Андрю Клаван
Нито дума (20)

Хлапето

Бяха оставили Джесика на леглото, със завързани зад гърба ръце и лепенка на устата. Телевизорът работеше.

— Това ще й осигури забавление — бе казал Спорт.

Стаята беше съвсем тъмна, с изключение на светлината от телевизора.

Малкото момиченце лежеше на едната си страна и се опитваше да си държи очите отворени. Но те непрестанно се затваряха. Сините ириси изглеждаха замъглени, сякаш светлинката в тях угасваше. Лицето и кръглите бузки бяха на червени петна. Агата бе сплела косата й на плитка, за да не се сплъстява през нощта, но плитката се бе отпуснала.

Джесика се чувстваше ужасно зле. От хлороформа я болеше корем. Страхуваше се, че пак ще повърне. Помисли си, че ще й се наложи да преглътне повърнатото заради лепенката на устата. Беше се изпишкала на матрака и това също я тормозеше. Но не можеше да направи нищо. Беше се сдържала колкото се може по-дълго, но накрая бе победена. А сега трябваше да лежи на мокрото легло. И любимата й нощничка със сърчицата също бе мокра. Джесика заплака отново. Имаше чувството, че се задушава. Виеше й се свят и й се спеше. Тя затвори очи.

Заспа, но дори и тогава й беше горещо. Когато се събуди, по челото й имаше пот. Чувстваше се като онзи път, когато имаше шарка и бе вдигнала висока температура. Искаше й се отново да заспи, но й бе прекалено зле.

Загледа се в телевизора, където говореха двама мъже. Надяваше се, че баща й ще дойде скоро. Беше й казал по телефона, че скоро ще си е у дома. Джесика си мислеше, че той ще се появи всеки момент. Щеше да почука силно на вратата, а лошите щяха да се уплашат и да му отворят. След това лошите щяха да го видят и да се уплашат още повече, защото той щеше да е много ядосан. Щеше да ги погледне сърдито, както бе направил онзи път, когато Джесика бе престъпила забраната му да се качи на големия камък в Сентръл Парк. А после татко щеше да ги набие. (Татко смяташе, че боят не е правилен, затова никога не удряше Джесика, но в този случай щеше да направи изключение.) Щеше да ги удари право в носа. Можеше да му се наложи да удари големия с пръчка или да го застреля. След като татко свършеше с тях, тя също щеше да отиде и да ги удари.

Но сега й беше лошо. Наистина щеше да повърне. Лепенката на устата я задушаваше. Очите й се напълниха със сълзи. Джесика се опита да освободи ръцете си и се затъркаля по леглото. Плачеше силно. Опитваше се да диша, но не можеше. Очите й се завъртяха лудо и тя се отпусна неподвижно.

Събуди се малко по-късно. Чувстваше се още по-зле отпреди. Заплака отново и не можеше да диша. „О, мамо!“ — помисли си Джесика и нервно дръпна едната си ръка нагоре.

Ръката се освободи.

За секунда Джесика дори не се замисли за това. Просто посегна и махна лепенката от устата си. Болеше я, но не й пукаше. Трябваше да я свали. Искаше да диша.

Надигна се и се уплаши, че ще повърне. Задиша тежко, после се настани на матрака по-удобно, като се махна от мокрото петно. Лежеше неподвижно и дишаше дълбоко.

После се сети, че ръцете й са свободни.

Вдигна ги пред лицето си. Бяха схванати и я боляха. Тя разтърка китките си. Все още й беше лошо, но поне не й се виеше свят.

Внезапно се разтревожи и погледна вратата. Може би трябваше да се опита да сложи лепенката на мястото й. Лошите щяха да се ядосат, когато видят, че я е свалила. Но тя не го беше направила нарочно. Стана съвсем случайно. Защото не можеше да диша. Но те можеше да не я разберат и да си помислят, че е непослушна.

Но това вероятно можеше да почака. Беше чула лошите да излизат преди известно време. Щеше да чака, докато се върнат, и тогава бързо пак да сложи лепенката, преди да я видят.

Костенурката Мо лежеше до нея. Спорт я беше оставил там.

— За да си имаш компания — бе й обяснил той.

Джесика взе Мо, дръпна я до себе си и я притисна до бузата си. После засмука палеца си. Знаеше, че само бебетата правят така, но не можеше да спре. Вторачи се в телевизора. Течеше реклама. Малки момчета и момичета тичаха по детска площадка. Едно от момчетата падна и си изцапа ризата. Майка му трябваше да я изпере в пералнята.

Джесика си помисли колко много й се иска майка й да е тук.

 

 

Тя поспа известно време, а когато се събуди, по телевизията даваха реклами. Джесика се зарадва за момент, тъй като не се чувстваше толкова замаяна като преди.

Но после се запита какво щеше да стане, ако лошите се бяха върнали, докато спеше. Джесика погледна вратата и се ослуша. Не чуваше нищо, освен телевизора.

Отначало си помисли да си сложи лепенката, просто за всеки случай. Но не искаше пак да започне да се задушава. Вероятно ако беше съвсем тиха, можеше да надникне навън и да се увери, че лошите още ги няма.

И тя реши да направи точно това.

Седна и бавно свали лепенките от глезените си. Не я заболя така силно както когато махна онази от устата си. После остави лепенките на леглото, за да може да си ги сложи пак, когато лошите се върнат. Скочи от леглото, прегърна Мо, засмука палеца си и тръгна към вратата.

Вървеше на пръсти. По вратата танцуваше синя светлина от телевизора. Джесика усещаше мокрото петно на нощницата, залепнало за крака й. Беше й ужасно неприятно. Беше се опитвала да се сдържи прекалено дълго време. Мама щеше да я разбере, когато й обяснеше, но въпреки това й беше противно.

Стигна до вратата, извади палеца от устата си и хвана дръжката. Натисна я бавно и колкото се може по-тихо.

Вратата се открехна и Джесика надникна навън. Стаята беше тъмна и нямаше никого. Тя отвори още малко и се огледа. Да, тъмно и тихо. Тук-там се виждаха очертанията на столове и стъклените врати към балкона.

Джесика се завъртя наляво. Там също нищо не се движеше. Тъкмо се канеше да се върне в другата стая, когато видя входната врата.

Разбра, че е входната, защото беше същата като тяхната. Голяма и солидна, с две ключалки и верига. Не беше много далеч. Можеше да изтича до нея, да я отвори и да излезе. А после да вземе асансьора и да помоли портиера за помощ. Портиерът щеше да се обади на баща й и да му каже, че Джесика е при него. Сигурно татко не идваше, защото не знаеше къде е тя. А портиерът можеше да му каже.

Точно така, помисли си тя. (В анимационните филмчета по телевизията винаги имаше малки момиченца, които преживяваха безброй приключения. А когато положението станеше напечено, винаги им идваше някаква идея. Те щракваха с пръсти и казваха: „Точно така!“ Но Джесика не можеше да щрака с пръсти.)

Повтори си, че всичко ще е наред, и излезе от спалнята.

Но навън беше тъмно. Джесика спря до вратата. Стаята беше много тъмна и голяма. Ами ако лошите бяха там? Ами ако се криеха в тъмното? Или ако бяха оставили някое голямо куче да я пази и то се хвърлеше върху нея?

Прегърнала здраво Мо, Джесика отстъпи назад към спалнята. Но продължи да гледа входната врата. Беше само на няколко метра. А баща й наистина можеше да не знае, че тя е тук. Все пак, ако знаеше, вече щеше да е пристигнал.

Джесика внимателно огледа сенките. Вече не й се виеше свят, но стомахът й не беше добре. Тя потръпна и притисна розовата костенурка. После стисна зъби и тръгна на пръсти към вратата.

Вървеше бавно. Подът под босите й крака беше студен. Стомахът й се свиваше. Тя хвърли поглед през рамо. Помисли си, че нещо може да я нападне в гръб. После отмести очи към вратата. Вече не й се струваше толкова близо. Имаше чувството, че й трябва адски дълго време, за да стигне до нея. А и спалнята се бе отдалечила и не можеше да се върне там бързо.

Джесика забърза и измина последните метри. Топката беше на нивото на очите й. Прегърнала Мо с едната си ръка, тя протегна другата и хвана топката. Завъртя я. Вратата не се отвори.

— О, не! — изстена малкото момиченце. — Заключена е.

Вдигна очи и внимателно огледа вратата. Веригата не беше сложена. Двете ключалки бяха доста нависоко. Изглеждаха доста сложни, но тя знаеше как да ги отвори. Беше го правила няколко пъти у дома. Но обикновено мама й помагаше.

Тя се протегна към долната и опита да я завърти. Беше прекалено трудно. Не беше достатъчно силна. Наведе се и остави Мо на пода. Стисна я с двете си ръце. Този път успя да я превърти.

— Уха — прошепна тя.

Разбра, че ще се справи. Протегна се към втората ключалка. Пръстите й докоснаха долната част на топката, но не можаха да я хванат. Джесика се надигна на пръсти.

Внезапно чу как вратата на асансьора отвън се отваря. Заговориха мъжки гласове.

— И не забравяй да вземеш телефона. Ясно ли е? Ще запомниш ли? — попита един от тях.

Джесика знаеше, че това са лошите.

Тя се протегна, за да заключи вратата отново, спря. Щяха да я чуят. Трябваше да я остави така.

— Да, ще запомня — отвърна другият лош. Вече беше точно пред вратата.

Джесика се обърна и се затича към спалнята. Трябваше бързо да си сложи лепенките, за да не разберат лошите, че е била непослушна. Щяха да й се ядосат, ако разберяха. А тя просто бе искала да диша свободно.

Тя профуча през вратата на спалнята и чу щракването на ключ в ключалката. Погледна назад и видя как топката се завърта.

После сведе очи надолу и видя Мо. Розовата костенурка лежеше на пода.

Джесика се намръщи. Не знаеше какво да прави. Вратата щеше да се отвори всеки момент. Но ако лошите видеха Мо на пода…

Изтича на пръсти до костенурката. Чу как ключът влиза във втората ключалка. Наведе се и взе Мо. Чу как лошият натиска вратата, а после казва:

— Мамка му! Да не си забравил да заключиш?

Тя се втурна към спалнята. Чу как ключалката изщраква и се обърна.

После се удари във вратата на спалнята и падна.

Просна се по лице на пода и извика:

— Ох!

Мо излетя от ръката й.

Входната врата се отвори и една лампа светна. Разплакана, просната на пода, Джесика се надигна. Видя вторачения в нея Спорт. Максуел стоеше зад него и също я гледаше.

„Сега вече татко ще дойде — помисли си тя. — Ще дойде и ще ги набие.“

Спорт се намръщи. Очите му потъмняха.

— Мамка му! — изсъска той. — Шибана кучка! Гадна шибана кучка.

И пристъпи към нея, а Максуел затвори вратата.

Джесика заплака.

— Не исках — изхлипа тя.

Спорт се протегна, хвана я за ръката и я дръпна силно.

— Ох! — извика Джесика.

Той я вдигна от пода и я удари по лицето. Тя падна на пода, изпищя и заплака.

„Идвай, татко, идвай!“

— Ти и шибаната ти майка — каза Спорт. — Убих я. Какво ще кажеш за това, а? Шибаната ти майка е мъртва!

— Не е! — изхлипа Джесика.

— Мъртва е. Правеше се на много хитра и се наложи да я убия.

— Татко ми ще дойде! — извика Джесика и се задави със сълзите си. — Ще дойде и ще ви набие! Ще ви изхвърли през прозореца!

Спорт погледна през рамо. Максуел стоеше зад гърба му и гледаше Джесика.

— Донеси хлороформа — нареди му Спорт.

— Не! — изпищя Джесика. — Не! Мамо!

После захлипа. Спорт пристъпи към нея.