Карън Робърдс
Едно лято (49)

XLIX

В петък състоянието на Стан се подобри дотолкова, че Елизабет и Рейчъл решиха да излязат заедно. Беки остана в болницата, докато Джони откарваше Рейчъл и майка й до „Уолнат Гроув“. Елизабет, седнала на предната седалка до него, бе просто сянка на жената, с която се бе запознал предишната неделя. Беше облегнала глава назад на седалката, затворила очи, скръстила ръце в скута си.

Никой от тримата не продумваше. Жените бяха изтощени, а Джони мълчеше, защото усещаше, че така трябва да бъде. За първи път Рейчъл успя да си даде сметка за всичко, случило се, откакто баща й беше получил пристъпа. Осъзна, че в целия този кошмар имаше поне едно хубаво нещо. Последните дни на свръхнапрежение бяха спомогнали за помиряването на Елизабет и Джони. Кризата бе принудила майка й да разчита на него, а той бе реагирал много по-добре, отколкото Рейчъл би могла да се надява. Винаги беше на разположение, когато имаше нужда от него, и така бе успял да спечели симпатиите на семейството й. Джони като че ли бе станал негов член.

Когато минаха през портата на „Уолнат Гроув“, Рейчъл изпита облекчение. Слънцето грееше приятно, въздухът бе топъл, листата с есенните си багри бяха красиви. Дори къщата й се стори особено гостоприемна, когато влязоха. Кати тананикаше някаква песничка на Тилда в кухнята. Върху печката къкреше голяма тенджера и от нея се разнасяше мирис на зеленчукова супа.

— Точно навреме за обяд — посрещна ги с широка усмивка икономката.

Кати изтича с писък към леля си. Рейчъл вдигна момиченцето и го целуна, без да обръща внимание, че ръчичките му бяха лепкави от захарната пръчка.

— Къде са другите, Тилда? — попита Елизабет.

Беше очевидно, че й костваше големи усилия да говори.

Бе ужасно изморена.

— Джей Ди отиде да прибере Лорън от детската градина. Лиза е на училище до три, а Кати и аз сме тук в кухнята, нали Кати?

— В кухнята — повтори детето с кимване.

— Защо не се качиш горе да си полегнеш, майко? — предложи загрижено Рейчъл.

— Мисля, че точно това ще направя. Изморена съм до смърт.

Елизабет целуна Кати, която се смееше, и излезе от кухнята с походка на стара жена. Никога преди Рейчъл не си бе и помисляла, че майка й е стара, и тази мисъл я изплаши.

Когато се върна долу, след като бе напълнила ваната за майка си и й бе поставила нощницата и халата, Кати бе седнала на един стол и си играеше щастливо на мивката, а Джони се бе облегнал на плота и разговаряше с Тилда, докато режеше шунка за сандвичи. Икономката напълни две купи със супа, сложи ги на голямата кръгла дъбова маса заедно с картофена салата, големи чаши мляко и сандвичите, а после изведе съпротивляващата се Кати от кухнята, за да могат Джони и Рейчъл да се наобядват на спокойствие.

Джони се залови ентусиазирано с храната, но Рейчъл, след като хапна две лъжици, я отстрани.

— Да не си намерила нещо вътре? — попита я той с поглед, който подсказваше, че много добре знае, че не е така.

Рейчъл направи гримаса и компромисно изяде супата си.

— Няма да помогнеш на баща си, ако се разболееш от недохранване.

— Боли ме главата.

— Наистина ли? — Джони я изгледа загрижено, а после се усмихна. — Изтичай горе като добро момиче, обуй си джинси и маратонки. Нуждаеш се от чист въздух.

— Може би си прав.

Идеята да се разходят й се стори привлекателна и Рейчъл отиде да се преоблече. Когато се върна в кухнята, той си похапваше малки шоколадови сладки.

— Ако продължаваш да ядеш толкова много, ще станеш шишко — подхвърли му предизвикателно.

— Няма. Метаболизмът ми е много голям.

Джони изтри пръстите си в джинсите и се приближи до нея.

— Така казват всички.

— О, нима?

— Да.

— Хайде. Навън е такъв прекрасен ден.

Той я хвана за ръката и Рейчъл с удоволствие го последва към гаража. Там бе паркиран моторът му заедно с колата на майка й и тази, която Тилда използваше за пазаруване. Вдъхна дълбоко наситения мирис на ранната есен. Някой някъде гореше листа. Беше все още достатъчно топло, за да не е нужно сако или пуловер, но бе значително по-прохладно, отколкото през август. Лек ветрец развяваше косите й, а клоните на дърветата в есенната си златисто ръждива премяна се издигаха нагоре като люлеещи се ръце. Рейчъл се наслаждаваше на гледката, на звуците, на аромата с някакво чувство на възраждане. Ранната есен бе любимият й сезон.

— Ето — Джони й подаде една каска.

— О, не мисля… — поклати глава, прозряла намеренията му.

Той я сложи на главата й с ласкава усмивка.

— Нямаш ли ми доверие?

— Да, но…

— Добре — целуна я бързо, напористо и протестите й замряха.

— Ще ти хареса. Обещавам ти.

Джони я придърпа към себе си, като провря пръсти в гайките на джинсите й. Главата й се наклони към него и той отново я целуна.

— Дай ми шанс?

— Какво трябва да направя? — капитулира Рейчъл с въздишка.

Бе й невъзможно да се противопостави на пленителния му чар. Освен това, наистина напълно и безрезервно му се доверяваше. Може би нямаше да й хареса да се вози на мотор, но това в никакъв случай нямаше и да й навреди.

— Качвай се!

Джони се засмя, сложи собствената си каска, преметна единия си крак през седалката, свали стъпенката и запали двигателя.

— Как?

Седалката беше доста висока и никак не й изглеждаше прилично да я възседне.

— Представи си, че моторът е кон! — извика й той.

Рейчъл сложи неумело крака си на педала, а после, следвайки напътствията му, преметна и другия си крак. Изведнъж се оказа зад широкия гръб, с бедра, прилепнали към неговите.

— Дръж се!

Тя прехапа устни, стисна го здраво през кръста и потеглиха.

Очевидно, на Джони ездата му доставяше удоволствие. Усещаше възбудата в тялото му, както се бе вкопчила в него. Долавяше я в гласа му, когато й правеше високо забележки. Затова не протестираше, когато вземаха завоите с шеметна скорост, макар да изпитваше усещането, че е в залата на ужасите. Заради Джони бе решена да се научи да се наслаждава на този вид транспорт, дори това да й костваше живота. Той също бе положил толкова усилия да се вмести в нейния свят.

Върнаха се в гаража час и половина по-късно.

— Не беше ли великолепно? — усмихваше се Джони, докато спираше мотора.

Рейчъл, благодарна, че е оцеляла, кимна, свали каската си и слезе. Краката й се разтрепериха, бедрата й отзад я боляха. Тя ги разтри, като се намръщи.

— Какво има? — попита я Джони.

Рейчъл успя да му се усмихне.

— Натъртване от седалка.

— Возих те твърде дълго първия път — разкая се той.

„Първият път?“ — помисли Рейчъл, като потръпна, но продължи да се усмихва и се отправи към къщата. Но не успя да овладее новото си инстинктивно намръщване при първата крачка.

— Скъпа, съжалявам!

Джони я настигна и я вдигна на ръце, преди въобще да усети намерението му. За миг се вцепени, изненадана, но после се отпусна, докато той вървеше с едри крачки и я притискаше плътно към гърдите си. Това беше мъжът, когото обичаше. Усмихна се блажено и обви с ръце раменете му.

— Прощаваш ли ми? — в гласа му наистина се долавяше искрено разкаяние.

Рейчъл се сгуши в обятията му.

— Да, глупчо.

— Ще свикнеш с времето.

— Сигурна съм.

— Не е нужно да се возиш на мотора, ако не искаш.

— Зная.

Джони спря само, за да я целуне. Когато вдигна главата си и продължи да върви, тя с изненада откри, че се беше отправил към гората.

— Къде отиваме?

— Някъде, където ще излекувам болката ти.

— Звучи вълнуващо — усмихна му се замечтано.

— Нали?

Бяха стигнали до края на гората. Джони я отнесе до къщичката на дървото и я пусна. Краката й все още трепереха и бедрата й отзад я боляха, но Рейчъл успя да се покатери, като от време на време само мълчаливо стискаше зъби. Когато Джони се появи през отвора, вече бе легнала по гръб върху дървения под и, сложила ръце под главата си, се любуваше на трептящите оранжево златисти листа над нея. С изтърканите джинси и розовата тениска, с разрошената коса, искрящите очи и поруменелите си бузи, тя изглеждаше и се чувстваше като осемнадесетгодишна. Джони се надвеси, погледа я така известно време, отметна един кичур от челото си и коленичи до нея.

— Обърни се.

— Защо?

— Обещах ти, че ще облекча болката ти. Лечението за това, което те боли, е добър масаж.

— Така ли?

— А-ха.

Рейчъл се обърна и сложи длани под лицето си, като възглавница. Усети силните му пръсти, които започнаха да разтриват хълбоците й през изтънелия плат на джинсите. Беше прав — това, което правеше, наистина успокояваше напрегнатите й мускули. Или поне го прехвърляше в друга точка.

„Странно — мислеше си тя, — колко бързо успява да събуди желанието ми.“ Никой друг мъж досега не бе упражнявал такова въздействие върху нея. А щом Джони я докоснеше, тя закопняваше за любов.

Тъкмо събираше сили да се обърне и да му го признае, когато ръцете му се плъзнаха отдолу и бързо смъкнаха ципа й.

— Какво правиш?! — промълви лениво, почувствала, че събува джинсите й.

— Мисля, че масажът ще бъде много по-ефикасен, ако няма толкова много прегради между пръстите ми и кожата ти.

— О, наистина ли?

— Да.

Джони събу маратонките й. Рейчъл продължаваше да лежи по корем, в бикини с цвят на праскова. Въздухът бе леко хладен, но студът бързо бе прокуден от изгарящите му пръсти, които продължиха да я масажират нагоре по бедрата.

Рейчъл трябваше да признае, че усилията му наистина бяха много по-ефикасни на голо. Изви гърба си като котка, когато дланите му се плъзнаха под бикините й, и за миг изпита неимоверно удоволствие да усеща грубото триене на пръстите му върху нежната кожа на дупето си. После, като събра, колкото решителност й бе останала, се претърколи и седна.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Джони, като приседна на пети, и ръцете му легнаха върху голите й бедра.

— Безкрайно! — Рейчъл му се усмихна, уви ръцете си около врата му и притисна устните си към неговите в чувствена, съблазняваща целувка, на която той отвърна с възторг.

— Дължа ти нещо — каза му, като се отдръпна от него и поклати глава, когато Джони понечи отново да я просне по гръб.

— О, така ли? — погледът му бе заинтригуван, когато Рейчъл посегна към ципа му и го разтвори.

Той наблюдаваше усилията й с дяволита усмивка.

— Да — отговори Рейчъл, като провря ръката си в отвора, който си бе направила.

Усмивката му изчезна, дишането му се учести, щом пръстите й проникнаха под слипа му, за да сграбчат своята плячка. Това, което извадиха навън, вече бе възхитително кораво. Освобождаването му беше взривно, изгарящо горещо, трептящо в шепата й, въпреки че Рейчъл не бе направила нищо повече, освен да го държи. Тя го стисна леко и бе възнаградена с внезапния пламенен поглед на Джони и слабото поруменяване на лицето му. Рейчъл наведе главата си, а той затвори очи и сви юмруци. После устните й го намериха и го поеха целия. Джони простена.

Тя толкова много хареса този звук, че го направи отново и отново…