Карън Робърдс
Едно лято (6)

VI

Минути по-късно, когато влязоха в „Часовника“, веднага забеляза, че ресторантът съвсем не бе препълнен. Джейн Морис, пухкава, усмихната жена към шестдесетте, се приближи до тях.

— О, Рейчъл, колко ми е приятно да те видя.

Тя погледна към Джони — висок, тъмнокос, с лоша репутация — и усмивката й стана неуверена.

— И на мен ми е приятно да те видя, Джейн. Как е Мел?

Съпругът на Джейн бе счупил глезена си преди около два месеца и се възстановяваше бавно. Все още куцаше доста лошо и се подпираше с бастун.

— Горе-долу. На нашата възраст не е лесно да заздравее фрактура.

Джейн явно се бе възстановила от очевидната си изненада. Само съсредоточеният й поглед издаваше слисването й.

С широка усмивка Рейчъл реши да улови бика за рогата.

— Спомняш си Джони Харис, нали?

Това бе смешен въпрос, разбира се. Всички в Тилървил се познаваха от деня на раждането си, а Джони Харис бе „най-прославеният“ син на града.

— Сега работи за нас, в магазина. Преподавах му в гимназията.

Думата преди остана неизречена между тримата. Преди Мерибет Едуардс да бъде намерена с тринадесет прободни рани в тялото.

— Джони, разбира се познаваш Джейн Морис.

Все още усмихната, Рейчъл хвана мускулестата му ръка, като го подтикна да пристъпи напред, докато застана редом с нея. Никой от тях, дори само с едно премигване, не се издаде, че това бе второто му посещение в ресторанта тази вечер.

Джейн го изгледа неодобрително от глава до пети — от дългата коса до протритите ботуши.

— Хелоу, госпожо Морис — поздрави той лаконично, но и нейното кимване не бе по-радушно.

— И така, какъв ви е специалитетът тази вечер, Джейн? Надявам се да имате телешко печено.

— Имате късмет. — Джейн отново стана по-приветлива, когато се обърна към Рейчъл. — Печено телешко и пюре от картофи, това е. Искаш ли чай с лед?

Водеше ги към една маса в дъното, докато говореше. Победа, точно както Рейчъл бе очаквала. Усети как напрегнатите мускули на Джони се отпускат. Очевидно, той не се бе чувствал така уверен в изхода от това противопоставяне.

— Гленда — извика Джейн на една сервитьорка с розова униформа, когато стигнаха до масата им. — Тук Рейчъл иска чай с лед и печено телешко. — Очите й се плъзнаха към Джони, който в момента се настаняваше. — Ами ти?

Дори гласът й да бе малко суров, не бе в стила й да се отнася презрително към някого без причина, след като го е приела в ресторанта.

— И за мен същото.

— Два пъти — повтори Джейн към Гленда и се усмихна на Рейчъл. — Поздрави майка си от мен.

— Благодаря — отвърна тя.

Пристигнаха нови клиенти и собственичката на ресторанта побърза да ги посрещне.

— Заповядайте питието, вечерята ще ви бъде готова след минута.

Гленда постави пред тях две високи изпотени чаши. Разпозна Джони Харис и очите й се разшириха от изненада.

— О, Джони! Какво правиш тук? Не си ли в затвора?

Рейчъл се намръщи. Джони отпи от чая си и се усмихна на сервитьорката.

— Би трябвало да знаеш, че все някога ще ме пуснат. Чакаше ли ме?

Гленда се засмя.

— Ха, имам вече четири деца. Едва ли може да се каже, че те чакам.

— Не, не може.

На Рейчъл й стана ясно, че двамата някога са се познавали доста добре. Като се замисли, се сети коя е Гленда.

Беше от семейство Райт, което също като Харис се смяташе за „измет“. Не бе могла да я оцени правилно, защото момичето не бе стигнало до гимназията. С пепеляворусата си, фризирана коса и паяжината от бръчици около очите, тя изглеждаше по-възрастна от Джони въпреки, че би трябвало да са на едни години.

— Видях баща ти вчера. Не ми каза, че се връщаш у дома.

Джони само сви рамене и отпи отново от чая.

— Гленда! Не можеш ли да сервираш напитките на тези хора? — извика Джейн обезпокоена.

— Разбира се, госпожо Морис! Беше ми приятно да те видя, Джони. Пази се.

— Ти също, Гленда.

— Очевидно тя се зарадва, че те видя — отбеляза Рейчъл любезно след кратка, неловка тишина.

Устните на Джони се изкривиха в усмивка, когато очите им се срещнаха.

— Да. Няколко души ще са доволни.

Гленда се върна с препълнени чинии.

— Ще ви трябва ли кетчуп?

— Да.

— Не.

Отговориха едновременно двамата. Рейчъл погледна Джони, после кимна на сервитьорката. Не трябваше да й създават неприятности. Гленда вече оставяше кетчупа на масата и бързаше към другите си клиенти.

— Убива вкуса на пай — каза Джони в отговор на изражението на Рейчъл, когато посегна към тубичката, махна капачката й и изсипа почти половината от съдържанието й върху телешкото и картофите.

Леко погнусена, Рейчъл поклати глава и погледна встрани, когато той започна да се тъпче. Маниерите му на хранене не бяха от най-добрите, които някога бе виждала.

След това осъзна поведението му. В края на краищата, той не бе прекарал последните десет години от живота си в училище за добри обноски. А преди това, като имаше пред вид произхода му, се усъмни, че някога е имал възможността да се научи да борави културно с нож, вилица и салфетка.

— Няма ли да ядеш? — попита Джони с пълни уста.

— Не съм толкова гладна…

Леко смутена, Рейчъл се озърна наоколо, за да види, дали другите посетители бяха забелязали как лакомо се храни Джони.

Настъпи напрегнато мълчание, което не бе нарушено дори от тракането на вилицата му по чинията или от мляскането му.

Той се взираше в нея с присвити очи, вилицата с набодено на нея месо бе замръзнала във въздуха. В ъгълчето на устната му имаше малко петънце от кетчуп. Нещо в нейното изражение сигурно бе издало отвращението й, защото устата му се изкриви яростно. Джони шумно пусна вилицата си и металът издрънча върху порцелановата чиния. Сграбчи салфетката, която въобще не бе разгънал, и изтри лицето си толкова свирепо — много по-красноречив жест от пороя ругатни, които би могъл да изсипе.

— Смущавам ли те, учителко?

Стъписана, Рейчъл заекна:

— Н-не.

— Лъжеш.

— Още чай?

Гленда бе застанала до тях с голяма пластмасова жълта кана в ръка.

— Не, приключихме. Просто ни дай сметката, моля.

Джони успя някак си да се усмихне на сервитьорката, но пламъчетата в очите му подсказаха, че е бесен.

— Платете отпред.

Гленда потърси сред дузината листчета, които се подаваха от джоба на полата й, извади едно и го постави на масата пред Джони. После му се усмихна.

— Отбий се да ме видиш, когато имаш възможност — каза тя меко. — Аз и децата живеем в „Епълби Истейтс“ — спомняш си го, нали? Онова място с фургони, до реката? Със съпруга ми сме разделени. Предполагам, че ще се разведем, когато някой от двама ни може да си позволи да плати за това.

— Съжалявам да го чуя — каза Джони.

— Да!

— Гленда! Тук искат чай!

— Трябва да вървя — изрече примирено Гленда и се забърза с каната, за да обслужи и другите.

— Дай ми това — рече Рейчъл тихо, когато Джони взе сметката и я разгледа.

От поведението му лъхаше враждебност.

— О, добре. Прибави и обида към раната, защо не го направиш? — Гласът му бе почти приятен, но очите му съвсем не бяха такива.

— Не бъди глупав. Ти нямаш пари, а…

— А ти имаш? — той довърши изречението вместо нея преднамерено любезно.

Рейчъл въздъхна.

— Виж, Джони, съжалявам, ако съм наранила чувствата ти. Просто… Аз просто не съм твърде голяма поклонница на кетчупа и при вида на това, в което бе превърната тази хубава храна, нещо ми стана. Беше грубо от моя страна да ти позволя да разбереш какво изпитах и искрено ти се извинявам. Но това не е причина да се държиш нелепо.

Изражението на лицето му я накара да замълчи. Очевидно думите й съвсем не уталожиха гнева му. Може би щеше да се почувства унижен, ако платеше сметката вместо него. В края на краищата, той бе мъж, а мъжете понякога ставаха смешни за някои неща. Отвори портмонето си и извади една двадесетдоларова банкнота, като му я подаде през масата, колкото бе възможно по-незабележимо.

— Добре, добре. Печелиш. Ето, плати ти.

Както Джони изгледа банкнотата, човек би помислил, че това бе змия, готова да го ухапе всеки момент.

— Аз ще платя, добре. Но с моите пари.

Той се изправи, взе сметката и извади две смачкани банкноти, с които плесна по масата, преди да се отправи към касата. Принудена да замълчи, на Рейчъл не й оставаше нищо друго, освен да прибере своята двайсетачка и да го последва.

Една по една главите се обръщаха след него, когато минаваше, и като че ли само след две секунди всички очи в заведението бяха вперени в Джони. Рейчъл пристъпваше малко зад него и бе в удобно положение да наблюдава реакцията на съгражданите си от присъствието на Джони Харис.

— Това не е ли…?

— О, небеса, той е!

— Какво прави тук?

— Дочух, че са го пуснали под гаранция, защото Грант му осигурили работа в железарския им магазин.

— Елизабет никога не би направила подобно нещо!

— Не е Елизабет, а Рейчъл. Погледни, тя е с него. Можеш ли да повярваш? О, здравей, Рейчъл!

Последното бе казано много по-високо, тъй като Рейчъл бе вперила очи в говорещия. Младата учителка отговори на поздрава с непроницаема усмивка и леко кимване. Познаваше добре почти всички в ресторанта, но това нямаше да им попречи да я одумват докато не й смъкнат и кожата.

— Надявам се, че всичко бе окей? — попита Джейн на касата с малко по-приятелски тон, вземайки парите на Джони.

Откъде ли имаше пари в брой? Рейчъл бе чувала, че щатът плаща на престъпниците докато работят в затвора, но тарифата им бе като че ли десет цента на час. „Бил е там десет години, по четиридесет часа на седмица, това прави…“

Все още се опитваше да изчисли приблизително сумата, когато Джейн му подаде рестото и той се отправи с едри крачки към вратата.

Рейчъл го последва, отправяйки бегла усмивка на Джейн.

Джони вече бе излязъл на паркинга и се отправяше към колата й, когато го настигна. Дори за най-обикновения наблюдател бе очевидно, че все още е вбесен. Вмъкна се вътре със стиснати устни и сурови очи.

— Държиш се като капризно дете — каза му, докато включваше на задна скорост.

— О, така ли? — Очите му заискриха неприятно. — А ти се държиш като надута богата снобка. Съжалявам, че маниерите ми не ти подхождат, госпожице Високопоставена и Всемогъща.

— Поведението ти ми подхожда дори още по-малко от маниерите — отговори на предизвикателството му Рейчъл. — И не ме ругай! Можеш да се опиташ да покажеш малко благодарност.

— Би ти харесало, нали? Да съм ти благодарен? Какво да ти целуна, учителко, краката или д…?

— Ти! — изсъска свирепо тя. — Върви в ада!

И настъпи по-силно педала на газта. Колата тръгна рязко назад.

— Ако не внимаваш, и двамата ще свършим там. Мисли какво правиш, за бога — процеди през зъби Джони, когато изскърцаха спирачките, и задницата на максимата се оказа на няколко сантиметра от една здрава тухлена стена. — Моят живот може да не ти се струва толкова скъпоценен, но със сигурност, не искам да намеря края си при автомобилна катастрофа.

Рейчъл трябваше да потисне желанието си да натисне отново газта, за да му даде урок. Стисна упорито устни, съсредоточи се върху шофирането и успя да стигне до магазина без никакви по-сериозни произшествия, освен че се удари в един бордюр.

Когато няколко минути по-късно спряха на паркинга зад железарията на Грант никой от двамата не бе казал и дума. Рейчъл предположи, че въздържанието на Джони се дължеше на страха му от нейното шофиране. Пое си дълбоко дъх.

— Сега — подхвана тя, като изключи двигателя и погледна Джони, — да предположим, че си поговорим за това.

— Да предположим, че няма!

Той хвана дръжката, отвори вратата и излезе, без да каже нито дума повече. Току-що обидена отново, Рейчъл се намръщи от силното тряскане на вратата. Докато го наблюдаваше как минава пред колата толкова измършавял, съвестта отново я загриза. Независимо дали бе вбесена от него или не, той трябваше да яде. Отвори прозореца с треперещи ръце и извика:

— Джони?

Той обърна главата си, изгледа я и веждите му се повдигнаха въпросително. Рейчъл му махна. Изражението му бе заплашително, докато се приближаваше откъм нейната страна на колата, но тя вече търсеше чековата си книжка в чантата си и не го забеляза.

— Какво?

Бе застанал до колата.

Рейчъл извади чековата си книжка тържествено.

— Ще ти платя за първата седмица предварително.

Взе химикалката, грижливо прикрепена към нея и започна да пише.

Той се наведе, подпрял едната си ръка върху прозореца, пъхна главата си вътре и протегна другата си ръка към нея.

Стъписана, Рейчъл се отдръпна назад, когато ръката му се допря до гърдите й, но тя незабавно осъзна, че намерението му не бе да я съблазнява. Дългите му пръсти се свиха около китката й и не й позволиха да напише името му.

— Не ми прави никакви услуги! — каза й остро, а пръстите му почти нараняваха меката й кожа, тъй като я стискаха все по-силно. — Не съм поредният ти случай за благотворителност.

Преди да му отговори, преди дори да измисли някакъв отговор, Джони издаде някакъв нечленоразделен звук и привлече погледа й. За секунда само, най-дългата секунда, която си спомняше, Рейчъл затаи дъх от това, което видя, докато очите му шареха по лицето й. Устните му се разтвориха като че ли щеше да каже нещо, но после рязко се затвориха. Очите му бяха пусти и като че ли над тях се бе спуснало перде. Пусна китката й, изправи се и си тръгна.

Докато го наблюдаваше как се отдалечава, Рейчъл внезапно с уплаха осъзна, че сърцето й биеше ускорено.