Карън Робърдс
Едно лято (15)

XV

Тленните останки на Уили Харис бяха затворени в сивкав ковчег. От погребалното бюро бяха наредили пет реда сгъваеми столове, общо четиридесет, за службата. След това тялото щеше да бъде кремирано.

Рейчъл седеше на четвъртия ред, а Кей Нелсън — до нея. Кей очевидно се бе почувствала виновна след разговора в църквата и се промъкна тихо по-късно, когато службата вече бе започнала. Освен тях двете, на погребението присъстваха още две зле облечени млади жени, които Рейчъл не познаваше, Дон Джилеспи, собственикът на къщата, която семейство Харис бе държала под наем толкова много години, и Гленда Райт Уоткинс със сина си Джереми.

Джони не се появи. Нито другите две деца на Харис.

Присъствието на Гленда без Джони бе шокиращо за Рейчъл. Тя се бе отбивала в апартамента му много пъти след посещението си предния ден, дори късно вечерта и рано сутринта, но безрезултатно. Джони го нямаше там. Беше предположила, че е някъде с Гленда. Но Гленда седеше два реда пред нея, свела русокосата си глава и прегърнала малкия си син.

„Ако Джони не е с тях, тогава къде е?“

Рейчъл едва дочака края на службата, за да поговори с Гленда. Когато бе казана и последната молитва и опечалените започнаха да излизат, тя бързо се изправи. Кей също стана.

— Това не е ли най-тъжното нещо, което някога си виждала? — прошепна й. — Нито едно от децата му да не е тук. Мислиш ли, че се е държал лошо с тях, когато са били малки.

— Нямам представа — отговори Рейчъл, без да е убедена.

Когато му преподаваше за първа година, шестнадесетгодишният Джони често идваше на училище с посинели очи и разбита уста и бе заподозряла, че баща му го бие. Загрижеността й я бе накарала да се поинтересува от братята и сестра му. Големият, едър Бак, две години по-голям от Джони, бе престанал да посещава училище и тя не можеше да го наблюдава. Но Грейди, слабичко, свито момче, с три години по-малко от Джони, и Сю Ан, които все още бяха ученици, редовно идваха на училище с подобни травми. Когато тя се бе опитала да подпита Джони, дали баща им не ги бие, той й се бе изсмял в лицето и бе отрекъл всичко, което не разсея подозренията й. Тогава се бе обърнала към баща си за съвет, какво да прави, но Стан беше категоричен: „Стой си настрани. Това, което става зад затворените врати, не е твоя работа!“

Тази реакция на баща й бе породила един от малкото спорове помежду им.

Въпреки мнението на баща си и отричането на Джони, Рейчъл бе решила, когато забележи следващия път следи от физическо насилие върху някой от семейство Харис, да съобщи в службата за защита на децата.

Но никога повече не видя подобни следи. После реши, че заключенията й са били твърде прибързани. Като си припомняше всичко това, се питаше, дали Джони не бе казал за въпросите й на баща си и той не бе престанал да ги бие. Искрено се надяваше да е така.

— Кои са тези? — Кей кимна шепнешком към двете млади момичета, едното, от които дори плачеше, когато се отдалечи от ковчега.

— Нямам представа. Би ли ме извинила, Кей, трябва да поговоря с един човек.

Рейчъл настигна Гленда точно преди тя и Джереми да излязат.

— Здравей, Джереми. Здравейте госпожо… Уоткинс, нали? Помните ли ме?

Не можа да устои на изкушението и тайничко я огледа. Гленда носеше тъмновиолетов костюм. Не беше скъп, платът бе изкуствен, но кройката му подчертаваше фигурата й, и все пак бе напълно подходящ за случая. Буйната й коса бе вързана с черна панделка отзад. Рейчъл трябваше да си признае, че Гленда изглеждаше по-добре, отколкото бе предполагала. Вероятно за мъжете тя би била много по-привлекателна от самата нея. Беше висока, елегантна, русокоса, а гърдите й бяха огромни като пъпеши. Рейчъл се запита, дали са истински.

Джереми не каза нито дума, просто я изгледа тъжно. Беше с чисти, но поизбелели джинси и добре изгладена тениска, което подсказваше, че за разлика от майка си той едва ли имаше по-официални дрехи. Като се съдеше по поведението му, той навярно подозираше, че Рейчъл се готви да каже на майка му за кражбата. Рейчъл му се усмихна окуражаващо, но това очевидно не оказа особен ефект върху детето.

— Разбира се. Вие сте госпожица Грант. — Гленда й кимна топло. — Учителката, приятелка на Джони. Не знаех, че познавате Джереми.

— Запознахме се чрез Джони, нали, Джереми? И мисля, че се опознахме доста добре.

Рейчъл се усмихна отново на момчето, но побърза да насочи вниманието си към Гленда.

— Питах се, дали не знаете къде е Джони? Исках да му изкажа съболезнованията си, но не можах да го открия.

Тя поклати отрицателно глава.

— Последният път, когато го видях, беше в събота вечерта. Прибрахме се късно, пък и двамата се бяхме почерпили доста добре. Той си тръгна, защото, приятел или не, аз не позволявам на никой мъж да нощува при мен, когато децата ми са вкъщи. В неделя имах почивен ден и го прекарах с малките, затова научих за господин Харис едва снощи. Помислих си, че би трябвало да дойда на погребението, защото ние с Джони се познаваме доста отдавна, а точно сега той няма много хора на своя страна. — Гленда сви рамене. — Но Джони не се появи дори и тук. И не мога да кажа, че съм изненадана.

— О? Защо?

— Може ли да тръгваме, мамо? — Джереми задърпа майка си за ръката. — Обеща, че ще ме заведеш на хамбургер.

— Минута само, Джереми. — Гленда се усмихна извинително на Рейчъл. — Деца. Но вие сте учителка и знаете какви са. А за това, че Джони не е тук, не го обвинявам. Господин Харис беше много жесток с него и с всичките, докато пораснаха. Пердашеше ги здравата. Може да не е почтително да се говори така за стария — кимна към ковчега, — но трябва да кажа истината.

Рейчъл притаи дъх.

— Подозирах нещо подобно на времето. Но веднъж попитах Джони и той отрече.

Гленда се засмя.

— Разбира се. Джони си е такъв.

— Мамо… — Джереми започваше да хленчи.

— Потрай, Джереми.

Кей се приближи към тях и се усмихна безизразно на Гленда.

— Рейчъл, извини ме, но мога ли да те помоля да ме закараш до магазина ми. Накарах Джим да ме докара до тук.

Между Гленда и Кей съществуваше дълбока пропаст и двете я съзнаваха прекалено добре. Кей, както и Рейчъл, бе част от елита на обществото, докато животът на Гленда не представляваше интерес за никого от по-важните жители на града.

— С удоволствие… — репликата й костваше усилие, но Рейчъл реши, че е прикрила добре неприятното усещане, което изпита от появата на Кей.

Даже Гленда да се канеше да й разкрие нещо от младежките години на Джони, сега вече едва ли би го сторила. Изведнъж изпита непреодолимо желание да научи всичко за юношеството му.

— Кей, не вярвам да познаваш Гленда Уоткинс и сина й Джереми. Гленда, това е Кей Нелсън.

Кей кимна хладно.

— Приятелка на семейство Харис ли сте?

— Приятелка съм на Джони — уточни Гленда.

— Приятелка ли, мамо? — изхили се Джереми. — Така ли го наричаш? Онази нощ го видях да си пъха ръката в…

— Джереми Антони Уоткинс!

Като сложи длан върху устата на сина си, за част от секундата Гленда се изчерви и изгледа събеседничките си смутена.

— Трябва да му взема нещо за ядене бързо, преди да се е превърнал в истинско чудовище. Знаете какви са децата, когато са гладни. Беше ми приятно да се видим, госпожице Грант, и да се запозная с вас, госпожице Нелсън.

Рейчъл и Кей й казаха тихо „довиждане“, докато отвеждаше сина си.

— Питам се, къде ли е пъхнал ръката си? — прояви Кей жив интерес, когато двете тръгнаха към колата.

— Нямам представа — отговори Рейчъл безпристрастно.

Не изпитваше желание да обсъжда или дори да мисли за връзката между Джони и Гленда Уоткинс.

— Бих рискувала да предположа — изсмя се ехидно Кей и докато се качваше в автомобила, изгледа Рейчъл снизходително. — Но няма. Въпреки, че съм изненадана, как Джони Харис си е намерил веднага жена от града. Дори такава като тази. Мислех си, че всички се страхуват прекалено много от него.

— Джони и Гленда се познават доста отдавна — троснато вметна Рейчъл.

Разсеяна и нетърпелива да се отърве по-скоро от Кей, тя не забеляза дупката на шосето, докато колата не подскочи. Устните й се свиха и се зарече да бъде по-наблюдателна и да мисли само за шофирането, когато се вляха в автомобилния поток на улицата.

— Знаеш ли кои бяха двете момичета? — попита Кей с блестящи очи, като явно възнамеряваше да й разкаже малко клюки. — Дон Джилеспи ми каза. Проститутки, Рейчъл. Истински проститутки, можеш ли да повярваш?

— О, Кей! — Рейчъл отклони поглед от платното, за да изгледа скептично приятелката си. — Проститутки?!

— Дон ми каза, че Уили Харис бил ходил в Луисвил два пъти месечно, и бил точен като часовник при едната от тях. Той също ми прошепна, че старият блудствал с момичето, още когато е било на дванадесет години.

— Дванадесет! О, Кей! Не вярвам!

Кей сви рамене.

— Уили се е хвалел с това. Господи, Рейчъл, внимавай! Излизаме от пътя!

Гумите на максимата вече се унасяха към канавката. Стресната, Рейчъл бързо извъртя волана наляво и я стабилизира.

— Беки винаги е твърдяла, че си най-ужасният шофьор — измърмори Кей, като клатеше глава.

— Беки е така съвършена във всичко, което прави, че винаги е особено критична към усърдието на другите хора.

— Ха-ха! — изсмя се Кей. — Такива предани сестри! Дали да съм доволна, че аз имам само братя? Рейчъл, спри, отмина магазина ми!

Максимата наистина бе подминала малката тухлена сграда, където Кей въртеше бизнеса си. Като прехапа устни, Рейчъл обърна колата и спря точно пред цветарницата.

Кей отвори вратата и попита:

— Ще дойдеш ли на събранието довечера на комитета за възстановяване?

— Не, но предполагам, че майка ми ще присъства.

Кей се усмихна.

— Майка ти е прекрасна. Знаеш ли, че тя даде останалите пари, които ни бяха необходими, за да възстановим градинките в гробището на старата баптистка църква? Ще мога да засадя цветя през есента и да ги отгледам през пролетта. Ще бъдат великолепни.

— Нямам търпение да ги видя — отговори учтиво Рейчъл.

Кей отново се засмя.

— Зная, че не всеки се интересува толкова много от цветята, като мене. Но ще си заслужава да се видят, обещавам ти. — Гласът й изведнъж стана сериозен. — Просто обичам това място и ме боли, че е толкова занемарено.

— Комитетът е щастлив с такава всеотдайна председателка.

— Да, така е. Е, да, ще те пускам да си вървиш. Благодаря ти, че ме докара. Предай на майка си, че ще я видя довечера.

Кей слезе и затвори вратата. Рейчъл потегли и й махна с ръка. Въпреки че и тя бе съгласна с възстановяването на най-старата църква в града, точно в този момент не би могла да се интересува много от дейността на комитета. Трябваше да открие Джони.

Следващата й спирка беше железарският магазин, за да провери, дали не се бе явил на работа, вместо да присъства на погребението на баща си.

Оливиа обаче поклати отрицателно глава.

— Не е бил тук тази сутрин. Бен каза, че дори не се е обадил да предупреди за отсъствието си.

Магазинът беше празен. Имаше само един клиент, който беше далеч и не би могъл да чуе разговора им, затова Оливиа заговори за един друг проблем в магазина. Рейчъл знаеше, че трябва да я скастри за голямата й уста, но в момента не бе в състояние да мисли за нищо друго. Започваше истински да се тревожи за Джони. „Ако не е при Гленда, нито на работа, тогава къде е?“

— Рейчъл, може ли за минута?

Бен бе чул гласа й и си показа главата. Понечи да му откаже, но той вече се бе обърнал и отиваше към офиса си. Тръгна след него.

Управителят се облегна над бюрото си със скръстени ръце, когато Рейчъл затвори вратата и го изгледа въпросително.

— Джони Харис не дойде на работа днес.

— Погребението на баща му беше тази сутрин — отговори тя, за да го защити, но не си направи труда да добави, че Джони не бе присъствал и на погребението.

— И все пак, трябваше да се обади и да ни предупреди.

— Сигурна съм, че е разстроен.

Бен изсумтя.

— Този тип не може да се разстрои от нищо, освен ако не е изправен пред наказателната рота за разстрел. Рейчъл, Харис ни вреди на бизнеса. Половината от клиентите ни отказват да бъдат обслужвани от него, а другата половина се спират, само за да го видят. Той е груб, не се подчинява и външният му вид подхожда повече на рокер. В събота ти казах, че ще напусна, ако не извикаш полицията. Е, ти пусна детето. Ето оставката ми.

Бен взе един плик от бюрото си и й го подаде.

— О, Бен, не говориш сериозно, нали?

— Напротив. Този тип ме вбесява, само като го погледна. Заклевам се, че получавам язва просто от присъствието му в магазина. Бих останал единствено ако го уволниш.

— Бен, не мога. Ако той няма работа, ще го изпратят обратно в затвора. Зная, че би могъл да бъде малко по-, но…

— „Малко по-“? — иронизира я Бен.

— Ако се съгласиш с мен, ще поговоря с него.

— От говоренето с него има същата полза, както да се биеш срещу танк с пръчка. Няма да се получи нищо, Рейчъл. Ако не искаш или не можеш да го изгониш, аз напускам. Вече имам предложение за управител на железарския щанд в универсалния магазин.

Рейчъл впери очи за миг в Бен, без да проговори. Беше очевидно, че няма да отстъпи.

— Надявам се, че ще бъдеш така добър, да ме предизвестиш две седмици — каза студено.

Устните на Бен се свиха.

— Да, ще го направя. Наистина съжалявам, Рейчъл.

— Аз също…

Тя се обърна и излезе от офиса с плика в ръката си. Докато минаваше покрай стълбището, което водеше към апартамента на Джони, се поколеба, дали да не се качи, просто да провери. Но Бен не трябваше да разбере, че не го бе виждала цялата сутрин.

— Харис не е там — обади се Бен зад гърба й. — Щях да изкъртя вратата преди десетина минути. Мислех, че може да мързелува в леглото си.

— О! Добре, аз…

Но преди да продължи, управителят сложи ръката си на рамото й. Беше навъсен.

— Виж, зная, че не ми е работа да се намесвам, но забелязах, как този Харис те гледа, когато влизаш, и се безпокоя. Казвам ти, опасен е, Рейчъл. За твое добро е, трябва да го уволниш. Ако го върнат в затвора, още по-добре. Поне ти ще бъдеш в безопасност.

— Бен, много мило от твоя страна да си така загрижен — отговори Рейчъл. Докато потупваше ръката му, голяма част от гнева й към него се разсея. — Но аз не се страхувам от Джони. Той може да изглежда опасен, но никога не би ме наранил — нито мене, нито някой друг.

— Забележителни думи — измърмори Бен под носа си.

Това я накара да се засмее. Но дванадесет часа по-късно вече не се усмихваше, когато може би при десетото си минаване покрай магазина, за да проверява дали Джони не се е върнал, най-после зърна, че прозорците на апартамента му светеха. Успокоението й премина във възмущение, а възмущението — в гняв. Ядосана, паркира колата си, мина по страничното стълбище и почука на вратата.

Отвътре дочу яростен лай. Тъкмо бе преодоляла изненадата си, когато вратата се отвори. Джони се олюляваше пред нея, с ръка върху дръжката на бравата, за да пази равновесие. Очевидно бе доста пиян.