Карън Робърдс
Едно лято (9)

IX

— Боклук — каза Джони.

— Затвори си устата!

Рейчъл едва се въздържа да не извика. Изгледа го яростно, после заобиколи бюрото, за да застане срещу момчето.

— Джереми… така ли се казваш?

То я погледна с огромните си очи, изпълнени с подозрение.

— Може би да, може би не.

— Можеш да й се довериш, Джереми. Разбрана е — обади се Джони.

Рейчъл изскърца със зъби.

— Би ли ме оставил да се оправя сама?

Ако бе казала това, което наистина искаше да изрече в този момент на арогантния нахалник, и с тона, който подобаваше, щеше да изплаши момчето.

— Моля, госпожице.

Джони се настани в края на бюрото с жест, подсказващ, че проблемът е изцяло неин.

— Джереми, зная, че си сложил часовника под ризата си, и че заедно с приятелите си си вършил подобни неща и преди. Вероятно ти изглежда вълнуващо, нали, да вземаш каквото си поискаш и да не плащаш? Искаш да провериш дали можеш да се измъкнеш? Мисля, че не разбираш. Това, което вършиш, е кражба. А да крадеш, е лошо и можеш да си навлечеш доста неприятности заради това. Ще дойде полицията, ще те арестуват, ще те изправят пред съда. Какво ще се случи после, зависи от съдията, но ти гарантирам, че не е никак забавно. — Направи пауза, за да му даде време да обмисли думите й и продължи: — Няма да извикам полицията този път, защото смятам, че всеки заслужава поне едно предупреждение. Но ако пак извършиш — нещо подобно тук или в друг магазин, никой няма да ти прости. Разбираш ли ме?

Докато говореше, кестенявите очи на момченцето се навлажниха, като че ли сълзите напираха в тях. Заболя я за детето и импулсивно се наведе над него, за да го прегърне.

Но щом го докосна, Джереми я блъсна силно. Рейчъл политна назад, но не успя да падне, защото в последната секунда Джони я улови за рамото.

— Джереми! — извика рязко той.

Рейчъл се почувства като глупачка.

— Добре ли си? — попита я тихо Джони.

Ръката му върху рамото й бе топла и успокояваща. Лицето му бе смущаващо близко. В очите му се четеше загриженост, която сякаш я обезоръжи. Споменът за последната им злощастна среща все още отекваше в мислите й, но бързо губеше силата си.

— Мисля, че ще оживея.

Загрижеността му изчезна, изместена от студено дяволско пламъче, когато прекара дланта си по роклята й отзад, за да я оправи.

Въздействието от докосването му изненада Рейчъл.

— Недей! — каза тя, така стресната от близостта му, че отскочи встрани и забележката й прозвуча много по-остро и по-високо, отколкото възнамеряваше.

За миг се изплаши, че Бен ще се втурне в стаята да я спасява, но за нейно щастие това не стана. Сигурно се бе отдалечил от офиса.

— Просто ти помагах — вметна Джони невинно, въпреки че очите му я дразнеха.

Почервеняла, Рейчъл го изгледа така, че той би трябвало да падне на колене от срам. Всеки път, когато почти успяваше да се поздрави, че е успяла да различи някакво благоприличие зад арогантното му, агресивно и нагло поведение, Джони незабавно правеше нещо, за да я разочарова отново. Започваше да подозира, че е нарочно. Замисли се за миг, после реши да остави тези размишления за по-късно, като си спомни за присъствието на момчето. Обърна се смутена към него и откри, че то ги наблюдаваше с явно любопитство.

— Ще ми обещаеш ли, че никога повече няма да крадеш, за да не извикам полицията?

Мислите й бяха все още объркани от Джони Харис и затова вероятно гласът й прозвуча по-нежно и по-меко, отколкото трябваше, за да постигне желания ефект. Усещаше прекалено силно мъжа, който я наблюдаваше с похотливи очи, бе замаяна от невероятното му физическо привличане, за да бъде строга с момчето.

— Не можете да докажете нищо — отвърна то.

За миг Рейчъл онемя от грубия му отговор. После се съсредоточи само върху проблема, който трябваше да разреши в момента, и поклати глава.

— Грешиш, Джереми. Ако господин Зеглер, мъжът, който беше тук до преди малко, и госпожица Томпкинс, дамата зад щанда, се явят в съда и свидетелстват срещу теб, можем да докажем, че си се опитал да откраднеш часовника. Но се надяваме да не се стигне дотам, този път. Ако се случи отново…

— Няма да се случи отново. Ще поговоря с Гленда.

Джони застана зад нея. За щастие на Рейчъл, цялото му внимание бе насочено към детето.

— Не казвайте на мама.

Смелостта на Джереми изведнъж го напусна. Долната му устничка се разтрепери и гласчето му отново бе на малко, изплашено момченце.

— Моля ви, не казвайте на мама.

— Не мисля, че имам голям избор, ако така се държиш с госпожица Грант.

Не по-малко заинтригуван от Рейчъл, като разкри ахилесовата пета на момчето, Джони кръстоса ръце на гърдите си със строго изражение. Джереми го погледна за миг. После наведе глава и се втренчи в пода — истинско олицетворение на детско нещастие.

— Ако й кажете, ще плаче. А тя и без това плаче доста напоследък. Заради баща ми и приятелката му. И заради това, че ни остави и отиде да живее с онази курва. И че нямаме пари, дори мама да работи непрекъснато. Миналата седмица ни изключиха тока и минаха цели три дни, преди да успее да го плати и да ни го пуснат отново. Стана толкова горещо без климатичната инсталация. И месото във фризера се развали и не можахме да си позволим да си купим ново до вчера. И часовникът до леглото й… той е счупен и не може да си купи нов, защото похарчи всичките си бакшиши за месо, а ако закъснява много за работа, ще я изгонят. Тогава тя ще плаче, плаче, плаче и ние вероятно ще трябва да отидем да живеем при татко и курвата му — а те не ни искат — или трябва да гладуваме.

Това объркано признание прониза сърцето на Рейчъл. Тя отново се наведе, искаше й се да прегърне силно детето, но този път не посмя. Докосна само коляното му, готова да му каже, че може да вземе часовника и всичко останало, което поиска. Ръката на Джони върху рамото й я спря и го погледна. Той въртеше предупредително главата си към нея. Разбра смисъла на жеста му, затвори уста и се отдръпна. Ако се държаха меко с момчето сега, щяха да провалят доброто, което се опитваха да му направят.

— Ти не искаш да причиняваш на майка си повече мъка, че са те уловили да крадеш, нали? — тонът на Джони бе строг, но внимателен в същото време.

— Никой не може да докаже…

Нещо в изражението му сигурно подейства на Джереми, защото детето стрелна с очи Рейчъл, сведе глава и отрони:

— Не, сър.

— Добре. Тогава никой няма да каже нищо на майка ти — този път. Но ако се повтори, тогава ще й кажем и ще се постараем да разбере също и за днес. Сега се извини на госпожица Грант и изчезвай оттук. Отзад има врата и няма да ти се наложи да срещнеш никого от магазина.

— Искате да кажете, онзи човек? Той не ме харесва.

Рейчъл се досети, че ставаше въпрос за Бен.

— Не — потвърди Джони. — Няма да го срещнеш отново. Какво ще кажеш на госпожица Грант?

— Съжалявам — промълви Джереми и я изгледа с един от своите бързи погледи. — Няма да правя така повече.

Джони му кимна с глава, момчето се изправи и се стрелна към вратата. Само миг след това чуха стъпките му по дървения под. Тежката метална врата на склада изскърца и се затвори. Джереми си бе отишъл.

Рейчъл продължаваше да стои права. Почувства се объркана, когато откри, че бе така близо до Джони. Раменете й почти се допираха до гърдите му, а полата й — до джинсите му. Смутено пристъпи встрани и се опита да прикрие внезапното си неудобство, като придърпа стола, на който бе седяло детето, обратно на мястото му. Едва доловимият шум от колелото му отекна смущаващо силно сред настъпилата тишина.

— Благодаря ти, че не извика полицията — каза Джони и Рейчъл нямаше друг избор, освен да го погледне отново.

В очите му отново имаше нежност — изненада за всеки, свикнал само с надутото му, наперено поведение. Но Рейчъл винаги бе подозирала за съществуването на тази му негова черта. Ако нещата се бяха подредили различно, ако обстоятелствата при раждането му и съдбата му не бяха направили заговор срещу него, той сигурно би бил много добър човек.

— Детето изживява тежък момент.

— Но ако го направи отново, няма да му се размине.

Дълбоко в душата си тя знаеше, че нямаше сила, която да я накара да го предаде в полицията, след като то й бе разкрило частица от душата си.

— Ако открадне отново, аз лично така ще го напердаша, че няма да може да седне поне една седмица — каза Джони. — Това ще му направи по-силно впечатление, отколкото полицията, повярвай ми.

— Не вярвам, че боят превъзпитава децата.

Той й се усмихна. Очите му изведнъж станаха метличеносини и живостта им я заслепи. Като ги погледна само миг, се почувства така замаяна, сякаш се бе взирала прекалено дълго към слънцето.

— Имаш добро сърце, учителко. Знаех, че няма да извикаш полицията. Както знаех, когато те помолих за работа, че няма да можеш да ми откажеш.

— Защо искаше да се върнеш тук все пак?

Този въпрос я глождеше през последните два дни, след като „признателния разкаян грешник“, на когото си въобразяваше, че помага, не се оказа точно такъв. Истинският Джони Харис, който слезе от онзи автобус, бе почти така непоносим, както и юношата, който винаги правеше бели.

Завръщането му бе възбудило възмущението на града, както сигурно бе знаел, че ще стане, и бе преобърнало живота й наопаки. Очевидно не се бе върнал, за да се помири с хората. Струваше й се по-вероятно, че бе дошъл да им обяви война.

Очите му се присвиха и блясъкът им ги напусна.

— Защото това е моят роден град и проклет да съм, ако някой ме накара да избягам оттук, преди аз самият да съм готов да го напусна.

— Ако ти просто…

— Просто какво?

В гласа му прозвуча присмехулна нотка, докато нейният замря. Рейчъл премигваше нещастно, неспособна след последния им спор за маниерите му на хранене да намери подходящите думи и да му каже, че ако той просто си промени поведението, и хората може би ще променят тяхното.

Джони като че ли прочете мислите й не й се наложи да ги изрече на глас. Лицето му изведнъж придоби сурово изражение. Нежността отдавна бе изчезнала от очите му. Това, което Рейчъл предполагаше, че е неговата маска, отново се бе върнала на мястото си. Тя застана нащрек.

Джони неочаквано сграбчи ръката й, нагло я опипа с поглед, завъртя я пред себе си, преди дори да й мине през ум да се съпротивлява.

— Харесва ми роклята ти, между другото. Подчертава дупето ти.

Рейчъл отскочи встрани, бузите й поаленяха, но преди да го ужили с отговора си, както заслужаваше, се чуха тежки стъпки отвън. Някой идваше.

Беше Роб. Като се стараеше да изглежда спокойна, се усмихна при влизането му. Очевидно, ако се съдеше по внезапното му намръщване, усмивката й не бе съвсем убедителна.

— Добре ли си, Рейчъл? — попита той, като задържа неодобрителния си поглед върху Джони.

— Влизате точно навреме — намеси се Джони, като се хилеше нагло. — Тъкмо започвах да й разкъсвам дрехите.

— Как, ти… — настръхна Роб.

— Разбира се, че съм добре — обади се Рейчъл бързо, постави ръката си върху рамото на Роб, за да го възпре и в същото време изгледа така страшно Джони, че погледът й можеше да го изгори.

Подразнена от предположението на Роб, че би могла да е изложена на риск само заради това, че е сама с Джони, както и от поведението на подчинения й, изрече остро:

— Джони те нервира, нали?

Лекото натъртване, с което бе изречен въпросът, му даде да разбере, че е по-добре да отговори положително, ако иска мир.

— О, абсолютно.

Но начинът, по който го каза, бе сам по себе си провокиращ. Рейчъл се намръщи.

— Готова ли си? Ще закъснеем за концерта.

Думите на Роб бяха резки. Свали ръката й от рамото си и преплете пръсти с нейните.

Рейчъл се поколеба, гледайки ту към единия, ту към другия. Във въздуха се усещаше враждебността на мъжете и любезността да ги запознае официално, нямаше да бъде добре дошла и за двамата. Те бяха така различни, че не се харесаха от пръв поглед, макар вероятно никой да не знаеше нищо за другия.

Разведен от три години, Роб бе на четиридесет — образован, изискан в скъпия си сив костюм и кафеникава копринена вратовръзка. Беше среден на ръст и леко набит — нещо, което допринасяше за стабилния му вид на представител на средната класа. Светлокестенявата му коса бе късо подстригана, и безупречно сресана и не правеше опити да прикрие лекото оплешивяване на темето. Не бе така красив, като по-младия Джони и не така опасно привлекателен, но със сигурност на него можеше да се разчита повече в живота. И разбира се, това бе от голямо значение за жена със здрав разум.

— Готова съм — каза Рейчъл, като отвърна на лекия натиск на пръстите му. — Но трябва да поговоря само за минута с Джони, преди да тръгна. Ще имаш ли нещо против да ме изчакаш в магазина?

Роб я изгледа навъсено. Изражението му подсказваше, че има много неща против, наистина. Тя му се усмихна ласкаво.

— Моля те! Ще се забавя само секунда, обещавам!

Роб не й се усмихна, само изгледа предупредително Джони.

— Ще те чакам в магазина — рече й с тон, от който се подразбра, че ще бъде съвсем наблизо, ако има нужда от помощ.

Рейчъл въздъхна с облекчение, когато пусна ръката й и тръгна към вратата. Това, че всички почтени хора в Тилървил се отнасяха с изключително подозрение към Джони, бе мъчителна битка за нея.

— Не знаех, че можеш да бъдеш така сладка и женствена, учителко — Джони й се усмихваше, но издадената му челюст не подсказваше простодушен хумор. — Спиш ли с него?

— Някой ден — процеди тя, — някой ще запуши голямата ти уста, като напъха в нея юмрука си. Бих желала аз да съм този някой.

— Отговори ми на въпроса! — Усмивката му бе изчезнала.

— Това не ти влиза в работата. И ако не се постараеш да се сработиш с Бен, ще съм принудена да те уволня, а без работата ще те откарат обратно в затвора. Е, как ти харесва това, твърдоглаво момче?

Джони присви устните си.

— Никога не изричай заплахи, които не възнамеряваш да изпълниш. Не би могла да ме уволниш, както не извика и полицията за детето.

— Не разчитай на това.

Напълно разстроена, Рейчъл се обърна и се отправи към изхода. Усещаше погледа му върху гърба си. Изведнъж се почувства неловко и започна да се олюлява на високите си токчета.

Точно когато стигна до вратата, Джони внезапно издаде някакъв странен звук, който я сепна и я накара да го погледне.

— Рейчъл — дрезгаво й прошепна, а очите му я пронизваха, — не прави любов с него. Спи по-добре с мен…

Дъхът й спря за миг, докато думите му се увиваха около нея като змия прелъстителка. С голямо усилие на волята се застави да тръгне отново.