Карън Робърдс
Едно лято (52)

LII

— Рейчъл!

Рейчъл вървеше към асансьора, когато чу името си. Погледна назад и забеляза, че Кей тъкмо влизаше през стъклената врата. С мила усмихва и махване на ръка, тя се спря, за да изчака приятелката си.

Кей не й се усмихна в отговор. Когато се приближи, изражението на лицето й обезпокои Рейчъл.

— Станало ли е нещо? — попита я остро.

— О, Рейчъл, не ми е приятно аз да ти го съобщя… — Кей изглеждаше нещастна. — Неприятности. Джони… Джони бе арестуван.

— Арестуван?! За какво?

— Съжалявам, Рейчъл. Очевидно са открили някакво ново доказателство, че наистина той е убил двете жени.

— Но… той току-що ме остави тук и отиде в апартамента си!

— Спряха го точно зад ъгъла, сложиха му белезници и го отведоха. Тъкмо минавах оттам и видях всичко.

— Не е възможно!

— Наистина съжалявам, Рейчъл. Но може би те грешат. Зная, че го мислиш за невинен. Може и да е.

— Трябва да отида при него. О, не! Нямам кола. Джони взе моята. Кей, неудобно ми е да те помоля, но…

Кей се усмихна и преметна ръка през рамото на Рейчъл.

— Не бъди глупава! За какво са приятелите? С удоволствие ще те откарам. Хайде!

Рейчъл дори не забеляза първите дъждовни капки в Тилървил от месец насам, когато излезе с Кей навън.

Закопча предпазния си колан, докато приятелката й изкара светлокафеникавия си форд от паркинга. Вятърът се бе засилил и небето бе потъмняло. Свистенето на чистачките и плющенето на огромните дъждовни капки, които се удряха в предното стъкло, създаваха спокойна атмосфера за разговор. От задната седалка букет розови карамфили изпълваше купето с приятен аромат. Рейчъл предположи, че Кей има да достави някоя поръчка.

— Направили са грешка — поде тя. — Джони не е убил нито една от двете! Колко пъти обяснявах на шерифа, че беше с мен в нощта на убийството на Гленда Уоткинс.

— Вярвам ти — отговори Кей, като я изгледа косо.

— Мислех си, че и Уийтли ми е повярвал. Не мога да проумея как е допуснал, че бих излъгала за нещо такова — дори и за да предпазя Джони! Не бих го направила!

— Никога не съм вярвала, че Джони е убил първото момиче. Както и второто също.

— Тогава ти си една от малкото… — Рейчъл замлъкна, когато забеляза в каква посока се движат. — Кей, къде отиваме? Излизаш извън града!

— Зная.

— Но полицейският участък е само на няколко преки от болницата. Ще трябва да обърнеш.

— Не мога да направя това — произнесе Кей със странен, някак извиняващ се тон, който накара Рейчъл за пръв път да я огледа добре, откакто я срещна във фоайето на болницата.

Бе необичайно, но приятно облечена — с панталон в цвят каки и пуловер в същата цветова гама, наметнат върху бяла блуза. Косата й бе събрана и вързана на кок, а единственият й грим бе малко туш на миглите и червило. Цялостният ефект от всичко това я правеше да изглежда съвсем различна. Неестествено различна, почти като друг човек.

Леко безпокойство обзе Рейчъл.

— Добре ли си? — попита я.

— Зависи какво разбираш под добре — отговорът на Кей бе почти тъжен. — Вярваш ли в прераждането?

— Какво?!

Рейчъл замълча за минута от изненада.

— Вярваш ли в прераждането?

— Не. Защо?

— А аз вярвам. Започнах да се интересувам от този въпрос преди много години, още докато бях в гимназията.

— Имаш право да вярваш, в каквото си поискаш, както и всички останали. Затова Америка я наричат страна на свободата. — Рейчъл ставаше нетърпелива от неочаквания обрат на разговора. — Кей, би ли ме закарала до полицейския участък? Ако не, просто спри и ще се върна пеш.

Кей се усмихна със съжаление.

— Все още не разбираш, нали, Рейчъл?

— Какво да разбирам?

— Джони всъщност не е арестуван, глупачке.

— Тогава защо ме излъга?!

Това ставаше все по-странно и по-странно, както бе казала и Алиса, попаднала в Страната на Чудесата. Рейчъл отново изгледа внимателно Кей. „Дали не е пияна? Или е вземала наркотици?“ Започваше истински да се тревожи.

— За да те накарам да дойдеш с мен.

— И защо искаше да дойда с теб?

— Знаеш ли, дядо ми е бил в градския съвет през тридесетте. Когато са намерили трупа на онази жена в криптата. Дневникът също е бил там — дневникът на убийцата. Дядо ми го е взел и запазил — по този начин е изчезнал — прочетох го за пръв път, когато бях на десет години. Останах очарована и продължих да го чета. После започнах да си мечтая за това, което бях прочела — така живо си представях, че аз бях тя. Живеех нейния живот. Изплаших се истински, докато не започнах да чета за прераждането. Тогава осъзнах, че ние всички се раждаме отново и отново, и отново. Моите представи бяха така живи, просто защото някога аз съм била тази жена. Бях изживяла всичко, което тя е изживяла.

— Кей, извинявай, но какво общо има всичко това с Джони?

Рейчъл едва се въздържа да не изкрещи в лицето на приятелката си.

— О, Рейчъл. Наистина съжалявам.

Гласът на Кей бе тих, сякаш замиращ. Ръцете й стиснаха по-здраво волана, тя настръхна и Рейчъл бе завладяна от внезапното, ужасяващо чувство, че жената, която гледаше сега, съвсем не бе тази, която караше колата до преди миг.

— Знаеш ли коя си ти? — попита Кей.

Гласът й бе станал по-нисък и по-плътен от обикновено. Зениците й се бяха разширили и бяха изпълниха почти целите ириси, като покрай черното оставаше съвсем мъничка синя ивица.

— Кей…

— Не — рече тя и се усмихна. — Аз не съм Кей. Казвам се Силвия. Силвия Баумгарднър.

Усмивката й бе така страшна, така заплашителна, че студени тръпки полазиха по гърба на Рейчъл. „Дали Кей не е полудяла?“

— Моля те, спри. Искам да сляза!

На Рейчъл й бе много трудно гласът й да прозвучи властно, но тя бе добре тренирана от дългата си практика като учителка. Каквото й да измъчваше Кей, то започваше истински да я плаши. Не биваше да стои безучастна и да наблюдава как приятелката й загубва контрол над разсъдъка си. Трябваше да слезе от тази кола.

Кей се засмя.

— Все още не можеш да го проумееш, нали, глупаво същество? Ти си Ан Смит, органистката. Малката, сладка органистка. Винаги така хубава, така скромна. Никой не би се досетил, че си курва, нали? Никой, освен мен. Знаех го, разбирах го. Разбрах го в минутата, когато започна да го съблазняваш. Разбрах го в минутата, когато той наруши брачната ни клетва с теб. Той беше мой. Той е мой!

Очите на Рейчъл също се разшириха, докато слушаше това хриптящо признание. „Кей е почти побъркана! Дали не страда от раздвояване на личността?“ Потрепери от страх при тази мисъл. Разкопча предпазния си колан и стисна дръжката на вратата. Щеше дори да скочи, ако се наложеше. Само да се махнеше веднъж от тази кола.

— Ха-ха. Заключена е — изсмя се зловещо Кей и размаха пръста си, докато Рейчъл се опитваше напразно да отвори вратата.

Очите на Кей бяха станали още по-огромни, но като че ли въобще не забелязваше Рейчъл. Рейчъл почувства, че нещо друго, а не Кей, я гледаше през тези очи — като някакъв див звяр, който наднича от дупката си.

— Кей. Няма никакъв смисъл в това, което ми говориш.

Гласът й все още бе спокоен и тих. Здравият разум й подсказваше, че Кей не би могла да я държи затворена в тази кола завинаги. Това, на което случайно ставаше свидетел, бе ужасяващо наистина, но със сигурност бе просто някакъв нервен пристъп. Може би Кей бе преживяла голям стрес напоследък. Засрамена, Рейчъл си призна, че бе така погълната от собствените си грижи, че не знаеше почти нищо за приятелката си.

— Искаш смисъл? — Кей се усмихна противно. — Искаш да разбереш какво става? Рейчъл? Можеш да попиташ Ан — но ти дори не познаваш Ан, нали? Поне не съзнателно. Ти — като Ан — открадна моя съпруг. Подмами го да ми изневери. Ти прелюбодейства с него. И двамата си мислехте, че не зная. Но аз знаех. Знаех и сложих край на това. Но той е слаб. Има слабост към жените. Като разбра какво съм ти сторила, той отново си възвърна страха, от Господ и никога повече не се изкуши да го повтори. Не и през онзи живот. Но когато го открих отново, той пак си бе същият. Въргаляше се с малки евтини блудници, а пренебрегваше добрата жена, чиято любов бе неговата съдба. Защото бях грозничка. А ти беше красива. Всичките му жени бяха красиви.

— Ти си много симпатична, Кей — каза й Рейчъл притеснена.

Кей я изгледа с такава омраза, че тя се сви назад в седалката.

— Мислех, че те са ти. Но не бяха. Ти се криеше, нали? Докато си кроила планове, как да си го вземеш за себе си. Е, най-после те открих.

Рейчъл отново погледна в черните й очи и видя в тях истинска, ужасна заплаха. Кей вярваше напълно в думите си. Рейчъл трябваше да потисне внезапния си пристъп на паника. На всяка цена се нуждаеше да запази спокойствие.

— Кей, не си добре. Защо не обърнеш и двете ще отидем в болницата, за да ти помогнат? Моля те, Кей!

Гласът й леко трепереше. Инстинктът й подсказваше, че е в опасност, но умът й все още отказваше да приеме факта, че тази жена, която цял живот й бе била приятелка, можеше да представлява заплаха. Непрекъснато си повтаряше: „Това не може да се случи. Не с мен.“

— Аз не съм Кей. Аз съм Силвия Баумгарднър, съпруга на достопочтения Томас Баумгарднър, пастор в църквата. Ти познаваш Томас. Това е скъпият ти Джони!

Тонът на Кей бе вледеняващо насмешлив при последните три думи. Тя намали скоростта, когато зави от главния път, и Кей посочи към прозореца, докато говореше. Рейчъл, която едва се осмеляваше да погледне нещо друго, освен лицето й, забеляза, че се намираха недалеч от „Уолнат Гроув“ и се насочваха към първата баптистка църква. Когато зърна малката дървена постройка, изведнъж й стана съвсем ясно какво се опитваше да направи Кей.

Както всички жители на Тилървил, и Кей бе израснала с историята за пастора, мамил съпругата си с органистката, и за ужасното отмъщение на жена му. Кей си бе въобразила, че тя е измамената, а Рейчъл — органистката.

Рейчъл замръзна от това заключение.