Карън Робърдс
Опасно лято (13)

Глава 12

Видян на лунна светлина, хотелът „Силвър лейк“ беше един от най-романтичните на острова — истински рай за туристите. Той застана пред него, близо до басейна и до някакъв храст, който изпълваше въздуха със сладък и упойващ аромат, и загледа сградата с възхищение. Не беше сам, в басейна имаше две двойки и деца, въпреки че беше почти полунощ. Те обаче не го притесняваха. Той отново беше невидим, смесваше се с хората и с нощта.

Кристи щеше да прекара нощта в стая 322.

Третият етаж представляваше известна трудност, но не беше нещо, с което да не може да се справи. Нейната стая нямаше тераса, което винаги улесняваше нещата. Имаше начини как да се изкачиш дотам. Но тъй като такава възможност не съществуваше, трябваше да измисли нещо друго. Закритите коридори също не бяха нещо лошо. В хотелите обикновено не се разхождаха хора след, да кажем, три след полунощ.

Клиентите на хотела, освен това, бяха предимно възрастни двойки или семейства с деца, което също щеше да помогне на плановете му.

Минус бяха охранителните камери. Почти всички хотели вече имаха такива. Като гаранция за правата на туристите и в случай, че нещо се случи с тях. Но камерите тук, както и на почти всички други места, имаха ограничено приложение. Те покриваха изцяло фоайето и района около асансьорите, но само отчасти коридорите, където бяха разположени стаите за гости. Нямаше камери по стълбището.

Беше проверил.

Така че, възможно беше да се избегнат камерите, а стълбището беше на разположение, ако се наложеше бързо бягство.

Трудността възникваше, когато се запиташе как да проникне в стаята й. О, ключалката и веригата не бяха проблем. Щеше да се справи с тях за минута най-много. Но вече беше открил, че тя е подозрителна по природа. Може би щеше да се чувства в безопасност тук, в този прекрасен семеен хотел. Но ако не станеше така и тя отново барикадираше вратата, с което му попречеше да влезе бързо, нарастваше възможността да привлече вниманието с крясъците и писъците си или да телефонира на някого за помощ.

Или, макар това да не беше възможност, която да му допада особено, винаги можеше да изчака до утре.

Ако продължаваше да я преследва, рано или късно щеше да му се удаде възможност да я отвлече. Днес почти беше успял. Но тя беше успяла да му избяга, което обаче нямаше да има никакво значение за крайния изход на нещата. Красивите малки газели винаги попадаха на правилното място и време за него, но погрешно за тях. Проблемът беше, че той не можеше да си позволи лукса да отдели на лова неограничено време. Защото той не я искаше само за да си поиграе с нея. Искаше я мъртва.

Защото, рано или късно, тя щеше да си спомни къде го е виждала. Той си я спомняше перфектно. Можеше да възстанови срещата им, до най-малката подробност.

С тази мисъл в главата, той глътна и последните капки от колата, която държеше в ръка, хвърли кутийката в кошчето за отпадъци и тръгна спокойно и уверено към хотела.