Карън Робърдс
Едно лято (62)

LXII

На следващия ден в болницата в Луисвил малка групичка се бе събрала в коридора пред една затворена врата. Том Уоткинс и децата му, приятелката на Том, Хетер и шерифът Уийтли бяха сред тези, които говореха тихо с доктора.

— Готов ли си? — обърна се докторът към Джереми, който пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

Джереми кимна.

— Хайде тогава.

Лекарят отвори вратата.

— Върви — каза Том на сина си и го пусна.

— Сигурен ли си, татко?

— Да. Влизай.

Джереми се поколеба. Стаята бе много тъмна и тиха, в сравнение с коридора, и той не можеше да различи ясно жената в леглото. Ами ако някой бе направил ужасна грешка? Не би могъл да го понесе, ако беше така.

— Ти ли си Джереми? — попита го една сестра, седнала до леглото.

Тя стана и му се усмихна.

Джереми кимна.

— Питаше за теб.

Сестрата му направи знак да се приближи.

Джереми не смееше да се помръдне. С големи усилия пристъпи малко напред. Сестрата се обърна към неподвижната женска фигура на леглото.

— Синът ви е тук, госпожо Уоткинс — каза й нежно.

Джереми усети как сърчицето му започна да тупти по-силно, когато тя се размърда.

— Джереми?

Беше съвсем тих шепот — толкова тих, че момчето едва го чу. Но то познаваше този глас.

— Мамо?

Джереми направи още една крачка и после се затича. Щеше да се хвърли върху леглото, ако сестрата не го бе хванала през кръста с двете си ръце.

— По-спокойно. Не искаш да я нараниш, нали?

— Мамо!

Това беше тя! Обърна лицето си към светлината на зеленикавата лампа над главата й и той я позна.

— Джереми…

Усмихна му се с обич и ръката й се подаде изпод завивките, за да го докосне. Сестрата го пусна да се приближи, но го стисна предупредително. Джереми хвана ръката на майка си и се надвеси над крехкото й тяло. Очите му се изпълниха със сълзи — на щастие, на успокоение, на благодарност — и те се стекоха по бузките му.

— Мислех, че си мъртва… — думите му се задавиха.

— Още не — усмихна се Гленда отново едва забележимо. — Не е толкова лесно да ме убият. Казват, че ще се оправя. Не се тревожи.

Джереми се надвеси още, за да се докосне до бузата на майка си.

— Това беше най-ужасният кошмар… — гласчето му секна и той зарови лице в слабото й рамо, ридаейки.

— Аз също имах кошмари — прошепна Гленда. — Ужасни кошмари. Беше затворен в някаква тъмна пещера и непрекъснато ме викаше. А аз все се опитвах да дойда при теб.

— Аз наистина бях в нещо като пещера и те виках!

Джереми повдигна главата си и се втренчи в майка си.

— Да? Представях си, че си в опасност!

— Бях. Ти ме спаси. Онази лоша жена щеше да ме убие…

— Достатъчно — намеси се сестрата. — Не искаш да разстройваш майка си, нали? Ще можеш да й разкажеш за приключенията си по-късно. Точно сега са й нужни тишина и спокойствие.

Джереми прехапа устни. Гленда протегна ръка и го придърпа към себе си. Майка и син се прегърнаха, докато кошмарът им бавно се стопяваше.

Навън, в коридора, Том Уоткинс гледаше навъсено шерифа Уийтли.

— Нямахте право да оставите децата да мислят, че майка им е мъртва. Изживяха истински ад!

Уийтли въздъхна.

— Казах ви, как беше, Том. Главната ми цел бе да запазя живота на Гленда. Не бихме могли да я охраняваме от всички в Тилървил двадесет и четири часа в денонощието в продължение на седмици. Беше в кома, когато я намерихме, и се съвзе едва вчера. Започнала да вика името на Джереми и се събудила. Ако бяхме казали на някого, особено на децата, че е жива, целият град щеше да узнае. Знаеш какви са хората. А нямаше никой, включително и ти, в когото да не се съмнявам. Поставихме охрана пред стаята й, но и при най-малкото изтичане на информация тя можеше наистина да бъде мъртва. Не забравяй, че е видяла убиеца.

— Да, да.

— Струваше ни се, че най-доброто разрешение е, убиецът да мисли, че Гленда е мъртва, докато тя не се съвземе достатъчно, за да ни каже името му.

— И направи ли го? Каза ли ви?

— О, да. Вчера по това време. Но когато узнахме, че е Кей Нелсън, тя вече бе нападнала госпожица Грант, Харис, и твоя син.

— Слава богу, че всички са живи!

— Амин!

Вратата се отвори и Джереми излезе от стаята на майка си. Сестрата също се показа.

— Иска да види момичетата и Джейк.

Лицето на Джереми грееше, макар сълзите да струяха по него.

— Мама! Мама! — трите деца хукнаха едновременно.

— Един по един — каза добродушно сестрата.

Ашли влезе първа и вратата се затвори.

— Мама! — проплака жаловито Джейк. Долната му устничка трепереше.

— Всички ще я видите. — Лекарят сложи ръце на раменцата му, за да го успокои.

— Мама е жива, Джейк! — увери Джереми братчето си и погледна към Линдси. — Мама е жива, Лин!

— Не е ли страхотно?! — усмихна се Том Уиткинс.

— Да, татко. Страхотно е! — отговори Джереми и също се засмя.