Карън Робърдс
Едно лято (51)

LI

Около четири часа Джони откара Рейчъл и майка и с максимата до болницата. Бе доста изморен. Годеницата му го бе изтощила. Засмя се, като си помисли колко невероятно би му се сторило това някога. Този път тя го бе любила до полуда и Джони с удоволствие си припомняше всяка минута, прекарана с нея. После обаче Рейчъл изглеждаше доста бодра, докато той се чувстваше като пребит с бейзболна бухалка. Дори мускулите го боляха. Имаше нужда от топла баня, да смени дрехите си и да похапне нещо. Реши да изпрати Рейчъл до болницата, да отскочи набързо до апартамента си и да се върне след час. А едва към шест часа започваше да се спуска здрачът. Рейчъл щеше да бъде в безопасност в болничната стая с майка си, сестра си и цяла дузина лекари и сестри наблизо. През последната седмица бе прекарал почти всеки миг заедно с нея. Би могъл да я остави за един час, без да се страхува.

Рейчъл бе напълно съгласна да остане сама. Наведе се през прозореца, за да го целуне, докато майка й вече вървеше към входа на болницата.

— И да не разговаряш с непознати! — предупреди я Джони сериозно, но тя се засмя.

— Обещавам.

Чукна го по носа с пръст и последва майка си.

По пътя към апартамента му закапаха първите едри капки дъжд. Джони включи чистачките и погледна към небето. Не бе валяло от седмици, но облаците, които се носеха от изток предвещаваха буря.

Паркира зад железарския магазин и мина по задните стъпала, за да избегне някоя случайна среща. Прибра пощата си от кутията до вратата и влезе. Уулф го посрещна толкова радушно, че едва не го събори на земята.

— Ти също ми липсваше — погали го нежно зад ушите.

Огледа внимателно небето и реши, че ще е най-добре да изведе кучето на кратка разходка, преди да е заваляло като из ведро. Сложи му каишката и поеха надолу по стълбището.

Когато се прибраха, ризата и джинсите му бяха вече на големи мокри петна. Ако размерът на капките беше показателен, наближаващата буря щеше да бъде страховита.

Джони се съблече и се пъхна под душа. После се изтри с една хавлия и си облече чисти дрехи. Погледът му се плъзна върху разпилените на масата писма. От затвора му бе изпратен голям кафяв плик. Само името на мястото, напечатано в горния ляв ъгъл на плика, му бе достатъчно, да го разтрепери.

Но всичко това вече бе зад гърба му. Петното щеше да бъде заличено от досието му, както възнамеряваше да заличи и спомена от мислите си. Тези години принадлежаха на друг Джони Харис. Рейчъл и нейната любов го бяха направили съвсем различен човек.

Мисълта за Рейчъл го поуспокои. Махна с ръка и се замисли за хубавите неща, които му предлагаше животът. Трябваше да занесе коженото си яке на Рейчъл, за да го облече, когато си тръгне вечерта от болницата. Синкаво зеленикавата й копринена блуза бе красива, но едва ли щеше да я стопли.

Отвори плика от затвора без никакъв особен интерес. Просто за да провери какво има вътре, и да го захвърли. Имаше писма до него, препратени на новия му адрес. Жените, които поддържаха духа му редовно, нямаха начин да узнаят, че бе освободен. Учуди се, колко ли дълго щяха да продължат да му пишат.

Най-преданата му кореспондентка му бе писала отново. Забеляза го, докато разпиляваше шестте писма върху масата. Тя винаги използваше аленочервено мастило върху розова хартия и винаги парфюмираше писмата си. Ароматът им бе леко сладникав и Джони сбърчи ноздрите си. Не си спомняше мирисът да бе толкова силен, когато четеше писмата й в затвора. Може би този път се бе запазил, тъй като писмото бе запечатано в още един плик.

Миризмата продължаваше да го дразни, като разкъса плика. Би могъл да й напише два-три реда, че да му изпраща любовни послания, би било чиста загуба на време, но колкото и да го изкушаваше тази мисъл, добре знаеше, че няма да го направи. Никога повече нямаше да погледне към писмата си от затвора. Навяваха му лоши спомени, както и всичко останало, свързано с престоя му там. Вече държеше живота си в свои ръце.

Докато четеше бегло писмото — повече по навик, отколкото от интерес — се чудеше, коя ли бе тази жена, така омаяна от съвсем непознат, излежаващ присъда за убийство, който дори никога не си бе направил труда да й отговори. Беше му писала, без никакво прекъсване, всяка седмица през тези десет години и още от самото начало писмата й бяха абсурдно интимни. Дори не знаеше името й, защото тя неизменно подписваше романтичните си послания с „вечно твоя“. Никога не се обръщаше към него по име. Писмата й неотклонно започваха с „Мой много скъпи“, сякаш се считаше за негова съпруга.

„Странно.“ Джони се намръщи и хвърли писмото обратно върху купчината. После изми ръцете си в кухнята, за да се отърве от натрапчивия мирис, взе си якето и се отправи към вратата.

Бе изминал половината от стълбите, като се движеше бързо под плющящите дъждовни капки, когато се досети за нещо и замръзна. Беше помирисвал този парфюм и преди, и то не само върху писмата. Съвсем наскоро. Откакто се бе върнал в Тилървил. На някаква жена. Беше така сигурен, както бе сигурен, че вали. Но не можеше да си спомни лицето й.

Уийтли го бе попитал, дали няма някои стари приятелки, да живеят тук, и Джони бе му отговорил отрицателно. Мозъкът му сега работеше с мълниеносна скорост и той се изправи пред една мъчителна вероятност.

Тази, която му бе писала тези особени писма в затвора, може би също беше тук, в Тилървил. Може би винаги бе била тук. Може би тя — не той, а тя бе убила Мерибет и Гленда, защото си е въобразила, че е влюбена в него.

Която и да бе, Джони бе бил в нейната компания повече от веднъж, откакто го бяха освободили от затвора. Споменът за този парфюм го измъчваше, докато се напрягаше да се сети къде и кога точно го бе усетил. Но страшното беше, че усилията му оставаха напразни. Можеше да бъде почти всяка жена в града. Всяка продавачка. Всяка клиентка в магазина, която бе обслужил. Всяка от приятелките на семейство Грант.

Може би имаше възможност писмата да се проследят. Джони се завъртя и изтича обратно нагоре към апартамента си. Отключи, остави вратата широко отворена и се втурна към масата, за да грабне писмото и плика. Обратният адрес бе на пощенска кутия в Луисвил. Сигурно нямаше да е трудно да се провери.

С писмото в ръка отиде до телефона. Взе слушалката, набра номера и, щом отсреща му се обади отегчен женски глас, каза:

— Дайте ми шерифа Уийтли.