Карън Робърдс
Едно лято (8)

VIII

— Рейчъл, имаме проблем.

„Какво ли ново се е появило?“ — мислеше си изтощена Рейчъл, докато прехвърляше слушалката на телефона в другата си ръка. През четиридесетте и осем часа, които бяха изминали от завръщането на Джони Харис в Тилървил, животът й се бе изпълнил с проблеми и всичките бяха директно свързани с него. Както сигурно щеше да се окаже и сега.

— Какво има, Бен?

— Нали знаете онази тайфа хлапета, които постоянно следим? Най-после хванах едно от тях да краде. Само че Харис не ми дава да извикам полицията.

— Защо?

— Предполагам, защото самият той е криминален престъпник и съчувства на другите. Откъде да зная? Всичко, което казва, е, че ако извикам полицията, ще ме ритне по… е, няма да го повторя.

— О, Господи.

— Рейчъл, не мисля, че бих могъл да издържа с този човек повече. Той е истинска напаст.

— Дай ми го, да ми се обади. Ще говоря с него. Не, почакай, ще дойда направо в магазина. Просто се опитай да задържиш крадеца там, докато пристигна, моля те!

— Ще се опитам. Но, Рейчъл…

— Ще ми обясниш като дойда, Бен.

Рейчъл затвори телефона. За нещастие, майка й, която приготвяше до печката любимите царевични питки на баща й, за да се опита да възвърне апетита му, бе чула всяка дума от разговора й. Рейчъл безпогрешно забеляза напрежението в изражението на Елизабет.

— Никога не ме слушаш, нали, Рейчъл? Казвах ти да не даваш работа на това момче. Не мога да си представя как можеш да си толкова твърдоглава. Ами че аз не мога да се движа с изправена глава в града от това, което се говори за приятелството ти с него. А какво ми беше, когато трябваше да дам някакво обяснение на Верна Едуардс, като ми се обади през сълзи…

— Зная, че ти е трудно, майко, и съжалявам. Съжалявам и за госпожа Едуардс също, но не вярвам, че Джони е убил Мерибет. Той…

— Джони?

Елизабет се вцепени обезпокоена. Позата й напомни на Рейчъл за ловно куче, подушило внезапно заек.

— Рейчъл, няма нищо вярно в приказките за теб и това момче, нали? Надявам се, че познавам дъщеря си по-добре и не мога да си представя, че ще се разхождаш наоколо с измет като него, особено като се има пред вид, че е и престъпник, и доста по-млад от теб…

— И аз се надявам, майко — каза внимателно Рейчъл и излезе.

Беше събота, късно следобед. Роб трябваше да я вземе от къщи след около час. „Слава Богу, че направих вече косата си и си сложих грим“ — помисли си, докато тичаше нагоре по стъпалата. Трябваше само да си облече роклята — къса, червена, прилепнала по тялото й, с дълбоко деколте и малки буфан ръкави; да си обуе чифт черни чорапогащи и черни лачени обувки, да сложи черни обици с клипс и край.

Среса набързо отново косата си под звуците на „Рок в затвора“, които достигаха от третия етаж, и се огледа за последен път в огледалото. Когато излезе от стаята си, се сблъска с Тилда, която носеше куп чисти сгънати чаршафи.

— О-о! Изглеждаш хубаво? — Тилда кимна с възхищение, като я изгледа от главата до петите. — Среща с онзи красив фармацевт?

— Да.

— Така си и помислих. Червилото ти е алено. Ние, жените, знаем всичко за аленото червило, нали?

— Подхожда на роклята ми, Тилда — каза Рейчъл сдържано и не се усмихна на подозрителния й поглед.

Махна и се затича надолу по стъпалата с леки стъпки. Нямаше късмет. Елизабет я чакаше на входната врата.

— Не закъснявай, Рейчъл. Знаеш колко се тревожа за теб. Особено сега, когато това момче е отново в града.

Рейчъл потисна желанието си да й припомни, че вече е на тридесет и пет и е напълно зряла, за да може да прецени, кога да се прибере вкъщи.

— Няма да закъснявам, майко.

Беше ли закъснявала някога? През целия си живот бе пример на покорна дъщеря. Беки бе тази, която не пропускаше танци и забави, скиташе до късно през нощта ту с едно момче, ту с друго и се бе връщала пияна вкъщи неведнъж, за най-голямо изумление на майка им. По-тиха и не така блестяща като по-малката си сестра, Рейчъл с удоволствие прекарваше вечерите си у дома с книга в ръка.

— Ще пропилееш целия си живот в мечти! — предупреждаваше я майка й, но по онова време Рейчъл дори не подозираше, че думите й може да се окажат верни.

После отиде в колеж. Добрите оценки й позволиха да постъпи във „Вандербилт“, само на три часа път с кола от Тилървил. Но Нешвил, където се намираше колежът, бе на светлинни години напред от Тилървил по възможностите за изява, които предлагаше. Нешвил я бе очаровал и тя малко съжаляваше, когато завърши и трябваше да се завърне в родния си град. С диплом за учителка в ръка започна да обучава младите в градчето. Не че възнамеряваше да си остане гимназиална учителка завинаги. Беше абсолютно сигурна, че животът все още криеше нещо чудесно за нея.

Тогава настъпи онова съдбоносно лято — дълго, горещо лято преди единадесет години, когато би трябвало да има някакви астрологически катаклизми, за да породят толкова катастрофални събития. Бе се върнала в „Банди“ на следдипломна квалификация с надеждата, че в недалечно бъдеще ще може да получи магистърска степен. Един следобед се разхождаше по алеите из студентското градче и се рееше из облаците, както обикновено. Тъкмо съчиняваше наум някаква поема за часа по писмени упражнения, когато един младеж, който тичаше за здраве, коленичи пред нея, за да завърже връзките си. Естествено, не го забеляза, препъна се в него и падна. Той й помогна да се изправи, като й се извиняваше, и Рейчъл мигновено бе пленена от красивия тъмнокос бегач. До края на лятото бяха неразделни. Бе се влюбила. Беше толкова щастлива, че го заведе вкъщи, за да го запознае със семейството си. Бяха говорили дори за женитба и очакваше официалното му предложение за годеж към края на визитата му.

Но Майкъл бе зърнал привлекателната, жизнерадостна Беки и обезумя по нея. Рейчъл не можеше да направи нищо друго, освен да наблюдава с нарастваща агония как единственият мъж, когото някога бе обичала, й е безнадеждно отнет. Беки не искаше да я нарани. Рейчъл бе убедена в това. Но Беки си бе такава — никога не възприемаше нещата от гледната точка на по-голямата си сестра. Тя също се бе влюбила лудо в Майкъл от пръв поглед. След един месец бяха сгодени, а след три вече женени. Рейчъл се бе оттеглила с достойнство, дори беше шаферка на сватбата им. Ако мислите й не бяха насочени към убийството на Мерибет Едуардс, струваше й се, че щеше да умре от мъка, задето Беки й бе отнела любимия.

И още по-лошо, Майкъл отведе Беки заедно със себе си, докато завърши правния факултет.

Рейчъл никога повече не бе в състояние да посети Нешвил.

И така, тя си остана вкъщи, за най-голямо удоволствие на родителите си, които се страхуваха от мисълта да загубят и двете си дъщери едновременно. Тогава предполагаше, че е временно, може би за година или две, за да възстанови душевното си равновесие. Върна се в гимназията и се посвети на учениците. Постепенно, с течение на времето, болката й започна да отшумява. Очакваше, че веселието и радостните тръпки от живота, които бяха унищожени от измамата на Майкъл, ще се върнат отново в нея.

 

 

Само че не стана така. Точно по това време на баща й бе поставена диагнозата „болест на алцхаймер“ и да напусне Тилървил стана невъзможно. Беки бе омъжена, бе си заминала от къщи и пред съдбата, която очакваше майка й с тази неизлечима, коварна болест на съпруга й, семейството й наистина се нуждаеше от нея. Освен това, искаше да прекара всяка възможна минута с баща си, докато все още има разсъдък. Но понякога й се струваше, че животът отминава покрай нея, докато чакаше той да си отиде от този свят. „Това е ужасна мисъл за една любяща дъщеря!“ — самоукоряваше се.

Рейчъл отхвърли всички празни размишления и се съсредоточи върху предстоящата вечер.

Както бе правил през последните две години, и сега Роб щеше да я заведе на благотворителния концерт на открито, който се организираше последната събота от месец август в Тилървил. Всъщност, на този концерт бе и първата им уговорена среща преди време.

Трябваше да се обади на Роб от магазина и да го помоли да я вземе оттам. „Не — пред магазина, за да няма опасност да попадна на Джони.“ Аптекарят вече бе изразил недвусмислено мнението си за него в поредица от четири телефонни разговора и един обяд през изминалите два дни.

 

 

„Защо животът не е никога лесен?“ — помисли си Рейчъл с въздишка. Тя бе направила само това, което чувстваше за свое морално право — предложи на Джони втори шанс, а впоследствие цялото й съществуване се бе преобърнало наопаки. Колко по-лесно щеше да й бъде просто да не отговори на краткото му писмо, но трябваше да си признае, че не би могла да спи спокойно, ако не му бе писала. „Някой някога не бе ли казал, че всеки сам посява семената на собственото си унищожение.“ Този единствен акт на милосърдие (или на глупост, според Роб) бе семенцето, което разруши равномерния ход на дните й. Животът и бе бил гладък, преди да посрещне онзи автобус. Оттогава насам едва ли бе имала дори един спокоен миг.

Фактът си оставаше, че Джони Харис си беше беля — ясно и просто. Винаги бе бил такъв и поне в това отношение не се бе променил.

Рейчъл паркира колата си зад магазина и, като присви раменете си, мина през задната врата. Оливиа беше на касата и отброяваше като че ли пълна чанта с пирони за Кей Нелсън — пълничка, хубавичка жена на тридесет и една година, близка приятелка на Беки и нейна съученичка от гимназията. За разлика от Беки, Кей не се бе омъжила. Държеше цветарски магазин и изглеждаше доста доволна от участта си да бъде сама.

Погледна нагоре, видя Рейчъл и посочи към склада с пръст.

— О, Рейчъл, те са там отзад.

Рейчъл кимна. Офисът на Бен бе в дъното на склада и изглеждаше съвсем подходящо място за задържането на крадец.

— Благодаря, Оливиа.

Въпреки че гласът на продавачката бе доста разтревожен, и всеки би се досетил, че ставаше нещо, отговорът на Рейчъл бе съвсем спокоен. Нямаше смисъл целият свят да научава това, което беше просто проблем на магазина. Ако се разчуеше, щеше да бъде ново мливо в мелницата на клюките, която и без това не бе спирала.

Решена да изглежда безгрижна, дори това да я убиваше, Рейчъл се усмихна бодро на Кей.

— Хей, здравей. Не те видях в църквата миналата неделя. Как си?

— Съвсем добре, Рейчъл. Въпросът е как си ти?

В тона на Кей прозвуча повече загриженост, отколкото обикновено се влагаше в подобна реплика от любезност. Рейчъл се досети, че тя бе чула всички клюки за нахлуването на Джони Харис в живота й. Прииска й се да изскърца със зъби, но, разбира се, не би могла да го направи, ако държеше да изглежда необезпокоена.

— Добре. Планираш да строиш нещо? — кимна към покупките на Кей и усмихната смени темата на разговор.

— О, не. За брат ми са. Той е семейният ни дърводелец. Чувала ли си се с Беки напоследък?

„И ти ли, Бруте“ — помисли си Рейчъл, убеждавайки се, че и тя, като повечето от клиентите им през последните два дни, бе дошла тук от любопитство.

— Да, миналата седмица. Вероятно ще си дойде с Майкъл и момичетата за Деня на Благодарността.

— Тогава ще се видим.

— Да — махна с ръка Рейчъл и мина зад щанда към склада.

Както и предполагаше, вратата на управителя бе широко разтворена. Телефонът бе сложен отляво и тя спря, за да се обади набързо и тихичко до аптеката „Хауърд“, собственост на Роб. Остави му съобщение и затвори. Осъзнавайки, че не може да отлага неизбежното повече, се отправи към отворената врата. Задържа се за миг на прага, за да огледа обстановката.

Едно малко момченце с гъста руса коса и изпито лице седеше в големия кожен стол на Бен. Джони се бе подпрял на ръба на бюрото и разговаряше с детето с гръб към вратата. Дългата му коса бе събрана и завързана със син ластик на опашка, беше с тениска и джинси и изглеждаше много по-различно от строго облечения, с тежки очила Бен. Добре изгладените сиви панталони на управителя, светлосинята му риза и морскосинята вратовръзка не бяха скъпи, но бяха безукорно чисти — мълчаливо свидетелство как човек трябва да е облечен на работното си място. Рейчъл се запита дали Джони нарочно си е вързал опашка, за да дразни Бен. Вероятно. Това бе съвсем в стила му.

Като затвори вратата внимателно зад себе си, тя се залови да разреши проблема незабавно. Откри, че три съвсем различни чифта очи се впериха в нея. В тези на Бен ясно се долавяше успокоение, докато изражението на Джони бе по-трудно за разгадаване. Нито го бе виждала, нито бяха говорили от злополучната им вечеря заедно. Като си припомни как се бяха разделили, стомахът й се сви. Без да е сигурна какво би могла да очаква от него, и като не осъзнаваше напълно степента на своята вина и гняв, Рейчъл задържа погледа си върху момчето. Очите му бяха кафеникави, с гъсти мигли, с леки сенки около тях и широко отворени, вероятно от страх.

— Рейчъл. — Бен тръгна към нея, вдигна малък пластмасов будилник от бюрото и й го подаде. — Беше взел това. Оливиа го видяла и, когато го спрях, го намерих скрит под ризата му.

— Това е проклета лъжа!

Да излезе от устата на такова малко момченце — не изглеждаше на повече от седем или осем години и съвсем не бе уплашен — такава дързост бе шокираща!

— Никога не съм вземал нищо!

— Хванахме те, малък крадец такъв! Няма начин да го отречеш!

Гласът на Бен трепереше от яд.

— И това не ти е за пръв път. Ти и твоите приятели винаги сте тук и крадете по нещо.

— Никога не сме вземали нищо от вас и не можете да го докажете! — отвърна предизвикателно то.

— Достатъчно! — Бен погледна към Рейчъл и поклати глава. — Дори не се разкайва. Ако не извикаме полицията, това е равносилно на покана за всички хлапета в града да крадат оттук.

— Казах ти какво ще стане, ако извикаш полицията, Зеглер, и наистина ще го направя!

Тихото предупреждение идваше от Джони, който се бе приближил, след като бе прошепнал нещо на момчето.

— Ти не можеш да ми кажеш нищо, Харис. Ти работиш за мен!

Забележката на Бен не прозвуча по-малко гневно.

— Работя за Рейчъл, не за теб!

Обидата в гласа на Джони бе също толкова силна, колкото и пренебрежителният поглед, който отправи към Бен. Бен настръхна. Джони му се усмихна с подчертано предизвикателство.

— И двамата работите за мен — намеси се остро Рейчъл.

Изгледа присвитите очи на Джони. В тях не зърна извинение заради поведението при разделянето им, но нямаше и гняв също.

— Бен е абсолютно прав. Работата на полицията е да преследва крадците, а това дете е член на групичка, която подозираме от почти шест месеца. Най-после сме заловили някого на местопрестъплението. Защо да не извикаме полицията?

— Защото е само на девет години и е уплашено до смърт. Каква жена си ти, да предадеш дете на полицията? — В гласа му прозвуча укор.

— Бизнесдама — изсъска Рейчъл, като изгледа детето отново.

Това бе грешка. То наистина бе изплашено, докато наблюдаваше, как тримата възрастни спорят за съдбата му, макар и храбро да се бореше да не го покаже. Рейчъл изгледа намръщено и Джони, въпреки че сърцето заплашваше да вземе връх над разума й.

Въздъхна, осъзнала вече, че няма да извика полицията.

— Нека да поговоря малко с него. Как се казва?

Бен сви рамене.

— Малкият беладжия не иска да ни каже дори това.

— Джереми Уоткинс. Познавам майка му — отговори грубо Джони.

— О? — Рейчъл го изгледа с повдигнати вежди.

— Спомняш ли си Гленда, сервитьорката в „Часовника“.

— О!

Възклицанието й бе толкова многозначително. „Значи затова Джони покровителства момчето — заради майка му!“ Поради някаква причина тази идея съвсем не допадна на Рейчъл. Не й се понрави, че Джони явно се бе възползвал от поканата на сервитьорката да я посети, щом познаваше сина й. Спомни си провлачените му думи: „От десет години не съм имал удоволствието от женска компания. Може би се страхуваш, че съм набъбнал.“ Очевидно се бе възползвал от възможността да навакса загубата си.

— Родителите се развеждат. На детето му е трудно. Спести му малко неприятности, не можеш ли?

— Разбира се, ти поддържаш криминалните постъпки, Харис. Може би, ако някой не ти бе спестил малко неприятности като дете, нямаше да завършиш в затвора.

Злобата не можеше да се сбърка в шепота на Бен.

— А може би, ако някой бе префасонирал твоето лице като дете, нямаше да завършиш като твърдоглав лицемер. Но никога не е късно, нали?

— Ти… — Бен сви юмруци, а очите му потъмняха от гняв.

— Хайде, Зеглер, бъди мъж! — Джони отново се усмихна неприятно.

За Рейчъл бе очевидно, че той го предизвиква към бой. Единственото, което възпря Бен, бе убеждението му, че по-младият, по-високият и по-силният му противник щеше да помете пода с него.

— По дяволите! Достатъчно! — изруга Рейчъл.

Фактът, че я бяха въвлекли да застане между тях подсили допълнително яростта й.

— Няма да слушам повече нито дума от този разговор. Бен, би ли се върнал, моля те, в магазина. Сигурна съм, че Оливиа няма да откаже да й се помогне. А ти — обърна се към Джони, — с теб ще поговоря след малко. Първо искам да се оправя с момчето.

— Ако не подадете оплакване срещу този малък нехранимайко, аз напускам! — Гласът на Бен трепереше от яд.

Рейчъл се опита да успокои управителя си.

— Ставаш смешен, Бен. Работиш тук от шест години и няма да те пусна да си отидеш. Но си запазвам правото да не извикам полицията, ако не сметна за необходимо. Знаеш много добре, че понякога правим и изключения.

— Ако не извикате полицията, напускам — повтори Бен ядовито.

Обърна се и излезе от офиса.