Карън Робърдс
Едно лято (25)

XXV

Петък бе един от най-нещастните дни през живота й. Първо, както и бе предполагала, че щеше да стане, в училището се бе разчуло за излизането й с Джони Харис. Още щом влезе в класната си стая, всички очи бяха вперени в нея с любопитство. Убеждението, че точно тя е в центъра на клюките, се затвърди, когато децата, а дори и част от колегите й замлъкваха, щом минаваше покрай някоя групичка в коридора, в учителската стая, дори и в столовата на обяд. Но не бе съвсем сигурна, преди да удари и последният звънец и господин Джеймс да застане на вратата, докато учениците се разотиваха.

Рейчъл си прибираше нещата, които щяха да й потрябват вкъщи през уикенда, но се спря, за да погледне въпросително директора.

— Имаш ли големи планове за почивните дни, Рейчъл? — попита я той, като влезе в стаята.

Не бе достигнал пенсионна възраст, но бе строг и суровото му държание го правеше да изглежда много по-стар. С гъстата си, посивяла коса, зализана нагоре, с набитото си телосложение и склонността си да мънка, той винаги й бе напомнял на Марлон Брандо в ролята му на Кръстника.

— Не съвсем — усмихна се. — А вие?

Господин Джеймс сви рамене.

— Нищо особено. Съпругата ми, Бес и аз просто ще си стоим у дома и ще си почиваме. Нито едно от децата ни няма да си идва.

— Не е лошо.

Рейчъл бе събрала и последната тетрадка, както и някои от книгите, които искаше да прегледа вкъщи за следващата седмица, и зачака. Господин Джеймс никога не си губеше времето в празни приказки. Очевидно бе дошъл с някаква цел.

— Очакваме ги с нетърпение. — Той се изкашля и продължи. — Някои момичета са разказали на госпожа Уили, класната си наставничка, доста обезпокояваща история днес.

Рейчъл повдигна вежди.

— Казали са й, че онзи Харис е идвал вчера в училището, за да те види. И че сте заминали заедно с колата ти.

— Джони Харис е мой бивш ученик — обясни му хладно Рейчъл.

Въпреки че очакваше подобен разговор, цялата настръхна от възмущение. Никак не й се нравеше перспективата да я разпитват за постъпките й, а да наричат Джони „онзи Харис“, започваше определено да я вбесява.

— Значи наистина е вярно?

Господин Джеймс я оглеждаше изпитателно. Очите му започнаха да проблясват сърдито зад очилата с черни рамки.

— Че е дошъл в училище да ме види, и сме отишли заедно с колата ми? Да.

— Надявам се, че няма да се повтори. Трябва да знаеш, че не можем да търпим такива като него да се навъртат покрай училището.

— Какво искате да кажете с това „такива като него“?

Гласът на Рейчъл стана по-рязък. Господин Джеймс се изненада.

— Мъже, който преследват млади момичета, разбира се. Носим отговорност пред родителите…

— Джони Харис едва ли би преследвал млади момичета. Познавам го от юноша и съм напълно убедена в невинността му за смъртта на Мерибет Едуардс. Той…

— … беше осъден за убийство. Това, че е изкупил вината си пред обществото, в никакъв случай не намалява нашата отговорност към учениците ни и към техните родители. Ние трябва да пазим децата, поверени на грижите ни. Дори с него да е било постъпено несправедливо преди десет години.

Забележката му не прозвуча така остро заради любезния му тон, но въпреки това Рейчъл вече кипеше от гняв.

— Рискувам ли мястото си, ако Джони дойде да ме види тук отново, господин Джеймс?

— Знаеш не по-зле от мен, Рейчъл, че си със срочен договор. Но аз се обръщам към съвестта ти, а не към страха ти, че ще останеш без работа.

— Съвестта ми е чиста, уверявам ви. А сега, бихте ли ме извинил.

— Разбира се. Съжалявам, че те обезпокоих, но трябваше да си поговорим.

— Приятна почивка, господин Джеймс — каза лаконично Рейчъл и излезе от стаята.

Когато пристигна вкъщи, гневът й бе попреминал. Поведението на директора не бе неочаквано, но въпреки всичко, то бе една от причините за решението й да не продължава връзката си с Джони, без да обмисли нещата сериозно. Беше си възвърнала обичайното спокойствие, когато забеляза паркирания черен лексус^[1] Майкъл бе дошъл, вероятно, за да отведе Беки и момичетата обратно в дома си.

— Майкъл е тук — посрещна я предупредително майка й.

От страничния двор се дочуваше смехът на племенниците й. Остави книгите си на масата и погледна през прозореца. Тилда играеше с децата на бадминтон.

— Момичетата знаят ли?

Елизабет кимна.

— Икономката отвлича вниманието им. Мисля, че той иска Беки да се върне с него.

— А какво иска Беки?

Рейчъл отвори хладилника и си взе една картонена опаковка с портокалов сок. Елизабет поклати глава.

— Не зная. Двамата са в библиотеката вече почти цял час и не съм чула нищо. Стоя наблизо в случай, че Беки се нуждае от помощ. Знаеш, колко лесно се разстройва. Просто се надявам, че Майкъл се е вразумил. Сигурна съм, че Беки ще му прости, ако е така.

По лицето на Рейчъл се изписа съмнение.

— Ще се кача горе да се преоблека и да видя татко. Викни ме, ако ти потрябвам.

— О, между другото, Роб се обажда снощи, след като си бе легнала. Казах му да ти позвъни днес. И Бен те търси от магазина.

Рейчъл вече бе тръгнала към вратата. Поколеба се и погледна през рамо.

— Някой друг да ме е търсил?

Елизабет поклати глава.

— Не.

Рейчъл си припомни как майка й не й бе съобщила за обажданията на Джони. Изгледа я сурово.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна.

— Джони дойде да ме види в училище вчера. Каза ми, че се е опитвал да ми се обади няколко пъти тази седмица, но ти все си му отговаряла, че не съм си вкъщи.

— Щом съм го е казал, значи е било така — защити се Елизабет.

— Но не си направи труда да ме известиш, майко.

— Вероятно съм забравила. Знаеш, че забравям. Особено това, което става около нас напоследък. Чудно е, че въобще помня нещо.

Елизабет разпери безпомощно ръце, но Рейчъл много добре знаеше, че майка й никога не се бе чувствала безпомощна.

— Ти никога нищо не забравяш. Нищо! Вече не съм дете, майко, и това, кой ме търси, или с кого се срещам, е мой проблем, а не твой. Мислех, че отдавна ти е ясно.

— Очакваш ли този Харис да ти се обади? — гласът на Елизабет стана доста рязък.

— Не е там въпросът, майко.

— Точно там е, доколкото аз съм засегната. Каква майка бих била, ако не се тревожа за теб? Ти си ми дъщеря, Рейчъл, независимо на колко си години. Не ми е приятно да те виждам как се оплиташ в трудни ситуации.

Рейчъл въздъхна.

— Не съм се оплела в никакви трудни ситуации!

— Аз пък бих казала, че да спиш с този Харис, вече е трудна ситуация.

— Майко!

Рейчъл бе истински шокирана както от прямотата на майка си, така и от факта, че бе узнала.

— Мислеше си, че не зная, нали, Рейчъл? Достатъчно съм интелигентна, за да събера две и две.

Рейчъл усети, че се изчервява, но не отмести очи от нея.

— Отричаш ли? — попита я Елизабет.

— Не отричам нищо — отговори, възвърнала отново самообладанието си. — Но и не признавам нищо. Това не е твоя работа, майко.

— Не е моя работа, когато дъщеря ми има връзка с убиец?! Сигурно очакваш да не ти обърна внимание и когато вдигне нож срещу теб?!

— Джони никога…

— Пфу! — прекъсна я майка й с възмущение. — Откъде можеш да бъдеш сигурна? Даже и така да е, трябва добре да си помислиш.

Двете замълчаха за минута, тъй като неопровержимата истина в думите й надвисна във въздуха. Рейчъл присви устни.

— Отивам да се преоблека, майко — каза тя и излезе от стаята.

Едва бе изкачила няколко стъпала, когато вратата на библиотеката се отвори.

Обърна се и видя Майкъл, застанал до вратата и Беки зад него — с пребледняло лице, но без сълзи в очите. Елизабет също гледаше отдолу.

За миг тримата се изучаваха само с очи. Майкъл изглеждаше много по-състарен, отколкото по Коледа. Тъмните сенки под очите издаваха безсънните му нощи, а лекото прошарване на косата му покрай ушите напомни на Рейчъл, че бе отпразнувал четиридесетия си рожден ден миналия юни. Кожата му бе бледа. Висок, слаб, красив в тъмносиния си костюм, той бе истинско въплъщение на преуспяващ адвокат. Бе й трудно да повярва, че някога го бе обичала.

Ако съдеше по изражението му, явно не остана особено доволен, да се срещне с нея.

— Здравей, Рейчъл — поздрави я най-после.

Рейчъл погледна сестра си и едва му кимна. Беше ясно, че каквото и да бяха говорили, не бяха успели да преодолеят различията в становищата си.

Въпреки някогашната си любов към него, Рейчъл сега бе изцяло на страната на Беки.

— Да ти направя ли кафе или сандвич, Майкъл? — попита нервно Елизабет.

— Не, благодаря. Имам уговорена вечеря. Ще кажа довиждане на момичетата и ще си тръгвам.

— „Ще кажа довиждане на момичетата!“ — изсмя се Беки, почти истерично и скръсти ръце пред малките си гърди.

Майкъл се извърна към нея. От мястото си на стъпалата Рейчъл успя да забележи пълния с омраза поглед на сестра си. Преди десет години Беки бе обичала така отчаяно този мъж, че започваше да пърха радостно, дори когато просто произнасяше името му.

— Казваш го толкова спокойно! Не те е грижа как ще им се отрази разводът?!

Беки почти изпищя.

— Децата ще се примирят — процеди Майкъл.

В позата му се усещаше напрежение. Рейчъл с учудване забеляза, че дори бе свил юмруците си. Онзи Майкъл, когото бе обичала, винаги се владееше съвършено — не си спомняше да е избухвал. Може би младежът, в когото се бе влюбила тогава, бе бил просто плод на въображението й.

— Ти си им баща! — извика отново Беки сърцераздирателно.

Майкъл настръхна, обърна се рязко, мина покрай Елизабет и Рейчъл и блъсна задната врата.

За миг трите жени замръзнаха на местата си.

После Рейчъл бързо се опомни и изтича към съкрушената си от мъка сестра. Елизабет обаче я изпревари и вече прегръщаше по-малката си дъщеря.

— Беше дошъл да ме попита за мнението ми, дали да продадем к… къщата — проплака Беки. — Каза, че ще спял на хотел и утре щял да дойде отново, за да поговорим пак. Каза още, че като съм се наспяла добре, може би съм щяла да си събера мислите.

— Кучи син! — изсъска злобно Елизабет.

Рейчъл никога не бе чувала майка си да ругае така, но кимна в знак на съгласие и притисна Беки към себе си, когато тя избухна в сълзи.