Карън Робърдс
Едно лято (47)

XLVII

Следващите няколко дни минаха като кошмарен сън за Рейчъл. Тя прекарваше почти всеки миг, когато бе будна, до болничното легло на баща си — държеше ръката му, говореше му, молеше се за оздравяването му, макар да съзнаваше, че не бе правилно да иска да го лиши от освобождението, което смъртта му предлагаше. Но не можеше да се държи по друг начин. Не искаше той да си отива. Не още, не по този начин.

Елизабет, която дори спеше на пода до леглото на Стан, се чувстваше още по-зле. Беше пребледняла, изтерзана, докато бдеше над съпруга си — дори не можеше да разговаря свързано с лекарите. Това задължение се падна на Рейчъл, която се опитваше да проумее, какво й обясняваха те и после да го предаде на Елизабет и Беки.

Беки, разкъсвана между дъщерите си и баща си в болницата, оставаше с майка си, когато Рейчъл в пълно изтощение се съгласяваше Джони да я отведе, за да поспи няколко часа. Намерението му да стои на пост нощем в задния й двор бе забравено, защото тя вече не прекарваше нощите в дома си. Ходеше в апартамента му така естествено, както в „Уолнат Гроув“, защото бе по-близо до болницата, пък и Джони бе там. Ръцете му я прегръщаха, докато спеше, той триеше сълзите й, когато плачеше, и я караше да яде, когато не искаше. Джони се грижеше за всички дребни неща, които правеха това изтощително бдение поносимо. Той возеше жените, когато те бяха така изморени, че дори не можеха да мислят свързано, камо ли да управляват кола. Носеше им храна и закуски, когато не успяваше да ги убеди да отидат в близката закусвалня. Донесе им лични принадлежности, сапун, четки и паста за зъби, когато се събудиха почти схванати след първата кошмарна нощ в болницата. Но най-важно от всичко — Джони им подаде силно, мъжко рамо, на което да се уповават. Дори Елизабет започна да разчита на него през тези ужасни дни. Неведнъж призна, че не знае как биха се справили без него. Шокирана от тежкото състояние на Стан, тя дори прие новината за сгодяването на дъщеря си, без да мърмори.

Животът извън болницата продължаваше, докато Стан лежеше прикован към дузина апарати, които го поддържаха жив. В приемната прииждаха приятели на семейството, но в стаята бяха допускани само роднини. Кей често го посещаваше, както и Сюзън Хенли, и всички останали близки на Елизабет от църквата. Дори Роб изпрати цветя. Посетителите се държаха любезно с Джони, чието положение, като почти член на семейството, бе най-голямото събитие в града. Този път Рейчъл бе благодарна на ефикасната клюкарска мрежа, която бе разтръбила за техния годеж.

В училището й бяха намерили заместник, докато бе необходимо да остане в болницата. Майкъл пристигна веднъж от Луисвил да посети Стан, но бе приет така ледено от Елизабет и Рейчъл, че не остана и десетина минути. Беки се появи малко след това с подути очи и им разказа, че се бил отбил да види момичетата в „Уолнат Гроув“, а след като си тръгнал, Лорън я попитала колко все пак продължава един развод, защото вече се била изморила. Въпросът разплакал Беки.

Железарският магазин отново се ръководеше от Бен, съгласил се да остане при набързо подписан нов договор, даващ му право на дял от печалбата и доста голямо увеличение на заплатата, като включваше и условието, Джони да не работи повече в магазина. Самият Джони нямаше нищо против да е без работа, тъй като само изчакваше да отмине кризата на Стан, за да напусне Тилървил завинаги заедно с Рейчъл.

Шерифът Уийтли бе един от дузината приятели на Стан, които се отбиваха в болницата. За разлика от другите, него го пускаха в стаята, заради общественото му положение. Той заяви, че нямало голям напредък в разследването на убийството, като донесе и обезпокоителни новини — Джереми Уоткинс очевидно бе избягал от къщи. Във всеки случай бе изчезнал, и баща му, както дядо му и баба му, бяха разтревожени. Шерифът не подозираше някакво престъпление — малките момченца не ставаха жертва на убийства в Тилървил напоследък — но все пак бе смущаващо. След като и Рейчъл, и Джони го увериха, че не са виждали Джереми след погребението на майка му, шерифът присви устни.

Единственото нещо, което го притесняваше, беше начинът, по който Джереми настоявал, че бил видял нещо в нощта на убийството. Ако убиецът е разбрал това, може би бе решил да премахне детето от пътя си. Както бързо се разнасяха клюките в Тилървил, едва ли имаше човек, който да не бе научил, какво точно е казало момчето, така че списъкът с евентуалните заподозрени в никакъв случай не можеше да се ограничи само с неколцината, чули думите директно от устата му.

Рейчъл се задъха, ужасена от това предположение, но шерифът я успокои, че това било само една от многото вероятности, и дори не най-правдоподобната, тъй като ако момчето е било убито, тялото му със сигурност щяло да бъде намерено досега. Убиецът на Мерибет Едуардс и Гленда Уоткинс не се бе посвенил да остави жертвите си на открито.

Не, най-вероятното бе, че момчето, разстроено от смъртта на майка си, е било нещастно в новия си дом с приятелката на баща си и просто е избягало. Беше разпратено съобщение за издирването му из страната и шерифът се надяваше всеки момент да му съобщят, че е намерено.

И Рейчъл се надяваше така, но новината за изчезването на Джереми я накара да се почувства неспокойна. Като погледна към Джони, забеляза, че и той се чувства по същия начин.

Джони се извини и излезе от стаята няколко минути след шерифа. Рейчъл не бе видяла знака, който Уийтли му бе направил да го последва, затова просто махна разсеяно на забележката му, че ще се върне след минута.

— Шерифе!

Уийтли се обърна, видя го и отново му направи знак да го последва. Двамата се спряха на тротоара пред високата тухлена сграда във все още топлия септемврийски ден. Шерифът, едър и плещест, бе скръстил ръце на гърдите си. Джони пъхна своите в джобовете си.

— Искаше да ме видиш?

Уийтли кимна.

— Не знаех, дали разбра намека ми.

— Какво има?

— Не е добро.

— Никога не е.

— Чувствата на хората към теб в града са доста лоши.

Джони си отдъхна. Беше се опасявал, че Уийтли ще му съобщи нещо лошо за Джереми.

— И какво му е новото?

Шерифът поклати глава.

— Този път е различно. Приказките са повече от отвратителни. Хората те смятат за адски виновен, независимо какво им обяснявам. Направо са полудели, че все още си на свобода.

— Да не се опитваш да ми кажеш, да отварям очите си за някоя тълпа, която да ме линчува?

Уийтли присви устни.

— Не съм казал това. Хората тук, в Тилървил, са добри. Но след убийството на Гленда Уоткинс и изчезването на момчето й всички са нащрек. Питат се, дали детето не е било убито, за да му се затвори устата, а Том Уоткинс навсякъде се кълне, че ти си го направил. Други събрали две и две и установили, че следващата жертва ще бъде Рейчъл. Повечето имат деца, така че не са безпристрастни към участта на Джереми. А всички дълбоко уважават учителката и никак не им се нрави идеята, да свърши като другите две жени.

Джони го изгледа продължително.

— Ти все още вярваш, че аз съм го извършил, нали?

— Отново говориш вместо мен. Не съм казвал такова нещо. Ако това, което Рейчъл твърди, е истина — а никога не съм я чувал да лъже, — не би могъл да си ти. Всичко, което казвам, е, че ако нещо се случи с Рейчъл, или ако момчето се окаже мъртво, животът ти няма да струва пукната пара тук.

Джони се опита да заговори, но шерифът вдигна ръка.

— Остави ме да довърша. На въпроса може да се погледне по два начина. Първият е, че Рейчъл казва истината и ти не би могъл да си убил госпожа Уоткинс. Но все пак си се срещал с нея, както и с Мерибет Едуардс преди. И двете са мъртви. Струва ми се, че Рейчъл е на път да бъде третата, защото единственото, което има някакъв смисъл в тази теория е, че някой убива приятелките ти. А вторият вариант е, че си маниак и си убил Мерибет Едуардс и Гленда Уоткинс по неизвестни причини, а Рейчъл лъже, за да те предпази. Това се говори из града. И в двата случая Рейчъл е в опасност — заради теб.

Джони прехапа устни.

— Трябва да й осигуриш полицейска охрана. Възнамерявах да разговарям с теб за това.

Шерифът кимна.

— И аз си мислех същото, но разполагам само с шестима полицаи, а всички останали престъпления в Тилървил няма да престанат, защото разследваме убийство. Последните две бяха през единадесет години. Не мога да прикрепя постоянно човек към Рейчъл за следващите единадесет.

— Значи ме извика, за да ми кажеш, че все още съм заподозрян, и че както и да се погледне на нещата, Рейчъл е застрашена. Така ли?

Шерифът бавно поклати глава.

— Разбрал си ме грешно. Извиках те, за да те предупредя да изчезнеш от града. Всички ще спим по-спокойно, когато си заминеш.

— Ами Рейчъл?! — Джони се задушаваше от гняв.

Уийтли сви рамене.

— Едва ли би се почувствала по-зле, когато те няма. Освен това, ще бъде в по-голяма безопасност. Впрочем, никак не ми се нрави идеята, да те сваля от някое високо дърво през близките дни.

Устата на Джони се изкриви.

— Добре, изслушах те. Сега ме чуй и ти. Колкото и да искам, няма да напусна този провинциален град, ако Рейчъл не тръгне с мен. А точно сега тя не може да замине никъде заради баща си. Затова Тилървил ще трябва да се примири с присъствието ми.

— Не мога да те принудя насила.

— Не, не можеш.

Погледите им се срещнаха.

— Бях откровен. Просто исках да споделя мислите си с теб на глас. — Уийтли понечи да си тръгне, но се обърна и го изгледа отново. — За протокола, аз лично не смятам, че си виновен. Но и преди съм грешил.

Джони не каза нищо. Шерифът сви рамене и се отправи към сивия си таунус, паркиран недалече до тротоара.

— Между другото, имаш ли останали някои приятелки тук? — попита през рамо.

— Не живи — отвърна му лаконично Джони.

Той като че ли се замисли за миг, после кимна и влезе в колата.