Карън Робърдс
Едно лято (61)

LXI

Нервността на Рейчъл, високата скорост и мокрият, хлъзгав асфалт станаха причина фордът да се унесе в една канавка. Двамата с Джереми полетяха напред. Джереми падна на пода до седалката, а Рейчъл се удари във волана и за миг остана без дъх. После бавно, мъчително се изправи и погледна към момчето.

— Джереми, добре ли си?

— Мамо?

— Не, скъпи. Аз съм Рейчъл. Рейчъл Грант.

— Ох! — Той замълча за секунда, а после вдигна главичката си и попита: — Тя мъртва ли е?

— Да. Да. Така мисля.

Джереми започна да плаче безгласно.

— Главата ме боли. Искам мама…

На Рейчъл й се щеше да се разплаче с него — заради него и заради себе си, — но първо трябваше да се добере до сигурно място, където да има много хора.

— Джереми, заседнахме. Мисля, че трябва да излезем от колата. Просто… просто от предпазливост. Къщата ми не е далеч оттук. Мислиш ли, че ще можеш да вървиш дотам?

Той престане да плаче и изтри очите си с ръка.

— Да. Щом трябва.

— Хайде.

Рейчъл с усилие отвори вратата и изскочи навън. Вече бе заваляло достатъчно силно, за да се намокри цялата й коса само за няколко минути. Джереми, който излезе след нея, потрепери, щом усети дъждовните капки. Беше с невероятно мръсни къси панталонки и тениска. Имаше спечена кръв около една голяма рана, точно над лявото му слепоочие. Нищо чудно, че го болеше.

— Хайде — подкани го Рейчъл, като се озърташе боязливо.

От поройния дъжд се намаляваше видимостта, но нямаше от какво да се страхуват. Все пак, хвана Джереми за ръката, когато тръгнаха надолу по пътя.

Оставаше им по-малко от четвърт миля до имението. Когато стигнаха до портата, и двамата бяха мокри до кости. Лицето на Джереми, измито от дъжда, бе съвсем пребледняло. Той я погледна и попита:

— Това твоята къща ли е?

— Да.

— Хайде да тичаме.

Светкавица раздра небето.

Вратата беше заключена. Рейчъл се озадачи и натисна продължително звънеца, но никой не се появи.

Нямаше никой вкъщи.

Това бе странно, но намерението й съвсем не бе да стои на верандата и да размишлява. Трябваше да влезе вътре и да се обади за помощ.

За щастие, държаха резервен ключ под саксията с цветята точно до стъпалата.

— Нещо не е ли наред?

Джереми се озърташе нервно. Приличаше на скелет с две огромни, хлътнали очи. Рейчъл го прегърна през рамото.

— Не, няма нищо — излъга и го въведе в къщата.

Много старателно заключи вратата и светна лампата във фоайето. Работеше. Тя въздъхна с облекчение. Не бе осъзнала досега колко много се страхуваше от тъмното и колко бе изплашена.

— Хайде, Джереми. Да отидем в кухнята и да се обадим в полицията. След това ще се стоплим, ще се изсушим и ще хапнем нещо и…

— Имате ли кренвирши?

Рейчъл се засмя, прегърна го и го сложи да седне на един стол в кухнята.

— Сигурна съм, че имаме. Можеш сам да провериш, докато говоря по телефона.

Джереми се възползва от поканата й, отвори хладилника и започна да търси в него, докато тя взе слушалката и с треперещи пръсти набра номера на полицията. Чу женски глас и каза:

— Обажда се Рейчъл Грант. Трябва да говоря с шерифа Уийтли незабавно, моля!

— Той е на повикване… госпожица Грант ли казахте?

— Да.

— О, Боже, цялата полиция ви търси! Мислехме, че сте отвлечена! Къде сте?

— Сега съм вкъщи. Бях отвлечена. Джереми Уоткинс е с мен, току-що избягахме от Кей Нелсън с една кола и… Рейчъл замлъкна, когато видя някаква сянка на задната врата. Очите й се разшириха от ужас, щом разпозна подивялото, окървавено лице със зловещата му усмивка, което надничаше отвън изпратете някой тук колкото можете по-бързо! Тя е на вратата! — извика в слушалката и я изпусна, без дори да си направи труда да затвори апарата.

Кей насилваше бравата. Слава Богу, че беше заключена! Ако само можеше да я задържи, докато пристигне полицията…

Джереми се озърна, също видя черната сянка на вратата и изпищя. Кей започна да се киска, като сочеше момчето с изкривените си пръсти. Рейчъл застана до него.

— Ела! — каза му твърдо, като взе един нож със себе си, преди да се качат по стъпалата. — Полицията е тръгнала насам. Тя не може да влезе. В безопасност сме!

— Моля те, не й давай да ме хване отново! Мамо! Мамо! Къде си? Искам мама!

— Ела, Джереми!

Когато стигнаха площадката на втория етаж, Рейчъл с ужас дочу трясък от счупено стъкло.

— Тя идва!

Джереми почти бе изпаднал в истерия. Самата Рейчъл се чувстваше по същия начин. Но този път насам идваше помощ, а и тя знаеше къде стои пушката.

Беше на баща й и, доколкото си спомняше, с нея бе стреляно само веднъж през последните десет години, за да проверят дали е изправна. Държаха я върху шкафа в балната стая на третия етаж. Патроните бяха до нея.

Последва ново счупване на стъкло и писклив, победоносен кикот, от който кръвта на Рейчъл замръзна.

— Госпожице Грант…

— Тихо! — нареди тя властно на момчето.

За миг си помисли, да изтичат в някоя от баните и да се залостят вътре. Но вратите не бяха стабилни и, ако Кей ги разбиеше, с Джереми щяха да бъдат в клопка. По-добре бе да стигнат до третия етаж и да вземат пушката.

Кей вече бе проникнала в къщата. Рейчъл дочу сумтенето й, стъпките й върху счупените стъкла и й прилоша. Джереми стенеше от ужас. Тя запуши устата му с ръка и го поведе тихо нагоре.

Отдолу се чуваше гласът на Кей.

— Рейчъл!!

Само че той вече не принадлежеше на Кей. Този бе странен, пронизващ, злокобен.

Джереми трепереше. Рейчъл го притискаше към себе си, докато бързаха към балната стая, молейки се полицията да пристигне навреме.

— Рейчъл!

Кей се качваше по стъпалата, следвайки техните мокри и кални стъпки. Сигурно бе наранена, иначе би трябвало да ги е настигнала вече.

Рейчъл се хвана за тази успокояваща мисъл, когато влезе в балната стая заедно с Джереми. Помещението бе потънало в сивкав мрак, тъй като прозорците му заемаха цялата стена. Бе изпълнено със сенки, но Рейчъл нямаше време да се страхува от тях. Блъсна Джереми зад стария диван и безшумно изтича до шкафа, съзнавайки, че Кей можеше да застане всеки миг зад гърба й. За неин най-голям ужас, пушката не бе там.

— Рейчъл! — присмехулният вик бе наблизо.

Кей вече бе на третия етаж и бързо се приближаваше.

— Скрий се! — прошепна Рейчъл на Джереми.

Той се сви на мъничка топка, притиснал лице с длани. Часовникът на първия етаж удари шест пъти. Едва остана време на Рейчъл да се прикрие зад шкафа, когато Кей застана на вратата. Убийцата бе приведена и леко килната на една страна. Наметалото й се влачеше отзад и оставяше огромна кална диря. С разчорлената си коса и зловеща усмивка, в нея нямаше нищо човешко. Сърцето на Рейчъл замря, а ръката й стисна по-здраво дръжката на ножа. Ако само можеше да я задържи, докато пристигнеше полицията.

Кей вдигна ръце и, за най-голям ужас на Рейчъл, в тях съзря пистолета.

Джереми започна да хлипа зад дивана.

Погледът на Кей се отклони, за да потърси детето и тя направи крачка към укритието на момчето.

Някой тичаше нагоре по стъпалата. Шумът привлече вниманието на Кей и тя се спря. Рейчъл изпита такова облекчение, че чак главата й се замая. „Трябва да са полицаите! Слава Богу, слава Богу!“ Кей пренасочи вниманието си от ужасеното момче към вратата, като отстъпи няколко крачки назад, за да може да обхваща с пистолета си едновременно Рейчъл, Джереми и техните спасители.

По-тих от мишка, Джереми се възползва от отсрочката и пропълзя отдолу под дивана.

Рейчъл се молеше да не му потрябва друго убежище.

В това време Джони нахлу през вратата, като се хвана за рамката й, тъй като мокрите му маратонки се плъзнаха върху излъскания дървен под. Беше целият подгизнал — толкова подгизнал, че водата се стичаше по него и образуваше малки локвички в краката му.

Очите му горяха свирепо и дишането му бе учестено, докато огледа стаята.

— Джони… — опита се да каже Рейчъл, но от устата й почти не излезе звук, защото гърлото й се бе свило от уплаха.

Джони я забеляза и част от най-големите му страхове се стопиха от лицето му. С изключение на тежкото му дишане и воя на бурята, голямата къща бе напълно тиха. Очевидно, Джони бе пристигнал сам.

Това означаваше, че сега и тримата бяха оставени на милостта на Кей — а Кей имаше пистолет.

— Томас!

Кей премигна веднъж и направи крачка към Джони. Пистолетът потрепери и се наклони надолу. Устните й се изкривиха в усмивка. Очите й пламтяха. Ефектът бе кошмарен.

— Боже Господи! — възкликна Джони, когато най-после проумя в какво състояние бе тя.

— Джони, искам да кажа, ти не знаеш, че си Томас, нали? Но си. И си мой. Както аз съм твоя. Вечно твоя.

Той хвърли светкавичен поглед към Рейчъл, която, за да не привлече вниманието на Кей, не смееше да издаде дори звук. Като се имаше пред вид сляпото увлечение на убийцата по Джони, той би могъл да я задържи и да говори с нея, докато пристигне полицията. А тя трябваше да дойде скоро.

— Получих писмата ти, докато бях в затвора — каза Джони, изцяло насочил вниманието си към Кей.

Гласът му звучеше успокояващо, въпреки че не можеше да прикрие блясъка в очите си.

— Бяха от теб, нали? Бяха написани красиво.

— Колко си бил умен да се досетиш.

Кей се засмя, пискливо, по момичешки, от което по тялото на Рейчъл преминаха тръпки.

— Винаги си бил толкова умен, Томас.

— Казвам се Джони, нали знаеш.

Той се усмихна, пъхна ръцете си в джобовете на джинсите си и се подпря на вратата. От косата му се стичаше вода, тениската му бе плътно прилепнала към стегнатите мускули.

— Не мърдай!

Дулото на пистолета се вдигна и предупреждението на Кей прозвуча рязко. Тъй като Джони не показа никакви признаци на неподчинение, тя отново го отпусна и се изсмя:

— Няма значение как се наричаш. Аз зная кой си.

— Откъде знаеш?

Нищо в спокойния тон на Джони не издаде вътрешното му напрежение. Рейчъл все още стоеше свита до шкафа и стискаше дръжката на ножа толкова силно, че кокалчетата на ръцете й побеляха.

— Познах те, когато ме целуна за пръв път.

— Първият път, когато съм те целунал?!

Джони понечи да направи крачка.

— Казах, да не мърдаш!

Дулото на пистолета се раздвижи застрашително. После Кей заговори нежно:

— Това бе първата ми любовна целувка. Спомняш ли си. Беше на Коледното тържество, в гимназията. Аз бях в последния клас, а ти две години след мен. Бях на забавата с приятелка — нямах кавалер, — а ти беше с твоята компания. Беше толкова хубав. Не можах да откъсна очи от теб, но мисля, че дори не ме забеляза. Минах през вратата, на която бе закачен имел — ти стоеше там. Сграбчи ме и ме целуна. После го направи отново. И аз разбрах, че си ме наблюдавал цялата вечер, както и аз теб. Разбрах кой си от първата целувка. Моят мъж. Моят.

— По дяволите! Това бе единственото коледно тържество, на което съм ходил в училище, и бях толкова пиян, че едва се държах на краката си.

Това признание бе необмислено, бе предизвикано от изненадата му, беше абсолютна грешка.

— Не си спомняш?!

Кей бе наранена. Очите й се присвиха.

— Да, предполагам, че е така. Аз ти останах вярна, а ти… ти си бил с толкова много момичета оттогава, че вероятно не си спомняш и половината от тях.

— Сега си спомням…

Опитът на Джони да спаси положението се оказа напразен. Тялото на Кей се изпъна, лицето й се изкриви от омраза, докато изгледа убийствено Рейчъл, преди отново да погледне Джони.

— Винаги си бил донжуан, нали? Надявам се, че се гордееш със себе си. Видя ли какво ме накара да направя? Ан Смит, Мерибет Едуардс, Гленда Уоткинс — всичките са мъртви заради тебе! Мислиш ли, че исках да ги убивам? Мислиш ли, че искам да убия Рейчъл сега? Не — теб, искам да убия теб!

Сред засилващата се буря навън долетя воят на полицейските сирени. Кей замлъкна и се ослуша. Рейчъл също слушаше, замръзнала на мястото си. Нито тя, нито Джони посмяха да откъснат очи от Кей.

— Полицията пристига. Ще ме отведат в затвора. И тя ще те има. — Кей говореше несвързано и гласът й ставаше все по-писклив. — Трябва да я убия. Не. Ще убия нас двамата. Теб и мен! Ще отлетим заедно във вечността и тя никога няма да те има! Не и през този живот!

Кей така влудяващо се изкикоти, че Рейчъл настръхна цялата. Ръката й, която държеше пистолета, подскочи и се насочи право към главата на Джони. Той инстинктивно отстъпи назад, като вдигна ръце, сякаш да се предпази от куршума…

— Умри, мой скъпи! — изрече през зловещ смях Кей.

— Не! — извика Рейчъл и скочи.

Навън отекна гръмотевица. Дъждът барабанеше по прозореца. Сирените се чуваха все по-силно…

Кей погледна към Рейчъл за част от секундата. В този миг Джони се хвърли напред към нея.

Кей изпищя, отскочи и пистолетът гръмна.

Джони изохка и се свлече на пода. После започна да се претъркаля към Рейчъл, притиснал ръка към врата си. Тя се вцепени от страх, когато видя между пръстите му да блика яркочервена кръв.

— Не се страхувай, Томас. Смъртта не боли… — прошепна Кей, като се приближи до него с насочен пистолет, очевидно решена да довърши пъкленото си дело.

— Не! — изкрещя Рейчъл и се хвърли към Кей с ножа.

— Мръсница! — погледна я тя и стреля отново.

Рейчъл имаше чувството, че е ритната по рамото от кон, олюля се и изпусна ножа.

Кей пак насочи пистолета си към Джони, който лежеше неподвижен, а кръвта шуртеше от раната на врата му.

Небето бе раздрано от страховита светкавица, последвана от оглушителен гръм. Един голям клон се блъсна във френския прозорец и го счупи.

Кей, която бе най-близо, беше засипана от хиляди малки стъкълца. Тя извика и се обърна. Забрави за лежащия на пода Джони и се приближи до прозореца, като че ли привлечена от нещо в бурната дъждовна нощ.

В този миг инвалидната количка на Стан, намираща се на няколко крачки от Рейчъл, се раздвижи от студения, влажен въздух, нахлул отвън.

Рейчъл вече знаеше какво точно трябва да направи, без да може да го обясни.

Като пренебрегна болката в рамото си, тя се спусна към количката, хвана я за дръжките и се затича към Кей с всички сили. Количката удари Кей точно в прегънките зад коленете й. Тя рухна в кожената й седалка и от тежестта й като че ли колелетата се завъртяха по-бързо. Рейчъл едва успя да пусне дръжките й, когато количката се блъсна в стъклото и полетя стремително надолу. Кей изпищя пронизително и изчезна в нощта.

Рейчъл се обърна, докрачи до Джони и се строполи.

Бе все още така коленичила, трепереща и отчаяно притискаща подгъва на полата си към кървящия му врат, когато и шестимата полицаи на Тилървил нахлуха в стаята.