Карън Робърдс
Едно лято (5)

V

— Дай да ти сложа лед на устата.

Кухнята в апартамента му бе обзаведена напълно. Рейчъл извади една хавлиена кърпа от чекмеджето до мивката, отвори хладилника и изсипа пълна шепа с ледени кубчета в кърпата, като леко я навлажни. После я подаде на Джони, който се бе облегнал на плота до печката. Той прие ледения пакет, без да каже нито дума, и го притисна до подутата си устна. Ако се съдеше по лекото му намръщване, с това засили болката си, вместо да я облекчи.

— Добре, да предположим, че ми разкажеш какво се случи.

— Ти да не си ми наставник?

Абсурдно, но навъсеното му изражение й се стори окуражително. Това означаваше, че нещо от момчето, което си спомняше, бе останало.

Двамата се изгледаха продължително, без да мигнат.

— Аз съм ти шеф, не си ли спомняш? Твой работодател. Ти току-що си се сбил с клиент в магазина ми. Мисля, че ми дължиш обяснение.

— Преди да решиш, дали да ме изхвърлиш или не?

— Точно така.

Очите му се присвиха. Рейчъл скръсти ръце пред гърдите си и зачака. Много дълго нито един от двамата не помръдна.

Джони сви рамене.

— Истината? Едуардс ме нападна. Аз се защитих. Ако искаш вярвай.

— Вярвам.

След като гордостта му се бе пречупила и бе й обяснил какво бе станало, макар и лаконично, гласът му звучеше враждебно, но Рейчъл очакваше именно такова поведение. Напрежението й понамаля. Колкото и да се бе променил външно, вътре в душата си бе си останал същият.

След изявлението й, че му вярва, той стегна челюстите си и захвърли ледения вързоп върху плота. Кърпата се разви и ледът се разпиля шумно. Рейчъл поклати неодобрително глава и инстинктивно започна да събира кубчетата към мивката. Вниманието й бе привлечено от внезапното му движение. Без предупреждение, Джони хвана тениската си и започна да я съблича. Като се намръщи и се обърна към него, Рейчъл се озова съвсем близо до голите му гърди — така мъжествени и силни, че дъхът й замря.

Каквото и друго да бе правил в затвора, бе очевидно, че е намирал време да поддържа формата си. Мускулите му ясно се открояваха, стомахът му бе плосък и стегнат. Кръстът му бе тесен в сравнение с широките рамене, а гърдите — покрити с меки като коприна, черни косъмчета.

„Чудо на чудесата!“ — бе единствената мисъл, която я порази. Той вече напълно бе свалил тениската си и я смачка на топка в едната си ръка. Погледна я с дяволити пламъчета в очите. Беше очевидно, че искаше да я смути. На нея й оставаше единствено да не се издаде, че бе успял. Трябваше да си възвърне присъствието на духа — бързо.

— Какво правиш?

Ако гласът й прозвуча спокойно, дължеше го на хладнокръвието, придобито от дългите години, през които бе преподавала литература на малки грубияни.

— Сменям си ризата. Ти какво си помисли, че правя? Че ще ти скоча, точно тук, веднага?

Приближи се към нея, докато гърдите му се озоваха на няколко сантиметра от лицето й. Рейчъл трябваше да погледне нагоре, за да срещне погледа му. Очите му бяха присвити, зениците леко разширени, ирисите тъмносини.

— Надяваше ли се? — попита я хриптящо и въпросът му едва ли бе по-силен от сладникав шепот.

Само за миг — не по-дълго — кръвта на Рейчъл като че ли замръзна. Той я плашеше, нямаше съмнение. Това, което й възвърна разума след светкавичното политане в царството на съмненията, бе абсолютната й сигурност, че го правеше нарочно, с намерение да я изплаши. Беше като малко дете, на което всички повтарят, че е лошо, и то се опитва да им го докаже.

Това прозрение й вдъхна куража да запази самообладание.

— Въобразяваш си — каза пренебрежително, обърна се и продължи да събира късчетата топящ се лед, като че ли въобще не се притесняваше.

Джони замълча за миг, загледан в нея. Рейчъл остана с впечатлението, че този път той бе смутеният. Ако искаше да си играе на Големия Лош Вълк с Малката Червена Шапчица, тогава щеше да претърпи разочарование. Тя нямаше ни най-малко намерение да си подвие опашката и да побегне от него. Още в началото на кариерата си бе разбрала, че най-голямата грешка, която може да направи някой, притежаващ власт, бе да покажеше страх пред подчинените си.

— Разбирам, все същата, госпожица Грант — каза Джони най-после и част от суровостта му го напусна. — Винаги имаш отговор за всичко.

— Не за всичко.

Погледна го, леко усмихната.

— Е, почти за всичко.

Той се обърна и излезе от кухнята. Рейчъл се отпусна с облекчение. Облегна се върху плота. Имаше нужда от известно време, да събере сили и да се овладее. Остана загледана след него, докато излизаше. Това бе грешка. Начинът, по който я привличаше чисто сексуално, й бе непонятен. Черната къдрава коса, докосваща бронзовите му рамене, широкият, мускулест гръб, плътно прилепналите джинси, дългите крака, които се олюляваха в каубойските ботуши. Той просто се отдалечаваше от нея, не правеше нищо повече, но коленете й се подкосиха.

Прекомерната физическа реакция на тялото й я изуми. Рейчъл съвсем не бе чужда на секса, въпреки че далеч не го правеше безразборно. Беше имала Майкъл, разбира се, но докато бе лудо влюбена в него, бе така млада и нервна, че срещите им я оставяха с впечатлението, че поетите силно преувеличават насладата от физическата интимност. През следващите години имаше връзка с двама, които искаха да се оженят за нея. И двамата бяха чели само неделния вестник, и двамата не искаха да променят еднообразието на дните си ни най-малко. Не можеше да си представи да прекара целия си живот с никого от тях. Магията просто липсваше.

Едва когато мина тридесетте осъзна, че за да има семейството, за което мечтаеше, трябваше да забрави за магията. Вече бе готова да се установи с партньор, с когото да бъде просто приятелка, нещо подобно на отношенията й с Роб. Роб щеше да си гледа аптеката, да чете неделния вестник и може би „Бизнес уийк“, а тя щеше да си има свой вътрешен свят, за който той нямаше и да подозира. Може би повечето от браковете се крепяха по този начин. Бе се любила с Роб няколко пъти и това й бе доставило удоволствие. Но в интимните им ласки липсваше страстта и никога, дори в най-върховните моменти, не бе усещала подобна топлина да се разлива по цялото й тяло.

„Господи, какво ми става?!“ Цялото й тялото започваше да я боли само като го погледнеше без риза.

Жена, вече в зряла възраст, на тридесет и пет, не би трябвало да е изложена на опасността да стане една от поклонничките на Джони Харис, както в „Тилървил Таймс“ бяха определили половината дузина млади момичета, които неизменно присъстваха всеки ден на процеса му. Никога не бе подозирала, че лицето на нейното „лошо момче“ би могло да й въздейства така.

Още повече, че в този случай това не бе толкова лицето, колкото тялото му. Макар и да не го бе съзнавала, досети се, че като повечето жени не беше имунизирана срещу съвършената мъжка физика.

Реакцията й следователно бе съвсем нормална, дори нещо, което би могло да се очаква. Нямаше основание да бъде смутена — особено след като никой друг, освен нея нямаше да го разбере. Това, което трябваше да стори, бе да потисне либидото си. Джони Харис не бе човекът, с когото една разумна жена би желала да се обвърже.

Скърцането на остарелия дървен под в хола, застлан с килим й подсказа, че той се връща. Веднага се залови да изстисква кърпата и да я простира. Когато Джони застана на вратата, като я изпълни цялата, забеляза, че наистина си бе сменил тениската и бе измил кръвта от лицето си.

— Това, което искам да зная, е какво си правил в магазина? Нямаше причина да ходиш там преди утре в осем.

Все още леко стресната, като се страхуваше той да не се досети какво въздействие й оказваше, Рейчъл го погледна съвсем бегло и се наведе да изтрие плота с книжна салфетка.

— Спомних си, че при Грант продаваха снакс и мислех да си купя едно пакетче пържени картофи и кола за вечеря.

Изоставил очевидно намерението си да я плаши, поне за известно време, отговорът му прозвуча равнодушно.

— Би било по-добре да отидеш да вечеряш в „Часовника“.

„Часовникът“ бе семейно ресторантче, малко и уютно, ръководено от Мел и Джейн Морис. Беше на около две мили, в долната част на града, но би могло да се стигне пеш дотам. Повечето от жителите на Тилървил го посещаваха поне веднъж месечно. После й мина през ума, че Джони може би нямаше пари дори да си плати сметката и се почувства засрамена от недалновидността си. Би трябвало да му предложи едноседмичната заплата в аванс, но не се бе сетила.

— Ходих. Старият цербер на вратата ми каза, че ресторантът бил препълнен.

Рейчъл го погледна и се намръщи.

— Препълнен? Но те никога не са…

Осени я мигновено прозрение.

— И тази вечер не беше. От мястото, където стоях, видях четири празни маси. Предполагам, че не искат да сервират на „типове като мен“. — В гласа му се долавяше примирение.

— Сигурна съм… — започна Рейчъл неловко, като се надяваше да облекчи унижението, което вероятно бе изпитал.

— И аз също съм сигурен. Тилървил не се е променил. — Джони отстъпи назад, като освободи вратата на кухнята. — По-добре си тръгвай. Не искам да даваме основание на господин Скагс или останалите да приказват. Помисли си за скандала. Хубавата Рейчъл Грант се е качила сама в апартамента с онзи Харис и не е излязла от там цял — той погледна часовника си, — цял половин час.

Но този път циничната усмивка, която изкриви устата му остана незабелязана.

— Идваш с мен — отсече Рейчъл, смачка хартиената салфетка и тръгна към задната врата на апартамента.

Когато мина покрай него, му махна повелително.

— Хайде.

— Къде?

— Отиваме в „Часовника“ и ще вечеряме там. Няма да им позволя да се отнасят така с теб.

Джони я изгледа за момент и после поклати глава.

— Не искам да водиш битки заради мен.

— Имаш нужда от някого. Струва ми се, че не се справяш много добре сам.

Погледите им се срещнаха напрегнато. Най-после Джони сви рамене и се предаде.

— Разбира се. Защо не? Бих могъл да вечерям.

— Аз също.

Само за миг Рейчъл си представи, как майка й приготвя свински пържоли вкъщи и колко щеше да се разгневи, че дъщеря й е предпочела вечеря в „Часовника“. Но ако заведеше Джони в „Уолнат Гроув“, приемът на Елизабет едва ли щеше да е по-малко драматичен от този на снобите в ресторанта. Не можеше да го заведе на вечеря вкъщи, а беше решила, че няма да го остави гладен. Бе не по-маловажно и хората в града да не се отнасят с него като с парий. Реши да направи, каквото зависеше от нея.

Когато слезе по стъпалата, Джони вървеше непосредствено зад нея. Тъй като колата й бе паркирана отпред, нямаше друг избор, освен да мине през магазина. Усети отново напрежение в тялото си при тази перспектива, но вдигна високо глава и се опита да изглежда така уверена, както би желала да се чувства в момента. Магазинът бе препълнен — много по-пълен от обикновено в четвъртък вечер, точно преди затварянето му в шест часа. Очевидно, мълвата за случилото се тук преди около час бе плъзнала. Когато излезе от склада и се отправи към входната врата, с Джони зад гърба си, като че ли той бе собственикът тук, усети, че всички погледи се впериха в тях двамата. Поздрави познатите си, като им махна с ръка. На останалите не обърна никакво внимание.

— Госпожице Грант, майка ви звъня по телефона. Поръча да ви предадем, че вечерята е почти готова и да побързате към къщи — достигна до нея пискливият глас на Оливиа.

— Благодаря ви, Оливиа. Бихте ли й се обадила вместо мен. Предайте й, че няма да се прибера, моля ви. Двамата с Джони ще вечеряме в „Часовника“.

Така. Сега вече всички в магазина знаеха. Целият град щеше да разбере само за няколко часа. Клюките щяха тайно да се разпространят, а майка й да получи припадък.

Мъртва тишина посрещна думите й. Рейчъл махна бодро към щанда, стигна до вратата, отвори я и излезе навън сред задуха на късната лятна вечер.

— Харесва ти да живееш опасно, нали?

За първи път, откакто го бе посрещнала днес на автобусната спирка, Джони в действителност се усмихваше. Не беше широка усмивка, по-скоро разтягане на устните.

— Мразя несправедливостта — отговори му бързо и се мушна в колата си.