Карън Робърдс
Едно лято (28)

XXVIII

Гленда тъжно го проследи с очи.

„Като че ли между Джони и госпожица Грант наистина има нещо…“ Като се замисли сега, тя се почуди как не се бе досетила по-рано. Джони винаги бе имал слабост към учителката — четеше книги, пишеше разни неща, за да й направи впечатление и бе бил внимателен с нея. А откакто се бе върнал в града, двамата се срещаха доста често. Тя дори му бе дала работа в магазина на баща си.

Във вида й имаше нещо снобско, което мъж с произхода на Джони би могъл да намери дори за секси. За някакво предизвикателство дори.

Тази мисъл като че ли попари слабата й надежда, че би могла да го задържи за себе си. Не че беше луда от любов по него, но Джони бе така добър с децата й.

— Гленда!

Шепотът я стресна. Вцепени се, разтвори широко очи и се обърна. Откъм трите страни на дома й всичко бе потънало в непрогледен мрак.

— Кой е?

Поради някаква неизвестна причина, тя се изплаши. Беше глупаво. В Тилървил просто нямаше от какво да се страхува. Не ставаха никакви престъпления. Само понякога пийнали младежи чупеха уличните лампи или разбиваха пощенските кутии. Никакво насилие, никакви жертви от единадесет години насам.

— Можеш ли да ми помогнеш за това?

Сигурно господин Януски шепнеше — нейният съсед. Беше болен от грип и вероятно затова гласът му бе така променен. Но какво ли правеше старият човек навън по това време? Вече наближаваше полунощ, а той обикновено си лягаше в девет.

— Вие ли сте, господин Януски?

— Да. Побързай, Гленда…

Шепотът идваше отляво, където беше контейнерът за отпадъци. Вероятно старецът бе излязъл да изхвърли боклука си, но не можеше да вдигне кофата толкова високо.

— Къде сте?

Потиснала боязънта си, Гленда тръгна по посока на гласа.

— Ето ме тук.

Тя потъна в тъмнината, направи няколко крачки и замръзна от ужас. Ледени тръпки на страх пропълзяха по тялото й. Но преди да успее да реагира, да побегне, да извика, или дори да се помръдне, нещо тежко я удари по главата с такава сила, че се просна зашеметена на земята.

Дойде на себе си, за да усети болката, ужаса и да осъзнае, че някой я пробождаше с нож. И отново, и отново — с някаква бясна ярост. Стенейки, повдигна ръката си в някакъв безнадежден опит да се предпази от нападателя си, преди да проумее невероятния факт, че я убиваха.

В този миг единствената й мисъл бе отчаяна молитва:

„О, моля те, Господи, Господи! Не искам да оставям децата си! О, не! О, моля те! О, моля те!…“

После мрак като тежък саван се спусна над нея.