Андрю Клаван
Нито дума (23)

Време за убиване

„Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда.“

Беше събота вечер. Имаше доста коли, но все пак се движеха бързо. Корсиката фучеше сред останалите коли като риба сред водорасли. Конрад стискаше волана. Главата го болеше. Коляното му пулсираше. Блясъкът на фаровете измъчваше окото му. Кракът му не слизаше от педала за газта. Очите му се движеха непрестанно — към огледалото за обратно виждане, страничното огледало, часовника на таблото.

Асфалтът беше неравен. Корсиката подскачаше и тракаше. Внезапно колите пред него спряха. Светнаха червени стопове и движението се забави. Конрад не спря. Корсиката се мушна сред колите отпред. Очите му горяха. Девет без десет. А едва сега потегляше по Четиридесет и втора улица.

„Кой е номерът? — помисли той. — Кой е номерът?“

От седалката до него се чу звук. Елизабет тихичко си пееше.

— Четиридесет и девет бутилки бира на лавицата, четиридесет и девет бутилки бира. Една от бутилките падна, четиридесет и осем бутилки бира на лавицата…

Имаше чист и нежен глас.

Конрад я погледна внимателно. Елизабет седеше както винаги — изправена, стегната, отпуснала ръце в скута си.

„Кой е номерът?“

Той се накани да я попита отново и отвори уста. Ако обаче побеснееше и го нападнеше в това движение…

— … Една от бутилките падна, четиридесет и седем бутилки бира на лавицата…

Той погледна напред. Реката проблясваше от светлините на Бруклин. На отсрещния бряг леката мъгла хвърляше призрачни сенки. Облаците бяха оцветени в бяло и лилаво от неоновите светлини на града.

— Една от бутилките падна…

Той потрепери.

„Ти ли си Тайния приятел?“

Конрад прикова очи в огледалото за обратно виждане и отразените в него фарове. Още ли го следяха? Бяха ли го видели да тръгва от болницата заедно с Елизабет? Не мислеше така. Смяташе, че го бяха оставили за известно време. Защо Спорт да го следи до болницата, след като имаше там вътрешен човек? Не, разбира се, нали провери сведенията на Сакс. Беше чудесно, че засега е сам, но…

Но дори и да не го следяха, щяха да го чакат на часовниковата кула. И там щяха да видят Елизабет. Можеха да я хванат и да я измъчват, докато не им каже онова, което искаха да узнаят. А после щяха да я убият. Него също. И Джесика.

— … Четиридесет и пет бутилки бира. Една от бутилките падна…

— Елизабет — каза той.

Песента заглъхна. Конрад не можеше да я погледне. Въртеше волана и наблюдаваше пътя внимателно.

— Елизабет — повтори той. — Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ми помогнеш сега?

Никакъв отговор. А той все още не можеше да я погледне.

— Трябва да ми кажеш какво искат от теб. Трябва да ми помогнеш да си върна дъщерята. Онзи номер, който искат… телефонен номер ли е? Адрес? Комбинация на сейф? Познават ли те тези хора? Знаеш ли кои са и…

— Дъщеря ти има ли хубава стая? — внезапно попита Елизабет.

— Какво?

Конрад се вторачи в червените стопове на кадилака пред него.

— Има ли картини по стените? Обзалагам се, че има картини. На Мики Маус и Голямата птица. Сега децата харесват Голямата птица, нали?

Конрад кимна бавно.

— Да. Голямата птица. Тя има… Юрганът й е на Големи птици…

— Майка й е мила — каза Елизабет. — Влиза и казва „лека нощ“. Добра майка.

Конрад зачака търпеливо. След секунда чу гласа й отново.

— Четиридесет и четири бутилки бира на лавицата…

Най-после я погледна. Видя празния й поглед. Елизабет гледаше съсредоточено напред, а отражението й в предното стъкло гледаше самата нея. Странна работа. Само преди по-малко от двадесет и четири часа си бе фантазирал за нея, докато се любеше с жена си. Беше заспал, унесен в мисли за нея. Беше очаквал с нетърпение сеансите с нея, смеха й, внезапния разумен поглед в очите й.

„Все още съм тук.“

А сега всичко това се бе изпарило. Спомняше си чувствата си, но в момента изпитваше само див, сковаващ страх. Внезапно Конрад се сети за Тимоти, пациента със СПИН: той беше сам и безумно уплашен и за него не съществуваше нищо друго, освен този кошмарен страх. Конрад си помисли, че в момента се чувства по същия начин: тормозеше го единствено мисълта за изтичащото време.

„Няма да чакам и секунда, докторе. Девет часът и край. С дъщеря ти е свършено. Запомни това.“

Конрад разтърка коляното си — болеше го още по-силно след дългото натискане на газта. Отби в лявото платно, когато останалите коли се струпаха вдясно заради изхода към Четиринадесета улица. Фучеше и проверяваше огледалата и часовника. Шест и половина минути до девет.

— Четиридесет и три бутилки бира на лавицата…

Елизабет седеше изправена и гледаше напред. Пееше без чувство. Гласът й беше ясен и чист като електронен запис.

 

 

Когато стигна до улица „Канал“, му оставаха само четири минути. Движението там се задръсти. Събота вечер в Китайския квартал. Безброй коли стояха неподвижно пред червените светофари. Хората се разхождаха спокойно по улицата, покрай банките и ресторантите с китайски фасади и покриви като на пагоди. Млади китайски двойки, стари мъже и жени, групи бели тийнейджъри, млади чернокожи семейства — всички се мотаеха безцелно в събота вечер. Имаха много свободно време. Време за убиване.

Три минути до девет.

— Тридесет и две бутилки бира на лавицата, тридесет и две бутилки…

— По дяволите! — изкрещя Конрад, вбесен от безпомощността си.

Най-после потеглиха по „Лафайет“. Движението тук бе по-леко. Конрад натисна клаксона и започна да профучава през светофарите на червено. Номерата на колата му бяха лекарски и знаеше, че ченгетата няма да го спрат. Надяваше се само никой да не му се изпречи на пътя.

Колата подминаваше бързо младите хора по широкото авеню, сградите в стил рококо, малките магазинчета, стените, изпъстрени с графити, тълпите хора около мошениците, които играеха на „Тука има, тука нема“, и продавачите на евтини часовници и тениски. Оставаха му две минути.

Той обърка пътя и зави наляво по улица „Франклин“. Беше мрачна, тясна уличка под гигантската стена от черен гранит на сградата на Семейния съд. Нямаше никакво движение. Само една двойка мина покрай тях на път към Китайския квартал, после улицата остана абсолютно празна. Конрад се надяваше да скрие Елизабет тук. Гумите на корсиката изскърцаха до бордюра, точно пред знака „Паркирането забранено“.

Конрад светкавично спря двигателя, загаси фаровете, разкопча колана си…

Елизабет бавно се обърна към него и примигна.

— Стигнахме ли?

— Чакай ме тук — каза той. — Не мърдай. Не говори с никого. Ако дойдат полицаи, кажи им, че чакаш лекар, който е на спешно повикване. Разбра ли?

— Тръгваш ли?

— Трябва. Иначе ще убият дъщеря ми. Трябва да се срещна с тях.

Тя го погледна мълчаливо.

Конрад отвори вратата. Лампичката светна и той видя ясно лицето на Елизабет и погледа й.

Спря с единия крак на тротоара, а другия — още в колата.

— Елизабет — каза той.

Тя зачака търпеливо. Той поклати глава и каза:

— Съжалявам.

Елизабет не помръдна, но каза ясно:

— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.

— Какво?

— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.

Конрад стисна устни, протегна се и я докосна по ръката. Елизабет сведе очи към ръката му.

— Ще се върна — дрезгаво каза той.

Излезе от колата и затръшна вратата.

Оставаха му точно шестдесет секунди.

 

 

Елизабет го загледа как се отдалечава. Дребна, слаба фигурка, която куцаше бързо в мрака. Помисли си, че докторът изглежда глупаво, докато тичаше като ученик, закъснял за училище. Надяваше се, че ще успее да намери дъщеря си.

Тя се усмихна, после се засмя. Доктор Конрад беше ударил доктор Сакс със стола. Бе сигурна, че точно това бе станало. Беше го ударил по главата със стола. Той беше Тайния приятел. Но беше истински. Тя бе убедена в това.

Наблюдаваше го как куцука и мислеше за лицето му. Той имаше тъжно лице. Очите му бяха като на старец — мъдри и изморени. Челото му бе набръчкано, а светлата коса — почти изчезнала. Елизабет седеше в колата, отпуснала ръце в скута си. Гледаше го и мислеше за лицето му с топлота. Усмихваше се нежно.

Той щеше да й помогне. Беше й обещал. Нещата вече нямаше да са толкова объркани. Щеше да се почувства по-добре, както в онези дни, когато бе работила в детската градина. Тогава й бе помогнал доктор Холбайн. Той също беше добър човек.

И доктор Конрад беше добър. Тази мисъл я успокояваше и я правеше по-щастлива, сякаш около нея грееше слънце.

В този момент дребната му фигурка изчезна зад ъгъла и светлината угасна. Елизабет спря да се усмихва. Внезапно остана сама. Сама в тъмната кола на тази тъмна улица…

„Не говори с никого. Не мърдай. Просто ме чакай.“

Елизабет потръпна. Разтърка енергично ръце да ги стопли. Погледна навън и запя тихичко:

— Двадесет и шест бутилки бира на лавицата, двадесет и шест бутилки бира…

Един мъж се надигна от задната седалка. Елизабет започна да се обръща. Видя кошмарно лице, набъбнали вени, треперещи устни, изпъкнали очи. Опита се да изпищи, но той притисна ръка към устата й. Дръпна я силно назад. Елизабет безпомощно размаха ръце. Чу зад себе си силен пронизителен смях.

— Хе-хе-хе.

И усети нещо студено, притиснато в гърлото й.

Имаше достатъчно време да осъзнае, че е нож.