Карън Робърдс
Едно лято (54)

LIV

— Мислиш, че Джони е превъплъщение на преподобния Баумгарднър?

Идеята щеше да бъде невероятно смешна, ако положението не бе толкова сериозно.

— Аз не мисля така! Зная го. Душата му е там, в очите. Както твоята. Чудя се, как не те познах по-рано.

Колата спря зад църквата. Бяха изминали последните метри по гъстата трева и паркираха до черната желязна ограда на малкото гробище. Почти всички надгробни камъни датираха от средата на деветнадесети век, а трите крипти отзад бяха дори още по-стари. Гробницата най-добросъвестно бе поддържана от възстановителния комитет.

Рейчъл потисна едно истерично изсмиване, когато си спомни, как Кей всеотдайно се бе заела да поднови цветните лехи, които вероятно преди много години съпругата — убийца бе засадила. „Дали и тогава Кей си е въобразявала, че е отдавна починалата съпруга на пастора?!“

— Другите две бяха грешка.

Кей я изгледа зловещо. Рейчъл изведнъж осъзна, колко по-едра бе от самата нея. Кей беше поне метър и седемдесет и пет висока и много силна. Ако се стигнеше до ръкопашен бой, Рейчъл едва ли щеше да има много шансове. Когато думите на Кей достигнаха до съзнанието й, изведнъж я осени с кого точно си имаше работа.

— Ти… ти си убила Мерибет Едуардс и Гленда Уоткинс, нали?!

Сви се още по-близо до вратата в очакване да бъде отворена. Трябваше да скочи на тревата и да побегне като заек, подгонен от хрътки. „Уолнат Гроув“ не бе на повече от три мили оттук. Просто трябваше да успее да прекоси полето и през гората да се спаси.

— Както ти казах, те бяха грешка — сви рамене Кей. — Понякога е трудно да се разбере ясно. Но сега те намерих и вече зная. Другите не бяха нищо повече от руда, само напомняща за злато. Ти си истинската. Когато изчезнеш, той ще бъде мой.

Рейчъл почти щеше да припадне от ужас.

— Но, Кей, ти и Джони… ти никога не си се интересувала от него, нито пък той от теб. Какво те кара да мислиш, че като ме убиеш, той ще се обърне към теб?

Всъщност не се надяваше Кей да прояви някакъв разум. Беше ясно, че тя вече бе в друго измерение, но искаше да опита всичко — всичко, което би увеличило шансовете й да остане жива. Защото едва сега бе разбрала, че Кей я бе довела до запустялата гробница, за да я убие.

— Когато си заминеш, той няма да има основания да се бори срещу съдбата си. Ние сме вечният триъгълник — той, аз и ти. Понякога ти и аз сме мъже, а той е жена. Но ти винаги си мой приятел, който ме предава. Ти винаги трябва да бъдеш унищожавана, за да можем да заживеем щастливо. Той щеше да ми обърне внимание още преди, ако не беше ти. Зная. Но той е усещал твоето присъствие с години. Както и аз. Само че той и ти не сте знаели какво търсите, а аз не знаех кого.

— Кей, това е лудост!

В мига, в който го изрече, Рейчъл осъзна грешката си.

Усмивката на Кей бе сатанинска.

— Слизай от колата! — изсъска тя и потърси нещо в джоба на вратата.

Рейчъл с ужас видя, че Кей държеше пистолет. Голям, черен пистолет. Дулото му бе насочено право в гърдите й.

— Кей… — прошепна Рейчъл на приятелката си от детинство, ужасена от факта, че щеше да умре.

От молбата й нямаше полза. Очите на Кей пламтяха от задоволство при това доказателство за слабостта на съперницата й.

— Бъди внимателна — предупреди я тя със заплашителен глас. — Не искам да те застрелвам. Но ако трябва, ще го направя. А сега, слизай от колата!