Карън Робърдс
Опасно лято (1)

Пролог

Красивите момичета по бански костюми бяха навсякъде — смееха се, забавляваха се във водата, разхождаха се по плажната ивица и лежаха върху плажните си хавлии чак докъдето погледът стигаше. Беше първата събота от месец август и Нагз Хед изнемогваше от горещина и в същото време се надяваше. Слънцето беше огнена топка с размера на портокал и висеше, безмилостно, над сградите на хотелите, жилищните блокове и частните резиденции, които образуваха нещо като „гръбнак“ зад кремавата извивка на плажа. Във въздуха се носеше миризмата на плажно масло. Звукът на радиото почти заглушаваше рева на океана. Туристите изпълваха плажната ивица, различни по възраст, по цвят и ръст, говореха и се смееха, докато се къпеха в последните за деня слънчеви лъчи. Повечето от тях бяха невидими за него, както и той за тях. Момичетата бяха тези, които изпъкваха в ярки цветове. Погледът му се местеше от едно на друго, като ту се спираше на някоя висока блондинка, ту галеше извивките на някоя пищна брюнетка. Тялото му беше напрегнато и тръпнеше от познатото предчувствие. Само като ги гледаше и вече се чувстваше добре. И защо не? Те бяха любимата му плячка.

— Внимавай!

Удари го топка за плажен волейбол отстрани по главата. Не болеше, но той премигна, изненадан, и се огледа. Момиче във възрастта за колеж, с дълга руса коса, завързана на тила на конска опашка, и щедри форми, които едва се събираха в тюркоазния бански костюм, дотича и я взе.

— Съжалявам! — усмихна се то.

— Няма проблем — каза той, но тя вече тичаше обратно, за да се присъедини към приятелите си. Проследи с поглед подскачащия й задник, докато той не се скри зад едно момче, което тъкмо издърпваше един каяк от водата. Топката направи дъга над главата на момчето и беше уловена от друго момиче. Брюнетка. Очите му се ококориха, когато тя подскочи във въздуха, за да хване топката. Блондинката беше хубавичка, с кожа с цвета на препечено пиле и хубаво личице, но брюнетката беше нещо специално.

Беше по-висока от блондинката и по-слаба. Розова лента придържаше гъстата й кестенява коса, за да се открие лицето й. Тя беше с дължина до раменете и се разпиля назад при отскока. Банският й костюм също беше розов — лъскава и разтеглива материя, която изведнъж пръстите го засърбяха да докосне. Почти усещаше колко копринена и мека е тя, усещаше и твърдостта, и горещината на кожата под нея — прекрасната безупречна кожа, златиста и гладка като разтопен карамел.

Докато я гледаше, устата му се навлажни. Той стисна зъби, защото страстта го връхлетя. Сетивата му се бяха изострили, превърнали се в единственото, което има значение. Усещаше мускусния мирис на момичето, виждаше неясните подробности като триъгълната по-тъмна ивица между бедрата й, цепката между гърдите й и малката татуировка във формата на пеперуда на лявото й бедро, чуваше я ожесточено да вика „По дяволите!“, защото не успя да хване топката, а лентата падна от главата й и косата й се разпиля.

Тя спря играта, за да прибере отново косата си. Сега беше с гръб към него и той попиваше с поглед острите ъгли на лопатките й, дългата извивка на гърба й, извивката на задните й части.

— Лиз, хващай! — извика блондинката и отново изпълни полезрението му. Брюнетката се обърна към летящата топка, хвана я и затича право към него, докато три други момичета я преследваха и се смееха високо, пронизително.

Гърдите й подскачаха като топки за тенис, когато тичаше.

В последната минута, тя смени посоката и затича обратно към водата. Със смях, другите три момичета също смениха посоката и топката отново полетя във въздуха.

— Хванах я! — извика трето момиче по бански костюм. Неговото тяло имаше формата на круша, косата му беше къса и остра. Всички отново се спуснаха в радостна гонитба.

— Хвърли я, Тери! — изпищя Лиз и момичето подхвърли топката към нея. Лиз подскочи да я хване и гърдите й почти изскочиха от банския.

Горещото пулсиране между краката му беше вече почти непоносимо. Нуждата да я има беше толкова силна, че не можеше да помръдне. Клепачите му натежаха. Ноздрите му затрепериха и той вдишваше все по-силно нейната миризма. Устата му се изпълни със слюнка и той преглътна. Почти усещаше горещ, разтопен карамел върху езика си.

— Извинете, знаете ли къде е хотел „Рамада“? — запита го дете с пясъчноруса коса, застанало пред него.

Трябваше му цяла минута, за да разбере какво го пита детето. После поклати глава, без да отговори. Детето издаде звук на отвращение и продължи нататък. Макар и дразнеща, намесата имаше полезно действие — беше пробила като нож гъстата мъгла на плътското желание, което го беше закотвило на място. Той се съвзе, успя отново да подчини на волята си звяра в себе си и преднамерено си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да проясни главата си. Беше се спрял, за да гледа втренчено момичето, и сега разбра, че това не е особено умно. Можеше да привлече вниманието и някой можеше да си спомни случая по-късно, когато открият, че тя е изчезнала.

— О, по дяволите, тя е във водата!

С висок и писклив смях, момичетата се втурнаха във водата след топката, която вълните отнасяха все по-навътре. Изкушаваше го мисълта да види този розов бански костюм мокър, но беше време да се размърда. Прекалено дълго ги беше гледал. Изискваше се огромно усилие, но той успя да откъсне поглед и да продължи нататък. Сърцето му биеше тежко, усилено. Дишането му беше прекалено бързо, ускорено до краен предел. Краката му бяха натежали като желязо и едва пристъпваше по горещия пясък. Той заобиколи две малки деца, които си играеха върху хавлията, овладя силата и емоциите си, нарочно се сви, прибра се отново в черупката, зад защитната обвивка, която го правеше невидим за останалите, която им пречеше да прозрат кой и какво е той.

Отново стана невидим.

На безопасното разстояние от четирийсет ярда спря под сянката на малко палмово дърво, израснало точно в края на плажната ивица, почти във водата, в района на хотел „Куолити“. Той се подпря на ниската каменна стена, която разделяше хотела от плажа, подпря и лакти на нея, намести слънчевите си очила и остави погледа си да се върне на своята плячка.

Ловът продължаваше. Беше намерил онази, която искаше. Сега, когато тя беше в полезрението му, шансовете да му се изплъзне бяха минимални. Винаги присъстваше и елементът на съдбата, на късмета, в неща като тези, но, както се казваше в поговорката, шансът беше винаги на страната на добре подготвените. Всъщност тя нямаше никаква представа, че е избрана. Те никога не го разбираха. Тези плажове изобилстваха от потенциални жертви и точно по тази причина той беше избрал този район. Те бяха много невнимателни, тези момичета, не обръщаха никакво внимание на мерките за безопасност, приспани от лъжливото спокойствие и сигурност на комбинацията от океан, пясък и слънце. „Господи, та нали сме във ваканция, какво въобще може да се обърка?“, вероятно мислеха те.

При тази мисъл, той си позволи да се усмихне леко.

Когато Лиз си тръгна с приятелките си, той ги последва, като внимаваше да не бие на очи, да не привлича вниманието, да се смесва с тълпата. Те не го забелязаха. Нито една не го забелязваше. Докато той не ги пожелаеше. Тогава го забелязваха, да. За нещастие, за тях обикновено вече беше прекалено късно.

Бяха станали вече четири, четири прекрасни момичета, всяко едно изкусително като изискан шоколадов бонбон, но Лиз беше тази, която сега искаше. Кръвта му бучеше в предчувствие, докато ги следваше в издължаващите се сенки. Беше минало известно време, откакто за последен път си беше позволил лукса на лова. Опитваше се да се ограничава, защото беше научил от опит, че, ако започне да прекалява, много хора започват да забелязват. Във вестниците се появяваха заглавия като „УБИЕЦ НА СВОБОДА“, а по телевизията неспирно говореха за последната жертва и как жените биха могли да се предпазят от подобна участ, а момичетата започваха да се оглеждат през рамо и да подскачат при всяко движение. Така натискът на общественото мнение изискваше от полицията да хване убиеца.

Бяха прекалено глупави, за да го хванат, но можеха да направят живота му труден и ето защо преди няколко години той беше изоставил предишния си район и се беше преместил на юг. Каза довиждане на момичетата в пуловери и с ръкавици и приветства момичетата по бански костюми. Нямаше вече да излага задника си на смразяващи ветрове, той щеше да бъде гален от лекия морски бриз. Довиждане на ченгетата, които все искаха подробности за жертвите, за престъпленията и за разположението на телата, все разпитваха с надеждата да го хванат. Тези тук ченгета още не знаеха за неговото съществуване.

Това преместване беше най-доброто, което е правил. Погледнете го сега: щастлив, възбуден, изпълнен с вълнението от гонитбата. Правеше това, което най-много обича, и то само заради забавлението. Мрачните дни на стреса и тревогите бяха останали някъде назад във времето.

Момичетата минаха през малка порта от ковано желязо и влязоха в района на някакъв хотел. Той не беше достатъчно запознат с Нагз Хед, за да може да познае кой от всичките е този и особено като го гледаше от този ъгъл, но това нямаше никакво значение — докато ги държеше под око, всичко беше наред. Той се спря до една будка за бърза закуска, която тъкмо се канеше да затвори за през нощта, и се зае да изтръсква пясъка от обувките си. Така навел поглед, не привличаше ничие внимание. С безкрайното търпение, което беше неизменна част от всеки лов, чакаше Лиз и приятелките й да тръгнат отново, като от време на време се усмихваше на доловени фрагменти от техния разговор. Гледаше ги как се сливат на външните душове и се наслаждаваше на мисълта за онова, което щеше да последва и за което само той знаеше. Когато те тръгнаха отново, вече загърнати в хавлиите си, той също тръгна, като внимаваше да спазва необходимото разстояние. Последва ги до стълбите на мотела и ги загледа как се изкачват по циментовите стъпала — мотелът беше „Уиндджемър“, евтин, с безкрайни открити стъпала и дълги, също открити, коридори пред стаите и с почти неограничен достъп отвън — и после изчезват в стая номер 218.

— Умирам от глад — чу той едно от момичетата да се оплаква през все още отворената врата. — Може ли най-после да хапнем?

— Какво ще кажете за…?

Вратата се затвори и той не можа да чуе останалата част от разговора. Това обаче нямаше значение. Знаеше къде са отседнали. Всичко, което трябваше да прави, беше да наблюдава и да чака.

 

 

Бяха му необходими пет минути, за да стигне до пикала, паркиран по-надолу по улицата, в която той спеше. След четирийсет и седем минути според часовника на таблото, Лиз и приятелките й отново излязоха от стаята. Лиз беше само по потниче и къси панталонки и голите й крака бяха изкусителни. Вече беше късно, десет и половина, и при обикновени обстоятелства той би трябвало да е уморен. Но не беше. Никога не се уморяваше, когато играта беше започнала. Вместо това се чувстваше зареден с енергия, силен, жив. В моменти като този разбираше, че останалата част от живота му е блудкава като черно-бял филм. Това — гонитбата и вземането — беше единственото, което го караше да се чувства жив и което придаваше ярки краски на света наоколо. Беше толкова вълнуващо. Беше… ободряващо, опияняващо! Единствено в такива моменти всъщност той беше самият себе си.

Момичетата се напъхаха в доста малката за тази цел „Хонда Сивик“ и се понесоха по „Бийч Роуд“. Той ги последва и биенето на сърцето му ставаше все по-бързо заедно с набирането на скорост на пикапа. Те влязоха в „Тако Бел“, а той остана отвън и през голямата стъклена врата ги наблюдаваше как се хранят. Когато свършиха, те паркираха близо до главната улица и отидоха да си купят тениски и разни евтини дрънкулки. Вече беше напълно тъмно. Луната, приличаща на замръзнал жълт лимон, висеше, неестествена, на небето. Той обиколи района няколко пъти и всеки път, когато видеше Лиз да тършува из стоките, биваше завладян от вълнение, предчувствие. След това те влязоха в „Перът Кей“ да изпият по едно питие, а той остана отвън и отново зачака. Не бързаше. Всъщност се забавляваше. В ума му се беше загнездил следният образ — лъв, това беше той, се прокрадва през тревата на саваната към газела, нищо неподозираща и пасяща спокойно. Лъвът знаеше всичко и усещаше всичко — от посоката на вятъра до присъствието на други същества, което може би беше предупреждение за остротата на неговия собствен глад. Газелата не усещаше нищо, освен колко сладка е тревата.

Това й състояние щеше да трае, докато не се отдалечеше малко от безопасността на стадото, както обикновено ставаше и както обикновено младите красиви газели намираха смъртта си. След около петнайсет минути Лиз направи точно това. Тя излезе от бара сама и говорейки по мобилния си телефон, тръгна надолу по асфалтовия тротоар. Или шумът вътре, или желанието да остане сама, или пък това, че не искаше да обиди съседите си, я беше изпратило точно под носа му.

И като се замисли човек, че той никак не обичаше мобилните телефони и не виждаше никаква нужда от тях!

Вече беше почти полунощ, но улицата далеч не беше безлюдна. Хората влизаха и излизаха от баровете, някои все още обикаляха магазинчетата, които тук не затваряха по време на сезона, по улицата непрестанно профучаваха коли. Но тротоарът пред бара беше тъмен, потънал в сенки. Докато говореше, тя се отдалечаваше от вратата и се приближаваше към него.

Той не издържаше повече. Тя беше прекалено близо, прекалено изкусителна. Може би щеше да е по-умно да изчака по-удобен момент, но пък нямаше да му е толкова забавно.

Пикапът му беше паркиран на около метър по-надолу от мястото, където се беше спряла, все още бъбрейки оживено. Кръвта вече бушуваше във вените му. Мускулите му бяха напрегнати, готови. Сетивата му бяха изострени, нащрек, вибриращи. Той чувстваше, че става все по-силен, че се издува и наелектризира, че е готов вече да излезе от всекидневната си кожа и става смъртоносен като ток с високо напрежение.

Звярът излизаше на свобода и се чувстваше добре.

Той излезе от пикапа и тръгна към нея. Тя го погледна нехайно, когато той се приближи.

— Лиз?

Той ускори крачка и я поздрави като отдавна изгубена приятелка, която е извънредно доволен да види точно на това неочаквано място.

Тя смръщи вежди, прекъсна думите си и го погледна въпросително. Той видя, че леко раздалечените й устни са с току-що положено червило и блясък. Те блестяха примамливо на неоновата светлина, която струеше над главите им.

— Здравей — каза той почти нежно, когато се изравни с нея и заби пистолета си в хълбока й. Това оръжие не убиваше, а само зашеметяваше жертвата. Острият звук винаги го караше да мисли за комар, който хапе уж безвредно. Парливата миризма на изгоряло изпълни ноздрите му като кокаин. Лявата му ръка вече я обгръщаше в жест, който беше изчислен така, че да прилича на приятелска прегръдка. Тя ахна, скова се и после се отпусна в ръцете му. Телефонът й падна на тревата до тротоара, без да издаде никакъв звук.

Трябваха му само няколко секунди да я сложи на задната седалка на пикапа и да затвори вратата. Беше го пригодил така, че той беше идеалният затвор — нямаше начин да се измъкнеш навън. Както и да е, имаше цели петнайсет минути, преди тя да започне да се съвзема, знаеше го от опит. Това време му беше достатъчно да излезе от града. Бърз поглед го увери, че наблизо няма никого. Или поне никой не се виждаше. Телефонът й привлече вниманието му, не искаше да го остави така. Ако го намереха, приятелките й веднага щяха да се разтревожат. А иначе можеха да си помислят, че е тръгнала отново да разглежда стоките в магазините.

— Лиз?

Тъкмо се беше навел, за да вдигне телефона. Изправи се и видя една от приятелките на Лиз — онази, чието тяло имаше формата на круша и чието име беше Тери. Тя беше само на няколко метра от него и го гледаше с поглед, който беше почти подозрителен.

— Какво правите с това?

Сега погледът й беше прикован в телефона и тя започваше да смръщва озадачено вежди. Зад нея, от бара, излезе една двойка, но не й обърнаха никакво внимание, а тръгнаха, хванати за ръце, по тротоара и скоро изчезнаха в сенките. Все пак, той се почувства малко несигурен, изпита чувството, че нещата вече не са под негов контрол. Мразеше това чувство, мразеше и нея, защото го беше предизвикала, защото беше нарушила безупречността на момента, вълнението от залавянето, красотата на полета и усещането за сила и свобода.

— Лежеше тук на земята — каза той нехайно и сведе поглед към телефона в ръката си. — Да не сте го изгубили вие?

Той й го подаде. Сърцето му все още биеше тежко от вълнение, че беше успял с Лиз. Беше на ръба, изпълнен със сила, бликащ от енергия. Нямаше начин тази сила да се намали. Още не. Беше прекалено скоро. Страхуваше се момичето да не познае нещо по изражението на лицето му, на очите му, но не можеше нищо да направи, освен да вярва в късмета си и да се осланя на сгъстяващия се мрак.

— Приятелката ми… — Сега веждите й бяха силно сключени и тя направи крачка към него, протегнала ръка за телефона. Той вече знаеше какво трябва да направи.

— Тя е с мен.

Усмивката му беше по-скоро изръмжаване. В момента, в който тя пое телефона, звярът я връхлетя. Очите й се разшириха, когато погледът й срещна неговия, но вече беше прекалено късно. Той я хвана за китката, извъртя я, притисна тялото й до своето и пусна в действие пистолета. Звукът, който тя издаде, преди да се отпусне на ръката му, не беше по-силен от леко покашляне. Той я вдигна, огледа се като диво животно, за да се увери, че все още никой нищо не е забелязал, после я хвърли вътре в пикала до Лиз. Главата й се удари в металната кутия за инструменти, която беше оставил там преди два дни. Щеше да има цицина, когато дойдеше в съзнание, но какво го интересуваше това. Тази беше грозна, той не я искаше, но тя му се беше навряла в ръцете и щеше да вземе и нея.

Поне можеше да прави компания на Лиз. Да й бъде другарче в игрите.

При тази мисъл, изведнъж почувства нов интерес. Никога преди не беше вземал по две едновременно.

Телефонът на Лиз лежеше на тротоара. Той го взе и седна зад кормилото. Време беше да тръгне. Колкото по-дълго се мотаеше наоколо, толкова по-голяма беше възможността някой да си спомни пикапа по-късно, когато започнат да задават въпроси. Той обаче се бе погрижил и пикапът да е незабележим, също като него. Нито едно от момичетата като че ли не го беше забелязало, точно както не бяха забелязали и него. Представи си реакцията им, когато дойдат в съзнание и им се наложи да се запознаят с него, и доброто му настроение се върна. Чувстваше се толкова добре всъщност, че си подсвиркваше тихо весела мелодийка, когато излизаше от града.