Карън Робърдс
Едно лято (56)

LVI

— Чакай!

Рейчъл бе извън колата, бе минала откъм страната на Кей по нейно нареждане. Вече валеше силно, но не усещаше капките, които падаха върху блузата й. Погледът й бе прикован към Кей. Пистолетът неотменно бе насочен към гърдите й, докато убийцата заобиколи до багажника.

Кей пъхна ключа и го отвори съвсем леко, за да може да вижда своята съперница. Бръкна с една ръка вътре и извади някакъв сгънат черен плат, който изглеждаше доста мухлясал. Рейчъл я наблюдаваше безпомощна, докато сърцето й биеше като парен чук. Кей разгъна плата с една ръка и го наметна през раменете си.

Оказа се наметало, наметало с черна качулка, и бе така старо, като че ли датираше от миналия век. С него Кей наистина сякаш напускаше настоящето и се връщаше в миналото. Докато я наблюдаваше с невярващи очи, Рейчъл упорито се напрягаше да измисли някакъв начин за спасение. Но нищо не й идваше на ум.

— Цветята са за теб, както знаеш. За… след това. Розови карамфили. Розовото ти подхожда — не мислиш ли?

Спокойният, тайнствен въпрос бе ужасяващ. Рейчъл онемя.

Кей отново бръкна в багажника и извади един нож. Беше кухненски нож, какъвто можеше да се намери в почти всяка кухня, включително и в „Уолнат Гроув“. Но в ръцете на Кей той изглеждаше зловещо и заплашително. Рейчъл съзнаваше, че гледа оръжието, с което бе убита Гленда, а вероятно и Мерибет. Коленете й омекнаха.

„Дали аз ще бъда третата?!“ Тази възможност й изглеждаше нереална — толкова нереална, че се раздвижи без никакъв страх. „Не, аз не мога да умра по такъв начин!“ Животът й бе толкова скъп! Все още не бе готова да го загуби. Не можеше да остави Джони или майка си, или Беки, или…

Но тези размишления водеха до паника, а точно сега не трябваше да се поддава на паниката. Трябваше да мисли рационално, ако искаше да оцелее.

Кей не би могла да я пронизва с ножа и да държи пистолета едновременно. Този факт бе в нейна полза и тя се хвана за него, като удавник за сламка.

После едно вътрешно гласче я подсети. Може би този път Кей щеше да използва първо пистолета. Може би ножът бе, за да прободе тялото й след това.

„Кей е луда!“ Истерични сълзи се надигнаха в гърлото на Рейчъл при тази мисъл. Преглътна ги с усилие. Ако искаше да има някакъв шанс, трябваше да запази спокойствие.

Кей затвори багажника. После размаха пистолета към нея.

— Хайде. Тръгвай.

— Къде?

Рейчъл се изкушаваше от мисълта да побегне, колкото я държат краката, и да се надява, че Кей няма да стреля, или че няма да я улучи.

— Отзад към гробницата! Хайде!

В последната минута Рейчъл откри, че не може да побегне. Представата да бъде застреляна в гръб подкоси краката й. Тя се обърна и тръгна. Озърташе се отчаяно наоколо, за нещо, което би й помогнало. „Ако можеше само някой да се появи сега!“ Но църквата беше нещо като реликва и се посещаваше само на задушница или когато възстановителният комитет идваше да сади цветя и да изскубе плевелите. А и сградата скриваше гробището от пътя. На около половин миля отдясно започваше гората, през която Рейчъл би могла да избяга, за да стигне вкъщи. Наляво също имаше малка горичка, която свършваше до една изоставена каменна кариера. В тази посока едва ли би имала някаква надежда за спасение. Пред нея бе гробището, а след него — полето.

Ако можеше да направи нещо, това трябваше да стане през следващите няколко минути. Усещаше нарастващата възбуда на Кей, която вървеше на няколко крачки зад нея, и се опасяваше, че страстта й да убива можеше да я обладае всеки миг. Тогава всичко щеше да свърши, освен ако не станеше някое чудо.

— Към подземната гробница отзад! Точно така, към последната.

Докато Рейчъл бавно се съобразяваше със заповедите на Кей, очите й попаднаха на един доста здрав клон на земята близо до подземната гробница, към която трябваше да върви. Едва ли можеше да е много полезен срещу пистолет и нож. Но това бе всичко пред нея и, може би, ако го сграбчеше в последния момент и се завъртеше…

Щеше да бъде застреляна или прободена. Но по-добре бе да умре, като се бие, отколкото просто да умре.

Усети, че ще изхлипа от ужас, но се овладя и стисна юмруци. Бореше се отчаяно да запази хладнокръвие. Ако можеше да има някакъв шанс, трябваше да е в състояние да разсъждава.

В този миг започна да се моли.