Карън Робърдс
Едно лято (55)

LV

„Тя идва.“

Думите изтръгнаха Джереми от унеса му.

„Кой, мамо?“ И тогава разбра. Не то, а тя. Нещото бе тя. Потрепери от ужас.

„Стани. Застани до вратата.“

Джереми проплака. Нещото идваше, идваше, за да го убие. Ако само можеше да умре сега, точно сега, и всичко да приключи. Беше толкова изплашен. Искаше да умре. „Мамо, мамо, вземи ме при себе си!“

„Застани до вратата! Побързай!“

Когато майка му говореше с този глас, това означаваше, че трябваше да се подчини. Като дишаше тежко и целият трепереше, Джереми успя да допълзи до вратата на колене и ръце. Виеше му се свят, беше му лошо, а главата така го болеше — имаше чувството, че ще експлодира. Но майка му бе безмилостна. Трябваше да стане. Прилепи се към каменната стена и се приповдигна. Когато застана на крака, целият се бе изпотил. Но стисна зъби и се приближи до вратата.

„Тя ще отвори вратата. Тогава, бягай! Бягай, колкото можеш по-бързо! Спомняш ли си как спечели надбягването на сто метра в училище? Тичай така. Можеш да го направиш, Джереми!“

„Мамо, лошо ми е! И ме е страх!“

„Аз ще бъда с тебе, сине. Просто бягай“