Карън Робърдс
Едно лято (46)

XLVI

„Джереми…“

Ето го отново — гласът. Нежният, ужасяващ глас, който го викаше.

Джереми, сгушен в студения си, тъмен затвор, потрепери. Стоеше тук с часове, с дни — вече не знаеше точно. През по-голямата част от времето си мислеше, че спи. Но винаги, винаги чуваше този глас да му шепти.

„Джереми.“

Отново! Искаше му се да изпищи, да извика, но бе твърде изплашен, за да го направи. Беше гладен и жаден, и му се пишкаше, но всичко това бе на втори план, в сравнение със страха.

Нещо застрашително се спотайваше в мрака.

„Премести се, Джереми. Трябва да се преместиш.“

— Мамо! — изхлипа високо, но после се сви още повече, в очакване да бъде нападнат.

Майка му бе мъртва. Този глас не можеше да е нейният. Това злокобно нещо сигурно, отново се опитваше да го измами, както първия път.

„Джереми, премести се.“

Но това бе гласът на майка му. Устните му потрепериха. Толкова много му се искаше да е на майка му. Може би се бе върнала, за да бъде с него, докато умре.

Той не искаше да умира. Беше така изплашен.

„Джереми, стани.“

Гласът беше настойчив и за пръв път Джереми се почуди, дали не бе вътре в него. Главата го болеше и пулсираше. Имаше чувството, че се бе подула като тиква. Дали майка му не му говореше вътре в него?

Отвори очи и се опита да стане. Беше замаян, ужасно замаян, и му бе лошо. Главата го болеше и стомахът го болеше. Ръцете и краката му бяха натежали. Около него бе непрогледно тъмно, студено, влажно и миришеше толкова лошо.

Дали не беше в гроб?

При тази мисъл започна да диша учестено. За минута го обзе паника. После успя да се овладее, като си повтаряше, че където и да се намираше, мястото бе много по-голямо от гроб.

Не беше погребан жив.

Поне не мислеше така. Но главата така го болеше, когато се опитваше да мисли.

— Джереми, скрий се!

Гласът вече пищеше вътре в него. Джереми искаше да извика нещо в отговор, но някакво скърцане — този път съвсем истинско скърцане — го накара да притихне. Звукът го изплаши повече от всичко досега.

Застана на колене и ръце и напипа пред себе си някакъв много гладък камък. Беше вътрешна стена и може би се намираше на десетина сантиметра. Беше мръсна и студена, но не махна ръката си, докато пълзеше покрай нея, колкото се може по-далеч от скърцането.

Светлина — не, не беше светлина, а по-слаба тъмнина — му позволи да види, че каменната стена беше висока около метър и половина, че бе широка около деветдесет сантиметра, и че можеше да се скрие зад нея.

Сви се там, като едва се осмели да надникне, за да зърне какво го заплашва.

И веднага позна, че това бе нещото, което бе видял да се спотайва в сенките на нощта, когато майка му бе убита. Нещо тъмно и зловещо бе застанало до вратата. Полъх на свеж, по-топъл въздух, раздвижи края на наметалото, което скриваше очертанията на нещото от погледа му.

Не можеше ясно да го види, но усещаше присъствието на злото. Бе така осезаемо като мирис. Джереми се сви колкото можеше, като потискаше желанието си да се разхленчи, и се противопоставяше на инстинкта си да побегне.

Нямаше къде да избяга — освен право към нещото.

— Джереми.

Това бе гласът от задния двор. Съвсем различен от шепота, който го бе събудил и му бе наредил да се премести.

— Ела тук, момче!

Нещото се приближи и той видя да проблясва някакъв предмет пред него. Втренчи се и проумя какъв бе той — нож, зашеметяващ дълъг нож.

Ножът, с който бе убита майка му, вероятно. Ножът, който нещото възнамеряваше да използва и сега.

Джереми усети влажна топлина между краката си и разбра, че се бе изпуснал като бебе. Унижението му се примеси с ужас.

Нещото подуши един път, два пъти, като че ли искаше да го помирише. После, някъде отвън лумна светлина. Двойна светлина, фарове на кола. Джереми отвори устата си да изкрещи.

„Мълчи!“ — предупреди го добрият глас.

И той затвори устата си.

Нещото изглежда се колебаеше, после бързо изчезна. Вратата се затвори. Джереми остана сам в тъмнината.

Но този път посрещна мрака като приятел.