричи да седне до нея.

Той стана от стола, прекоси огромния килим помежду им и неохотно се настани до майка си.

Каролина го прегърна и лекичко стисна рамото му с ръка.

— Аз… имам нужда от теб тук, Ричи — каза му тя. — Моля те, остани. Рокси и Антонио ще поемат работата в магазина, но… аз наистина ще имам нужда от някой, който да ми помага у дома.

Лицето на Ричи почервеня от едва потискан гняв.

— И какво точно ще правя? — попита той. — Има…

— Ще отговаряш на телефонните обаждания — прекъсна го майка му. — Ще изпълняваш различни поръчки. През следващите няколко дни ще трябва да свършим толкова много неща. Мат ще се върне чак вдругиден и то ако успее да приключи с всички формалности в Амстердам.

От гърдите на Ричи се изтръгна дълбока въздишка. Сведе поглед и се загледа в маратонките си. Лицето му представляваше окаменяла, безизразна маска, но за всички бе очевидно, че момчето едва успява да контролира бушуващите в душата му емоции.

Почти се боеше да остане сам с майка си в момент като този. За пръв път бе станал свидетел на нейната уязвимост. Беше посрещнал вуйчо си Мат с думите:

— Тя откачи, вуйчо Мат. Напълно превъртя.

Тази непозната за него, изключително крехка и ранима майка, го плашеше.

Най-накрая вдигна поглед и се загледа право пред себе си.

— Добре — промърмори глухо. — Ще остана тук и ще поема задълженията на слуга, макар че чичо Леланд вече изрази готовност да помогне и при това положение не разбирам защо съм ти нужен и аз.

— Защото майка ти има нужда най-вече от теб — отвърна Мат. — Онова, което ще вършиш, е от голямо значение, Ричи. И изобщо не става дума за слугински задължения. Майка ти не желае някой външен човек, пък бил той и чичо ти Леланд, да нахлуе в уединението ви, след като всички научат за сполетялото ви нещастие. Знаеш колко малък всъщност е Ню Йорк. Клюките и слуховете се разпространяват с бързината на горски пожар.

Изкашля се леко и продължи.

— Виж, Ричи, сега вече ти си мъжът в тази къща. Ще трябва да останеш тук, за да се грижиш за майка си.

Думите му незабавно постигнаха ефекта, на който Мат се бе надявал, макар че изпитваше известни резерви и никак не му се искаше да стовари цялата тази отговорност върху плещите на едно шестнадесетгодишно момче. Ричи се изправи и се върна на стола, на който седеше допреди малко. Само че този път не се излегна унило, а седна изправен в очакване да поеме задълженията си.

Погледна към вуйчо си.

— Добре — кимна той. — Ще остана.

— Мисля, че ще бъдеш затрупан с работа — поде делово Мат. — Имам чувството, че домофонът и телефонът ще започнат да звънят всеки момент. Време е да се приготвим.

Телефонът иззвъня, последван от домофона. Мат замълча и погледна към Ричи.

— Предлагам ти да поемеш домофона, а аз телефона.

Ричи кимна, изправи се и се запъти към кухнята. Мат вдигна слушалката на телефона, поставен на масичката до него.

— Ало? — Каролина не сваляше поглед от лицето му.

— Да, Мерседес — рече той. — Истина е. — Каролина седна на дивана и само с устни изрече не. Изражението й недвусмислено показваше, че не желае да разговаря с Мерседес.

Мат приключи разговора и затвори.

— Не се безпокой — обърна се към сестра си той — Мерседес няма намерение да идва тук. Изказва ти съболезнованията си и те моли да й позвъниш, ако имаш нужда от нещо.

— Благодаря — промълви Каролина. — Много мило от нейна страна, че се обажда, но точно в този момент не желая да разговарям с нея.

Двамата се обърнаха към входното антре. Ричи стоеше там с огромен букет от бледорозовите рози, които Каролина толкова обичаше. Букетът съдържаше поне четири или пет дузини.

— Моли боже — възкликна тя. — От кого са, Ричи?

Момчето остави букета върху масичката за кафе и извади един плик.

— От Сет Фостър. — И й подаде картичката.

Каролина я взе и я разгледа. Пишеше: Изказвам най-дълбоките си съболезнования. Ако мога да помогна по някакъв начин, моля те, обади ми се, без да се колебаеш. Приложил бе една своя визитна картичка, на която бе написан номерът и на домашния му телефон.

— Ужасно мил жест — рече Каролина. — Защо не… Не, остави, аз ще го направя.

— Какво, мамо?

— Ще сложа тези рози във ваза с вода — обясни тя и се изправи.

— И аз мога да го направя — предложи Ричи.

— Не — възрази Каролина, — имам нужда да върша нещо. А това е нещо, което зная как се прави. — Взе цветята и ги занесе в кухнята. Когато се върна, розите бяха поставени в огромна кристална ваза, която Каролина сложи в средата на масичката за кафе.

— Мисля, че трябва да отида да се преоблека — заяви тя. — Ще се върна след няколко минути.

Домофонът отново иззвъня. Ричи отиде да отговори, а Мат пое последвалите телефонни обаждания. Когато Каролина се върна във всекидневната, на лицето й имаше лек грим, а косата й беше грижливо сресана. Беше се облякла с панталон и ленена тениска. Седна на дивана и очите й се насочиха към розовите рози. Толкова са красиви, помисли си тя.

Мат се почувства окуражен, забелязал, че Каролина отново проявява внимание към външния си вид. Това беше сигурен знак, че сестра му започва да се съвзема. Може би наистина трябваше да прави нещо, за да надвие мъката.

Ричи се появи в антрето с още два огромни букета.

— Долу има още, мамо — информира я той.

— Остави ги за малко на кухненския плот — предложи Каролина. — По-късно ще им намеря място.

— Това са картичките, мамо.

Каролина взе картичките от сина си и ги отвори една след друга.

— Лидия Карстеърс — съобщи тя и прибра първата картичка в плика й. След това прочете втората и с недоумение вдигна очи към Мат. — Мили боже — възкликна Каролина. — Вторият букет е от Сибил Конрой.

— Тад сигурно й е казал — предположи Мат.

— Но кой букет от кого е? — попита Каролина.

— Розите са от госпожа Карстеърс — информира Ричи. — А орхидеите са от госпожа Конрой.

— Ще бъдеш ли така добър да сложиш картичките в букетите, миличък?

— Защо просто не напиша върху пликовете какви цветя точно е изпратил подателят? — предложи Ричи.

— Умно момче! — похвали го майка му и лекичко се усмихна. — С какво съм заслужила толкова добър син?

Ричи изразително завъртя очи.

— Да бе, ще речеш, че човек трябва да е неврохирург, за да измисли нещо подобно. — Обърна се и тръгна към кухнята.

— Взе ли всичко, което ще ти трябва за пътуването? — попита Каролина и погледна Мат.

Той кимна утвърдително.

— Колата ще пристигне след няколко минути — добави на глас.

— Аз… аз наистина високо ценя всичко, което правиш, Мат. Не зная какво щях да сторя без теб.

— Всичко е наред — отвърна той.

— А как ще се отрази това пътуване върху работата ти в разсадника?

— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Тад ще се погрижи да не изоставаме от графика. Помоли ме обаче да ти предам, че е готов да пристигне веднага, ако решиш, че имаш нужда от него.

— Не. — Каролина отрицателно поклати глава. — Той трябва да остане на мястото си и да се погрижи за бизнеса.

Ричи се върна във всекидневната.

— Вуйчо Мат, шофьорът е долу и те чака.

Мат целуна Каролина за довиждане и тръгна към асансьора заедно с Ричи.

Моите мъже, помисли си тя. Толкова са мили. И грижовни. Опитват се да се грижат за мен. Очите й изведнъж се напълниха със сълзи. Само че един от тях вече го няма. Най-важният.