Андрю Клаван
Нито дума (17)

Кой е номерът?

Конрад вдигна очи от часовника си.

— Какво?

Елизабет седеше пред него и плачеше тихо, свела глава. Сълзите капеха върху скръстените й ръце.

Конрад поклати глава и се опита да проясни мислите си и да се съсредоточи. Мислеше си, че вече е прекалено късно. Това бе единственото, за което можеше да мисли. Осем и дванадесет. Оставаха му само осемнадесет минути. Трябваше да й зададе въпроса. Да научи номера. Не можеше да мисли за нищо друго.

Но все пак, когато тя замълча, той я погледна учудено.

— Какво каза?

Елизабет заговори през сълзи.

— Казах, че това беше червенокосият мъж, а не Тери.

— Но как е възможно това? Мислех…

— Казаха ми… полицаите… казаха ми, че той бил продавач на жетони в метрото. Казаха, че ме бил извел на среща и аз…

Сълзите й намаляха. Тя повдигна глава и впери влажните си очи в Конрад.

— Опитах се да им разкажа за Тери. Заведох ги в театъра на улица „Макдугъл“. Исках да им покажа снимката му на стената, нали разбираш? — Тя преглътна тежко и поклати глава. — Но там нямаше негова снимка. А останалите хора от актьорския състав никога не бяха чували за него.

— О, Елизабет…

Конрад не каза нищо повече. Елизабет отново сведе глава.

— Тогава им разказах, че съм била в къщата му. Съобщих им адреса. А те просто ме изгледаха и ми отговориха, че всички къщи на онази улица били изоставени. Дори ме закараха там. Показаха ми. Къщата от кафяв камък. Номер двеста двадесет и две. Но къщата беше празна. В нея имаше само боклуци.

Конрад погледна младата жена и отново поклати глава.

— Той е винаги различен — нещастно каза тя. — Тайния приятел никога не е един и същи.

 

 

Конрад я наблюдаваше замислено. Очите й бяха сведени надолу. Русата коса бе разпиляна по бузите и падаше почти до скута й. Сълзите капеха по-бавно. Той я загледа и гърлото му пресъхна. Пулсът му се ускори. Знаеше, че няма повече време.

— Елизабет — нежно каза той, надигна се от стола и застана над нея.

Без да го погледне, тя вдигна ръка и избърса сълзите си. Хлипаше тихичко. Конрад се прокашля.

— Елизабет — повтори той. — Трябва да ти задам един въпрос.

Тя бавно вдигна лице към него. Въпреки сълзите очите й сякаш го пронизаха. Той видя молбата в тях и бързо погледна настрани.

— Ох, мамка му — промърмори той тихо, после си пое дъх и отново я погледна. — Чуй ме. Аз мога да ти помогна. Ясно ли е?

— О… можеш ли? — запита тя и хвана ръцете му. — Можеш ли?

— Да. И наистина ще ти помогна, Елизабет.

— Знам, че станаха много лоши неща. Но може да има и хубави — каза тя. — Бях добре известно време. След държавната болница. В детската градина. Наистина бях по-добре. Опитах се да обясня на доктор Холбайн, че той винаги е различен. Може да се връща, защото непрестанно се променя. Но доктор Холбайн не ми повярва. А ти ми вярваш. Нали?

Конрад стисна ръцете й и се приближи до нея.

— Изслушай ме, моля те.

— Ще го държиш настрани. Знам, че ще го направиш. Аз мога да правя и добри неща. Знам…

— Елизабет — рязко я прекъсна той.

Пациентката му замълча и вдигна изпълнените си с очакване очи към него. Той продължи колкото се може по-нежно.

— Елизабет… Мога да ти помогна. Ще ти помогна. Ясно ли е?

Тя кимна радостно.

— Но днес… днес трябва да те помоля ти да ми помогнеш. Трябва да ти задам един въпрос, Елизабет. Много е важно да ми отговориш правилно. Разбираш ли? Трябва да ми отговориш внимателно.

Елизабет кимна отново.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

Конрад си пое дълбоко дъх. Не му беше лесно, тъй като сърцето му биеше лудо.

— Елизабет — най-после каза той. — Кой е номерът?

 

 

Конрад не можеше да отмести очи от нейните. Виждаше как сълзите бавно се търкалят по бузите й. Лека обнадеждена усмивка играеше на устните й. Внезапно Елизабет схвана думите му.

— Кой е номерът? — повтори той.

Лицето й посивя. Тя се сви уплашено. Очите й станаха тъмни и неспокойни. Дъхът й излезе със свистене.

— Елизабет?

— Господи — прошепна тя и издърпа ръцете си. — О, Господи!

„Олеле, майчице“ — помисли си Конрад.

— Елизабет, слушай.

Тя вдигна пръсти към устата си и поклати глава.

— О, не. О, Господи, не — изохка тя, после внезапно изкрещя. — Не!

Скочи и столът й падна. Удари се в леглото и изтрака на пода.

Конрад се приближи към нея с протегнати ръце.

— Елизабет, всичко е наред. Моля те…

Но тя се отдръпна от него и заклати глава.

— Не. О, не. О, Господи. О, Господи.

— Моля те, Елизабет, само ме изслушай…

Металните решетки се залюляха, когато гърбът й се удари в прозореца. Тя се огледа, сякаш търсеше начин да му избяга. Вдигна ръце, за да се предпази от него.

Конрад направи още една стъпка към нея.

Тя заговори отново и сърцето му се вледени. Гласът й беше променен — далечен и треперещ. Очите й се стрелкаха нервно, сякаш търсеха невидимо лице.

— Не, той не е — изхриптя тя. — Той е добър. Добър е. Наистина.

Говореше с Тайния приятел.

Конрад застина и се вгледа в нея.

„Прецаках се страхотно.“

Елизабет зашептя енергично:

— О, не, Господи, остави го. Недей, моля те…

Изглеждаше прикована към прозореца зад гърба й.

Разтърсваше глава лудо, по устните й се появи бяла пяна.

— О, Господи, моля те, недей. Аз… просто… Господи, не… един от тях… стой настрани… стой настрани… Вие всички сте… от тях… Те всички са… Прав си, знам.

Главата й се отметна назад, очите й се завъртяха лудо и тя изхърка.

Конрад погледна през рамо.

„Един път пребила холандски моряк. Счупила му двете ръце и смачкала един от тестисите му. А е дребно…“

Той прецени, че се намира на около четири крачки от вратата. Но щеше да му се наложи да отключи.

Елизабет изкрещя:

— Всички вие! Всички вие! Всички сте в това!

Тя се отдели от прозореца. Очите й го изгаряха, пяната от устните й капеше по пода.

Конрад отстъпи назад и вдигна ръце.

— Моля те. Трябва да ме изслушаш.

— Моля те. Трябва да ме изслушаш — повтори тя шепнешком, огледа се и размаха ръце. — Трябва да слушам. Доктор Конрад ще ми помогне… — каза тя, но после лицето й се изкриви грозно и тя протегна ръце към Конрад. — Не, не, не. Той е като другия. Също като другия. Кой е номерът? Първо се преструват. Първо казват: „Да, Елизабет, говори с доктора“, а после те питат, питат… Всички са в това.

Тя бавно се приближи към него. Конрад отстъпи и погледна вратата. Още една, може би две стъпки и щеше да я достигне. Вероятно щеше да успее да пъхне ключа в ключалката. Той бръкна в джоба си.

— Елизабет — бързо каза Конрад. — Наистина искам да ти помогна. Опитвам се да…

Внезапно той замълча и я погледна.

— Другият? — попита той.

„Откъде е знаела? Откъде е знаела, че ще дойда?“

— Също като другия — повтори Елизабет.

И пристъпи към него с вдигнати ръце. Очите й бяха мрачни и студени.

— Другият лекар ли? — попита я Конрад.

„Беше се облякла за мен. Откъде е знаела, че ще дойда?“

— Всички казват, че са лекари — отвърна тя натъжено. — Казват, че са свестни хора. Твърдят, че са добри. А после те питат. Питат те.

— Друг лекар те е питал за номера, нали? — обади се Конрад.

— Кой е номерът? — изръмжа тя.

Конрад усети горещия й дъх.

— Той ме попита кой е номерът.

Той спря пред вратата.

— Другият лекар — каза той. — Доктор Сакс. Доктор Джери Сакс.

— Сакс. Точно така — потвърди Елизабет. — Кой е номерът?

— Той ли те попита това? Направи го, нали? И затова си побесняла. Затова отначало не искаше да говориш. Мили боже, права си. Сакс е един от тях!

Елизабет запищя отново.

— Ще те убия! Ще те убия!

Конрад направи още една крачка назад и се удари във вратата. Гърбът му се притисна към нея. Елизабет се приближи към него.

— Мразя те за това — извика тя. — Мразя те! Мразя те!

— Елизабет, недей, за бога!

Но тя не спря. Пристъпи и протегна ръце към гърлото му.

— Елизабет! — извика той, размаха отчаяно ръце и я хвана за роклята. — Моля те! Господи! — изкрещя той. — Помогни ми! Помогни ми! Те отвлякоха дъщеря ми!

Елизабет го стисна за гърлото. Ноктите й се впиха в кожата му. Конрад се опита да я отблъсне. Разтърси я здраво, а очите му се напълниха със сълзи.

— За бога, моля те! — извика той. — Моля те, помогни ми!

Елизабет примигна и се вторачи в него.

— Отвлякоха малкото ми момиченце — каза Конрад. — Трябва да разбереш. Моля те. Разбери ме. Отвлякоха дъщеря ми.

Елизабет стоеше неподвижна, погледът й бе мътен. Устните й мърдаха объркано. Тя вдигна ръка и я притисна към устата на Конрад.

— Моля те — повтори той.

— Дъщеря ти? — попита Елизабет.

— Моля те. Имам нужда от помощта ти.

— Моята помощ?

— Да.

— Заради тях? Заради лошите?

— Да.

Тя се отдръпна от него.

— Искаш да кажеш… те са истински? — извика тя и стисна главата си с ръце, сякаш за да я задържи на мястото й. — Не… аз не… искаш да кажеш, че са истински?

Конрад задъхано пристъпи напред и се облегна на ръба на масата.

— Да — едва прошепна той. — Моля те. Трябва да ми кажеш кои са. Трябва да ми кажеш какво искат.

Елизабет потръпна и обви ръце около себе си.

— Не разбирам. Не разбирам какво става. Ама хич не разбирам.

— Момиченцето ми… — каза Конрад и погледна часовника си. Показваше осем и двадесет и шест. — О, Господи, бебето ми!

Той вдигна глава към нея. Елизабет го гледаше озадачено и клатеше глава.

„Трябва да ме разбере — помисли си Конрад. — Но имам нужда от още време.“

В същия момент на вратата се почука и силен глас извика:

— Хей, Нейт! Нейт? Всичко ли е наред?

Конрад се завъртя и видя едрото лице на Сакс, притиснато до прозорчето на вратата.

Затвори очи.

В следващия миг чу как Сакс вкарва ключа си в ключалката.