Карън Робърдс
Едно лято (58)

LVIII

Рейчъл спря по нареждане на Кей. Клонът бе на около половин метър от краката й. Кей се усмихваше непрекъснато, само че усмивката й бе гримаса. Това бе най-ужасяващото нещо, което Рейчъл бе виждала. Старинната каменна гробница, до която я бе довела, бе почти под нивото на земята. Беше обрасла с лози и мъх, а желязната й врата бе ръждясала.

Нов пристъп на ужас я завладя, когато Рейчъл осъзна, че точно в тази крипта бяха намерени тленните останки на органистката. Кей със своята болна фантазия щеше да я убие точно тук.

— Не мърдай!

Кей мина внимателно зад нея, за да отключи с дълъг железен ключ, който извади от джоба на наметалото си. Справяше се бавно, тъй като ключалката бе стара, а не можеше и да изпусне Рейчъл от очи. Учителката се опитваше да потисне страха си, тъй като знаеше, че когато вратата се отвореше, битката за живота й щеше да започне.

— Другите не ги доведе тук…

Рейчъл се напрягаше гласът й да звучи спокойно. Надяваше се да отвлече вниманието на лудата достатъчно дълго, за да се приближи към клона.

— Сега се е вдигнал голям шум. Ако те намерят като другите, ще се изложа на риск. Всъщност, ще изложа Томас на риск. Не искам да се връща обратно в затвора.

— Ще усетят липсата ми, Кей. Семейството ми ще ме търси.

— Но няма да те намерят.

Ключалката изпука и Кей се усмихна със задоволство.

— И полицията ще те търси, но ще стигне до заключението, че си избягала. Точно както те убих преди. Точно както казаха и за онова момче.

— Онова момче!… — Рейчъл се вцепени от ужас. — Искаш да кажеш, Джереми Уоткинс? Нима и на него си направила нещо?!

— Той ме видя. — Кей издърпа ключа и го прибра в джоба си. — Той е тук. Мъртъв е вече. Или почти мъртъв, ако има някакво значение.

— Ти си го убила?!

Рейчъл усети, че ще припадне при мисълта, че бедният, малък Джереми е прободен по същия начин, като майка си. Така, както и тя самата щеше да свърши след малко.

— Не като другите. — За миг Кей изглеждаше почти объркана. — Аз не го мразех. Той просто се изпречи на пътя ми. Затова го ударих и го докарах тук. Щях да го убия, но ми попречиха. Някакъв глупак от друг град видял колата ми, паркирана до църквата, и се отби, за да ме пита за пътя. — Тя се изсмя зловещо. — Като че ли Бог не искаше да го убивам онази нощ. И тогава реших Бог да си го прибере сам, когато му дойде времето. Досега вероятно вече го е взел.

— Как можеш да говориш така спокойно за Бог?!

Викът се изтръгна направо от сърцето на Рейчъл, но в мига, когато устните й се затвориха, тя копнееше да не бе казвала нищо. Объркването изчезна от очите на Кей, сменено от вледеняващата жестокост, която ги бе обсебила още в колата.

— Всичко това е част от Божествен план — изрече Кей почти високопарно и хвана извитата дръжка.

Пантите сигурно бяха смазвани неотдавна, защото вратата се отвори съвсем плавно, почти безшумно.