Карън Робърдс
Едно лято (57)

LVII

„Готов ли си, Джереми?“

„Да, мамо.“

Но беше така изплашен. Страхът обаче го правеше да се чувства по-силен. При мисълта, че нещото щеше да застане скоро на вратата с ножа си, сърчицето му щеше да изхвръкне.

Дишането му се учести, а непоносимата, заслепяваща болка в главата му, като че ли изчезваше.

„Веднага щом вратата се отвори, сине! Бягай!“

Джереми се прилепи към влажния, мухлясал камък, когато дочу същото скърцане като първия път. Сега вече знаеше какво е — ключ, който се опитваше да влезе в ключалката.

Той бе готов да излети напред веднага, като пеперуда към светлината.

Единственият му шанс бе да я изненада и да профучи покрай нея, докато не се е опомнила. Ако не успееше да го направи, щеше да умре.

Ключалката изскърца, когато ключът се завъртя. „Джереми, ще бъда с теб, момчето ми…“