Карън Робърдс
Едно лято (63)

Епилог

— Кей беше луда, нали?

— Разбира се.

Джони стисна силно ръката на Рейчъл. Откакто бе пристигнал с мотора си да я спаси, препускайки в бурята със сто мили в час и изоставяйки полицейските коли далеч зад себе си, той изпитваше необходимостта да я докосва. Дори в болницата със силната доза успокоително, която му бе инжектирана, той се мяташе неспокойно в леглото и я викаше.

Бяха минали два месеца оттогава. Сега стояха на гроба на Стан Грант, който бе починал през онази кошмарна нощ.

— Готова съм да потеглим. Просто исках първо да се сбогувам с татко.

— Бих желал да го познавах по-добре.

— Бих искала и той да те бе видял. Бих искала да беше присъствал на сватбата ни.

Бяха се оженили съвсем скромно в хола на „Уолнат Гроув“ предния ден. Джереми им бе кум. Присъстваше цялото семейство Уоткинс — дори и Гленда, все още в инвалидна количка.

Днес щом си тръгнеха от гробището, щяха да се отправят към Колорадо. Джони винаги си бе мечтал да го посети, така че там щяха да прекарат медения си месец. Единственото условие на Рейчъл бе да предприемат пътешествието с кола, а не с мотор. Единственото условие на Джони пък бе, той да шофира.

— Джони, мислиш ли, че е възможно духът на татко да ни е спасил?

Джони сложи ръка на рамото й. Бяха обсъждали тази вероятност многократно и той знаеше, че подобна мисъл я успокоява.

— Възможно е — отговори й. — Защо не. Сигурно нещо от нас остава след смъртта, а баща ти те е обичал така всеотдайно.

Усмихна се и изрецитира трогателно:

— Безброй поколения като есенни листа отминават; любовта е единствено вечна, любовта не умира само.

— Красиво казано — въздъхна Рейчъл и се приюти в обятията му.

За миг си припомни лудостта на Кей и потрепери.

— Хенри Кемп — Джони оповести името на поета със задоволство. — И той като Робърт Бърнс е писал така кошмарно.

— Ах, ти!

Рейчъл се отдръпна от него със смях. Думите му бяха разсеяли внезапния й страх.

— Обичам те! — каза той внезапно и много страстно.

— И аз те обичам!

Джони сведе глава, за да я целуне.

После, с преплетени пръсти, излязоха от сянката на дърветата в гробището и се отправиха към новия си светъл живот.