Карън Робърдс
Едно лято (39)

XXXIX

Когато се върна в апартамента си, Джони откри, че Рейчъл му липсва страшно много. Изяде един сандвич, защото нямаше настроение да готви, и пусна телевизора, за да си отвлече вниманието. Но след като погледа около двадесет минути, без дори да разбере, че бе пуснал информационна програма, го изключи. После направи опит да почете, но не бе в състояние да се съсредоточи върху написаното.

Беше изморен. Имаше тежък ден. Три часа на мотора на отиване и връщане до Луисвил и още три, за да уреди нещата, заради които бе отишъл там. След посещението си при адвоката, се почувствал така, като че ли бяха смъкнали огромен товар от плещите му, който му тежеше от години. Адвокатът вече подготвяше молбата му до съда за преразглеждане на присъдата. Ако молбата се окажеше успешна, а адвокатът предполагаше точно това, тогава можеше да се надява криминалното му досие да бъде унищожено. Следващата стъпка, за да получи пълна компенсация, бе да съди щата, но Джони не се интересуваше толкова много от парите. Стигаше му, че повече нямаше да бъде белязан. Щеше да се почувства свободен, да започне живота си отначало.

Само тази мисъл би била достатъчна, за да спи спокойно, но всеки път, когато се опитваше да затвори очи, той си представяше Гленда така, както я бе видял за последен път, и какво се бе случило с нея после.

Мислите му се насочваха и към Рейчъл.

Не можеше да се отърве от убеждението, че имаше някой там, в тъмното, който я дебнеше. Както и да го наричаше — патологично, параноично, — чувството си оставаше.

Най-после, към единадесет часа не издържа. Обу си ботушите, потупа Уулф нежно по гърба за лека нощ, взе си едно одеяло, възглавница и излезе.

В каквото и глупаво положение да изпаднеше, ако го разкриеха, твърдо бе решил да се установи „на бивак“ в задния двор на Рейчъл. Ако имаше някой там, този път той нямаше да нападне сама жена в тъмнината.

Този път Джони също щеше да бъде там.