Карън Робърдс
Едно лято (7)

VII

Дочул шум от приближаваща се кола, Джони не си направи труда нито да погледне, нито да вдигне ръка. Кой нормален човек тук, в Тилървил, би го качил? Никой! Той беше Джони Харис, убиецът. Хората го заобикаляха на по-голямо разстояние, отколкото умрял скункс.

По дяволите, та той дори не можеше да се храни прилично. Започна да скърца със зъби, като си припомни унижението си по време на вечерята. Досега винаги бе гледал да изяде пръв храната си, преди някой друг да му я отнеме. Маниерите, салфетките и всичко останало никога не са били от значение. Но за нея бяха важни. „Проклет да съм, ако не се науча на добри обноски!“ Бе мъчително да изглежда толкова нищожен в очите на Рейчъл Грант. Беше му досадно също, че тя се бе опитала да му даде пари. Беше го нарекла аванс срещу заплатата му. Това си беше милосърдие и самата идея да бъде негов обект го изгаряше.

Покрай него профуча чисто нов червен пикап. Яркият му цвят проблесна сред спускащия се здрач. За миг се загледа след него почти със завист. Вътре бяха седнали мъж и жена с малко момиченце и момченце. Семейство. Винаги си бе мечтал да има такова — семейство. Но през годините, прекарани в затвора, какво ли не си бе въобразявал — единствено въображението му бе помогнало да остане нормален.

Но това бе тук и сега — реалност. Стъпваше тежко покрай един изровен черен път, който се извиваше през най-бедния квартал. Порутени дървени къщи с дворове, пълни с всевъзможни боклуци, се редуваха с едноетажни бараки и още повече боклуци. Деца, боси и мръсни, играеха сред избуяли до кръста плевели. Дебели жени с домашни рокли седяха разкрачени с оголените си колене и се взираха в него от разнебитените си веранди. Изпити мъже само по потници се чешеха под мишниците и го следяха с очи, докато минаваше. Мършави, крастави кучета, порода „улична превъзходна“ се втурнаха към него с лай.

„Добре дошъл вкъщи.“

Колкото и ужасно да беше, Джони бе частица от това място и то бе частица от него. Някога и той бе едно от тези играещи деца — така кирливо и недохранено, като тях. Майка му бе толкова дебела и немарлива, като жените, от които се отдръпваше сега. Баща му бе долен кучи син, който раздаваше толкова бързо юмруци и псувни и всеки път, когато си бе вкъщи, носеше само потник. Вероятно един и същ, ако се съдеше по дупките и мръсните петна, които го украсяваха.

Това бяха неговите хора. Техният начин на живот бе и негов. Тяхната лоша кръв течеше в жилите му.

Някога се бе надявал, че ще успее да избяга от тук. Някога, по дяволите, се бе надявал на много неща.

Къщата им бе дървена, на един етаж, не по-малко порутена от тези, покрай които бе минал, на върха на едно хълмче. Алея, настлана с чакъл, водеше към нея. Два ръждясали пикала бяха паркирани там, единият без гуми, подпрян на циментови отливки. В двора се ровеха пилета. През отворения преден прозорец се виждаше пуснатият телевизор.

Някой си беше вкъщи. Джони не знаеше, дали да се радва, или да съжалява.

Мина по алеята, изкачи се на верандата и погледна през мрежата, опъната на вратата, с многобройни малки дупчици.

Един мъж лежеше върху хлътнал диван и гледаше телевизия. Старец, посивял и слаб, с дрипав мазен потник, прегърнал бутилка евтина бира.

Гърлото на Джони се сви от тази гледка.

Отвори вратата и влезе вътре.

Уили Харис бе очевидно изненадан за момент от появата му. Но когато го разпозна, присви очи.

— Ти! — изрече с презрение. — Знаех, че все някога ще се върнеш като проклето псе. Махай се оттам — застанал си пред телевизора!

— Здравей, татко — рече Джони меко, без да се помръдне.

— Казах да се разкараш.

Джони се премести. Не защото се страхуваше още от юмруците на баща си, а защото искаше да огледа къщата, да види какво се е променило. Влезе в малката кухня с белите емайлирани шкафове и плота, около който винаги се хранеха — когато имаше нещо за ядене. Ако сега не беше точно същият — как ли можеше нещо толкова паянтово да издържи така дълго — то бе негово точно копие. Дори същата дъска липсваше по средата му. До мивката бяха натрупани мръсни чинии, както винаги — само че сега бяха по-малко. Същите пердета на розови цветя, поотпуснати и поизцапани, висяха от същата огъната и пожълтяла релса над прозореца.

Къщата имаше две малки спални и миниатюрна баня, която едва ли работеше, както винаги. Джони погледна и в двете, като се питаше, дали двойният дюшек на пода в по-малката бе същият, върху който той, Бак и Грейди винаги бяха спали. Тъй като Сю Ан бе единственото момиче, за нея бе диванът в хола. А родителите им споделяха леглото в другата спалня, допреди майка му да избяга в Чикаго с някакъв тип. След това баща му се въргаляше там, с която уличница му попаднеше. Понякога някое от момчетата — обикновено Бак — също се „възползваше“ от нея.

„Дом“.

Джони се върна във всекидневната и изключи телевизора.

— По дяволите! — извика баща му, а лицето му се изкриви гневно.

Той сложи бирата на земята и се изправи.

— Как си, татко? — Джони седна на края на дивана, току-що освободен от босите крака на баща му и внимателно го хвана за рамото, за да му попречи да стане и да пусне отново телевизора.

Лъхна го дъх на бира.

— Проклет да си, махни гадната си ръка от рамото ми!

Докато Уили се опитваше да се освободи без успех, Джони му се усмихна и го стисна по-здраво. Не за да го нарани, но достатъчно, за да го предупреди. Нещата се бяха променили и той повече нямаше да получава юмрук по устата или стомаха, когато старият решеше да излива яростта си.

— Живееш тук сам и сега?

— Какво те интересува? Ти със сигурност няма да се нанесеш обратно!

Десетгодишното му отсъствие, през което Уили никога не му бе писал, обадил или посетил, бяха посмекчили стария пияница. Джони дори в действителност се бе надявал, че баща му може би ще се зарадва да го види.

— Не искам да се нанасям тук. Имам апартамент в града. Дойдох просто да те видя как си.

— Бях хиляда пъти по-добре, преди да се появиш.

Нищо не се бе променило. По дяволите, дали някога нещо се променяше в този град?

— Имаш ли новини от Бак или Сю Ан напоследък?

Уили изсумтя.

— Не, нямам и не ме интересуват. Както не ми пука да чуя нещо и за теб.

Заболя го. Не би трябвало, но го заболя.

Джони поиска да стане, да излезе през вратата и никога повече да не се върне. Не му трябваше да го вижда повече.

Но не можеше да го остави сам. Едно нещо, което бе научил в затвора, бе цената на нещата, на хората. На взаимоотношенията. Повечето ги имаха, без дори да се опитват да ги получат. Той също искаше някакви човешки връзки в живота си.

— Виж, татко — каза тихо. — Ти ме мразиш и аз те мразя, така ли е? Винаги е било така. Но не трябва да продължава повече. Можем да го променим. Има прекалено много хора в този свят, които си нямат никого. Искаш да умреш сам, никой да не тъжи на гроба ти? По дяволите, аз не искам! Ние сме семейство, човече. Кръв. Не разбираш ли това?

Баща му се вторачи в него за известно време. После взе бутилката с бира и отпи голяма глътка. Докато го наблюдаваше, Джони почувства смътна надежда. Може би щяха да успеят да започнат отново.

Уили остави бутилката и изтри уста с опакото на ръката си.

— Хей, като че ли затворът те е превърнал в кокона, в хленчеща жена. Нямам време за теб. Махай се от къщата ми.

За миг Джони трябваше да потисне почти неустоимото желание да смачка циничното лице на баща си с юмрук. После се овладя, пусна мършавата му ръка и стана.

— Надявам се да изгниеш в ада, старче — каза той безизразно, после се обърна на пети и излезе.

Хлопването на вратата бе единственият отговор, който получи.

Заобиколи къщата покрай пикалите и мина малко встрани, където някога имаше една барака. Тя все още си стоеше там. На прозореца й без стъкло бе кацнала кокошка и по звуците, които идваха от вътре разбра, че сега бе превърната в кокошарник.

Джони наведе главата си и влезе през ниската врата.

Той беше все още там. Не се бе надявал, че ще е там. Беше покрит с мръсотия от пилетата, гумите му бяха скапани и разръфани, а на седалката му имаше дупка. Бе опрян на стената, точно където го бе оставил — своя мотоциклет.

Господи, Джони бе толкова горд с него. Ямаха 750, във вишневочервено и сребристо, купена с негови собствени пари, които бе спечелил като изпълняваше какви ли не поръчки в града. Обичаше я като красиво момиче. Когато дойдоха да го арестуват, бе я паркирал под навеса, без да подозира, че ще изминат цели единадесет години преди да я зърне отново. Изглежда не беше докосвана през цялото това време от друг, освен от пилетата.

Ако се погледнеха навъртените му километри, мотоциклетът бе почти нов. Нови гуми, може би малко регулиране и щеше да се движи както преди. Джони нямаше да разчита само на краката си или на Рейчъл Грант, когато му се наложеше да отиде някъде.

Имаше нещо, вдъхващо сили във факта да бъдеш на колела. Без тях не се чувстваше истински човек.

Приглушено ръмжене зад гърба му го накара да погледне назад. На вратата бе застанало едно куче — огромно, настръхнало, с оголени зъби. Звукът, който излизаше от гърлото му бе заплашителен.

Като се движеше бавно, Джони се обърна към него. Навън бе тъмно, а в бараката още повече. Силуетът на животното се различаваше слабо на лунната светлина. Крастав пес като всички останали, може би малко по-едър. Недохранен, озлобен, опасен.

Винаги бяха имали подобно куче. Голямо, грозно, пълно с омраза. И в това нямаше нищо чудно. Уили го биеше и го дразнеше, и го връзваше с верига и не го хранеше, за да го направи свирепо. Свирепо като него самия.

Само че това куче не бе вързано. Ръмженето му стана по-гърлено, усили се. Главата му се наведе заплашително. Джони усети как мускулите му се стягат в очакване на атаката. Озърна се наоколо, за да потърси някакво дърво, с което да го удари, когато се нахвърли.

Но то не се нахвърли. След още едно страховито изръмжаване вдигна главата си и започна да души въздуха. Едно пиле изпляска с крила и изкряка отдясно, но животното само помръдна ухото си по посоката на шума. Взираше се напрегнато към Джони.

Поразен от поведението му, почти толкова заинтригуван, колкото и уплашен, Джони също се взря в него. Докато обхождаше с поглед светлокафеникавата му кожа и различаваше в тъмнината такива подробности, като формата на главата и ушите му, дебелината и дължината на опашката му, той си помисли за една невероятна възможност.

Кучето изскимтя нежно.

— Уулф?

Не можеше да бъде! Кучето бе на четири години, когато го арестуваха, което означаваше, че сега трябваше да е на петнадесет. Необичайно напреднала възраст за мелез, за който малтретирането бе нещо обикновено.

— Уулф, това ти ли си?

Той бе обичал това куче, колкото и глупаво да звучеше.

То бе едно от малките кутрета на една скитаща кучка, която се бе настанила в полуизгнилия изоставен хамбар в съседна ферма. Заедно с братята и приятелите си, Джони бе хвърлял камъни по нея и малките й през деня, но нощем се промъкваше обратно с остатъци от храна. Майката не преставаше да бъде бдителна с него, но кученцата, особено най-голямото, се бяха привързали към него. Един ден, когато те бяха на около шест седмици, намери майка им мъртва край пътя. Без да знае какво да прави с тях, Джони ги занесе вкъщи. Трябваше по-добре да предвиди какво щеше да се случи. Баща му бързо хвърли четири от петте малки скимтящи същества отзад на камиона си и ги откара да ги удави, Господ знае къде. Петото, Уулф, бе оставено заради ръста си и защото Уили реши, че има признаци да стане добър пазач. Въпреки протестите на Джони, баща му незабавно го върза и започна да го дресира и да го озлобява. Джони се опитваше да защитава кучето, но Уили успя да го настърви до такава степен, че за единствено добър човек на света палето признаваше само Джони.

Понякога в затвора, докато лежеше буден през нощта, вперил поглед в леглото над главата си, Джони си мислеше, че най-много от всички му липсва Уулф.

Не говореше ли това твърде тъжно за живота му!

Кучето изскимтя отново. Джони осъзна, че би могъл да загуби ръката си до китката, когато животното се нахвърли, и въпреки това пристъпи напред и протегна пръстите си.

— Уулф? Ела тук, момче.

Невероятно! Огромното животно легна по корем и започна да се придвижва напред, като че ли искаше да повярва, но все пак се страхува, че това е някакъв мръсен номер. Джони коленичи, за да го поздрави, с протегнати ръце. Зарови пръстите си между ушите му и го замилва, а старото куче скимтеше и го ближеше, и слагаше лапите си отгоре му.

— О, Уулф!

Джони възприе най-после истината, че единственото същество, което бе обичал, бе пощадено, за да го посрещне. И когато голямата глава на кучето се сгуши в него, той обви ръце около дебелия му врат и мушна лицето си в козината. За първи път от единадесет години насам Джони заплака.