Карън Робърдс
Опасно лято (31)

Глава 30

— Няма да спиш с мен! — каза Кристи тихо, когато вратата на спалнята се затвори след тях.

Беше толкова уморена, че виждаше всичко като през мъгла, и толкова уплашена, че сърцето й пърхаше и като че ли правеше странни малки двойни удари, но нямаше да отстъпи. Чувствата й бяха все още твърде неясни, когато ставаше въпрос за него. Единственото, в което беше сигурна, беше, че изпитва гняв. За щастие, при тези обстоятелства гневът вършеше работа. Тръгна към скрина, където беше огромната тениска, в която искаше да спи, и то специално в негова чест. Не можеше да си легне така, както обикновено си лягаше всяка нощ, щом и той щеше да е в стаята.

— Скъпа, няма за какво да се тревожиш. Ще изпадна в кома на мига, когато главата ми докосне възглавницата.

Тя хвърли поглед през рамо и видя, че той е съвсем близо до вратата, скръстил ръце на гърди.

— Ще трябва да спиш на пода.

— Искаш да спя на пода? Чудесно. Хвърли ми възглавница и одеяло и ще спя на пода.

Кристи издърпа исканите неща от леглото си и ги напъха в ръцете му, минавайки набързо покрай него на път за банята. Когато се върна, с току-що измито лице и зъби, той вече си беше легнал на пода. Беше издърпал одеялото почти до брадичката си, главата му почиваше спокойно върху възглавницата. Широките му рамене бяха голи и тя предположи, че си е легнал по бельо. Поне се надяваше да е по бельо. Самата мисъл, че Люк спи в стаята й, по бельо или не, наелектризираше всеки неин нерв, но тя не обърна внимание на това. Тялото й очевидно още не беше реагирало на факта, че той е лъжец, истинска змия.

Огледа набързо спалнята и видя, че дрехите му са скупчени върху стола в ъгъла. Дънки и риза, чорапи. Маратонките му бяха под стола. Кристи смръщи вежди и ги огледа по-внимателно. Под ризата се подаваше нещо като черен найлон. Тя отиде и повдигна ризата, за да е сигурна. Да, презрамка. И пистолет, много внушителен на вид.

Стомахът й се сви. Сърцето й прескочи един удар. Като гледаше втренчено тези неща, Кристи сложи ризата обратно върху тях и реши, че реакцията й е глупава. Разбира се, че той имаше пистолет, нали беше агент от ФБР, за бога. Причината, поради която не го беше видяла досега, беше, че той преднамерено го беше крил от нея. Както и истинската си самоличност.

Нейният пистолет, заедно с чантата й и нейното съдържание, бяха в офиса на шерифа. След като чу историята й, Кастелано прибра всичко като доказателства. Позволи й да вземе само съдържанието на портмонето си — парите в брой, разрешителното за шофиране, кредитните й карти, и то само защото тя го помоли, а и портмонето й не беше докосвано.

Вероятно трябваше да се радва, че тя и Люк няма да посрещнат възможните опасности невъоръжени.

Радваше се, да, и все пак, не. Оръжията я плашеха. А мисълта, че Люк е агент на ФБР, я плашеше още повече. Причината, поради която я плашеше толкова много, тя не искаше да признае и пред самата себе си. Той я беше излъгал и това не само я разгневяваше. Лъжата му й причиняваше божа.

Болката беше толкова силна, че случилото се между тях не можеше да е просто сексуално привличане. От него не болеше толкова силно.

Той й беше казал, че е луд по нея. Всъщност нямаше значение дали това е истина или не. Защото тя беше луда по него!

А сега просто щеше да си легне — като че ли всичко е наред.

Като мина край Люк, тя изгледа с присвити очи дългото му и мускулесто мъжко тяло. Ако лъжите, които беше изрекъл, му причиняваха болка, то той успяваше да я скрие. Очите му бяха затворени, ръцете му бяха отпуснати на гърдите, дишането му беше дълбоко и ритмично. Изглежда, вече спеше.

Тя стисна устни. Поне се намираше между вратата и леглото й.

Кристи го огледа по-внимателно. Като че ли наистина спеше. Дали щеше да й осигури достатъчно защита срещу онзи психопат убиец? Освен ако той не се спънеше в него.

Кристи знаеше, че не би могла дори да мигне. Отиде при скрина и започна да го бута към вратата — там, където го беше поставила и в нощта на първото нападение.

— Какво, по дяволите, правиш?

Кристи му хвърли поглед и видя, че очите му са леко отворени.

— На какво ти прилича? Барикадирам вратата.

— Какво, нямаш ми доверие? Мислиш, че не съм достатъчно добра защита?

— Не.

След като прояви такава завидна откровеност, тя продължи да мести скрина. Очакваше всеки момент задачата й да стане по-лесна, тоест — той да се присъедини към нея и силата й да се увеличи поне два пъти. Това не се случи. Той не се помръдна. Когато най-после намести скрина пред вратата и го погледна, той като че ли отново спеше.

Като се задъхваше от умора и се беше изпотила въпреки че климатичната инсталация работеше, тя му хвърли поглед, който далеч не беше дружелюбен, заобиколи го и си легна. И изключи осветлението.

И го чу да хърка. Хъркането му беше ритмично като дишането му.

Поне докато хъркаше, значи беше там и беше жив.

Въпреки изтощението, сънят не бързаше да дойде. Беше прекалено напрегната, прекалено разтревожена, непрекъснато чакаше топката на вратата да се завърти или телефонът да звънне…

— О, мили боже! — и тя рязко седна в леглото.

— Какво? Какво?

Тя не го виждаше, но напрежението в гласа му подсказваше, че усеща ясно и действията и настроенията й.

— Ако телефонът звънне и ако слушалката вдигне Анджи? Или Амбър, или Максин?

— Господи, наистина ме уплаши! — Той чу шумове, които го накараха да реши, че тя отново си ляга. — Заспивай. Погрижих се за това.

— Погрижил си се за какво?

— За телефона.

— Какво искаш да кажеш?

— Само телефонът в спалнята ти може да звъни. Останалите апарати са вече на друга линия.

— И кога го направи?

— Докато със сестра ти си бъбрехте в двора.

— И как го направи?

— Хей, това е нещо, което ние, федералните агенти, можем да правим, нали така? Хайде, моля те, заспивай.

Кристи стисна устни. Чудесно. Той искаше да спи, това поне беше ясно. Е, тя също искаше да спи. Започна да диша дълбоко и се концентрира върху това да отпусне всяко мускулче на тялото си. Първо стъпалата, после глезените… Друга ужасяваща мисъл изплува в мозъка й, и тя отново ококори очи.

— Щом ти си тук, аз може и да съм в безопасност, но какво може да предпази Анджи, Амбър и Максин?

Измина секунда. Тя го чу да въздиша.

— Всяка нощ ли имаш такива проблеми със съня?

— Не, чуй, това е важно. Ако онзи е наемен убиец и не може да се добере до мен, може да реши да хване някоя от тях, особено Анджи, за да ми даде урок. — От тази мисъл сърцето й започна тежко да бие. — А ако е сериен убиец, може да не подбира толкова много и да хване тази, която му е по-лесно.

— В момента в тази къща има повече охранителни системи, отколкото в Белия дом. След нападението онази първа нощ добавих нови жици и устройства. Камерите са само върхът на айсберга. Има детектори, които улавят всяко движение, периметрови аларми, всякакви чудеса на техниката. Никой не може да влезе и никой не може да излезе, без да разберем. Хайде, престани да се тревожиш и заспивай.

— Добре. Съжалявам. Лека нощ.

Той изсумтя. Не беше минало повече от минута, когато отново захърка.

Кристи лежеше и се ослушваше. Вдишване, издишване. Вдишване, издишване. Силен, стабилен ритъм. Броеше вдишванията му така, както се броят овце, докато заспа.

 

 

Оставаха приблизително единайсет минути до седем часа сутринта на следващия ден. Небето имаше цвета на яйцето на червеношийката, слънцето се изкачваше бавно на хоризонта, отливът беше в силата си. Няколко упорити търсачи на здраве тичаха по плажа, старец в лодка плаваше близо до брега и търсеше раци с малко гребло, три деца играеха в бялата пяна на вълните. За разлика от тях, Люк още не беше в тон със зараждащия се ден. Нощта беше минала без сътресения, но не беше отпочинал добре, защото подът не беше твърде удобен. Болеше го гърбът, вратът му се беше схванал, имаше нужда от душ, от бръснене и силно кафе, като не беше необходимо да ги получи точно в този ред. Кристи спеше като пън, завита презглава в леглото, тихи похърквания излизаха от леко раздалечените й устни.

Мислеше да легне до нея, да се опъне на мекия дюшек и да я събуди с целувка за добро утро.

После се замисли за това, колко ще се ядоса тя, и реши, да изтича набързо до своята къща.

— Няма да повярваш!

Гари, все още по пижама, се изстреля от стола пред командния пулт като гумена топка веднага щом Люк затвори входната врата след себе си. Люк го изгледа мрачно. Никой не би трябвало да има чак толкова много енергия рано сутрин.

— Какво?

— Успях да подредя номерата. Е, компютърът го направи.

— Какво? — Люк фокусира поглед върху него.

— Номерата. Върху страниците на вестника. В куфарчето, което Кристи остави в колата първата нощ. Било е пред очите ни през цялото време. Нищо друго, освен номерата на страниците. Пощенска кутия и комбинацията за нея.

Пулсът на Люк заби по-бързо и той изведнъж напълно се разбуди.

— Шегуваш се!

— Не. Дори знам къде е пощенската кутия.

— Да видим.

Люк последва Гари до компютъра, хвърли бърз поглед на мониторите, за да се увери, че всичко е наред в съседната къща, после разгледа компютърната разпечатка, която Гари е гордост му показа.

— Виж, това е номерът на пощенската кутия, а това е комбинацията.

— Господи! — Сега, когато Люк виждаше това, изписано черно на бяло, всичко изглеждаше много просто. Прекалено просто, че да им отнеме толкова време и сили. Той смръщи вежди за миг и забарабани с пръсти по дебелото стъкло, което покриваше принтера. — Сигурно я използват за нещо като сейф. Оставят там разни неща, после ги прибират. Може все още да я използват. Вероятно по нея има толкова отпечатъци, че те нищо не биха ни подсказали. Ще се обадя на Бойс да видим какво ще измисли той. Трябва да узнаем кой е наел кутията. Разбира се, той вероятно е използвал фалшиво име.

— Имам го тук. — Гари посочи друг лист хартия.

— Ти си незаменим, Гари!

Люк погледна и този лист. Антъни Б. Нютън, с адрес в Ню Бърн. Не беше човек, за когото да са чували досега, но той и не беше очаквал това. Вдигна листовете и тръгна към кухнята, за да направи кафе и да се обади на Бойс.

Докато свърши с телефонния разговор, вече пиеше втората чашка кафе и ядеше третата кифличка.

— Как са дамите? — запита той Гари, спрял се на вратата на командния пулт на път за банята.

— Никой още не се е размърдал. Всичките все още спят.

— Ти успя ли да поспиш?

— Да. Нямаше опасност от изненада, защото системата щеше да запищи, ако някой… — Гари посочи на Люк нещо, което приличаше на пластмасова кутия. — Разбира се, през деня намалявам звука.

— Добър план.

— Успя ли да уредиш нещата с Бойс?

— Да. Той веднага ще изпрати там човек. Знаеш ли, имаме проблем.

— Какъв?

— Ако Майкъл иска да се добере до Кристи, със сигурност няма да го направи, докато е заобиколена от момичетата.

Гари скръсти ръце и го изгледа подозрително.

— Е, и?

— Трябва да измислим как да се отървем от тях, а докато това стане, искам ти да ги държиш далеч от Кристи. Придружавай ги на плажа. Разходи ги из острова, покажи им забележителностите. Такива неща.

— О, не! Няма начин. Не съм подходящ за това. А кой ще наблюдава компютрите? Кой ще следи телефонните обаждания?

— През деня не може да й се случи нищо, защото аз ще съм с нея — каза Люк. — Всъщност мисля, че нищо не може да се случи през деня, освен ако нямаме невероятния късмет Майкъл да се приближи до Кристи на плажа или някъде другаде. Но през нощта ще имам нужда от теб, за да наблюдаваш мониторите.

— Кога ще проверявам собствениците на бели пикапи? Кога ще проверявам списъците с престъпници, регистрираните в хотелите и други такива неща?

— Хайде, Гари, имам нужда от теб, човече. После ще работим върху това.

Гари го изгледа намръщено.

— Знаеш ли какво? Понякога трябва да свърша и своята част от работата, не твоята.

Люк се засмя, плесна го по рамото и отиде да вземе душ. Като отвори вратата на банята, се наложи да затисне носа си с длан, защото беше посрещнат от ужасна миризма и от вида на клекналия до тоалетната чиния котарак. Под мивката беше кутията с неговите нечистотии, откъдето идваше миризмата. Купа с котешка храна — Гари вероятно беше ходил до супермаркета снощи — и купа вода бяха поставени до далечната стена.

До този момент той напълно беше забравил за проклетия котарак, който сега замаха с опашка и го изгледа с присвити очи. Тази реакция накара Люк да заподозре, че котаракът не беше забравил за него. Мисълта да го пусне на свобода беше толкова изкусителна, че той почти й се поддаде.

Но после се върна здравият му разум. Кристи и без това вече му беше много ядосана. И без това щеше да му е достатъчно трудно да си върне благоразположението й. Освен това, мислеше, че дори да го пусне навън, той няма да отиде далеч. Просто щеше отново да се озове в нейния двор.

По дяволите. Като го гледаше враждебно и с недоверие, Люк влезе в банята и затвори вратата. После набързо взе душ и се обръсна.

Като излезе изпод душа, миризмата беше добила съвсем ново ниво. Предпазлив поглед му показа, че котаракът вече не седи върху тоалетната чиния. Седеше в кутията с нечистотиите. Беше непоносимо.

— Ти си нечистоплътен мръсник! — каза му той, грабна една хавлия и тръгна към вратата.