Карън Робърдс
Едно лято (45)

XLV

— Да — каза тихо.

— Да?

— Чу ме много добре.

— Добре — усмихна се Джони. — Нямаше да ми е приятно да връщам пръстена. Не запазих разписката.

— Не си забавен днес!

— Опитвам се…

Очите му изведнъж бяха станали мрачни.

— Рейчъл, не мога да остана в Тилървил.

— Зная.

— Мислех си да се оженим, колкото е възможно по-бързо, и да се преместим някъде, може би на запад.

— Колко скоро?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Тази седмица. Рейчъл… — той се поколеба. — Не съм сигурен, че си в безопасност тук. Дълго обмислях нещата и стигнах до заключението, че някой луд ме мрази ужасно много и убива жените, на които държа. Ако това е вярно, следващата ще си ти.

— Наистина ли мислиш така? — промълви Рейчъл.

— Надявам се да греша. Но трябва да действаме така, като че ли е вярно. Познай къде бях нощес?

— Къде?

— На пост. В задния ти двор.

— Шегуваш се, нали?

— Не, не се шегувам. Мога да ти го докажа — виж на колко места са ме изпохапали комарите.

Джони свали сакото си, разкопча ръкава на ризата си и го вдигна нагоре. Рейчъл забеляза поне половин дузина малки почервенели подутини.

— На другата ми ръка има още. И на врата ми. Тези малки кръвопийци ме атакуваха навсякъде, където не бях облечен. Да знаеш само как сърби!

Рейчъл бе изненадана и трогната.

— Не е трябвало да го правиш.

— Не е трябвало? Не искам да те загубя, учителко. Ако цената да те запазя жива, е да прекарвам нощите си, като предлагам тялото си на тези мини вампири, готов съм да я заплатя. Другите жени, които съм имал, са мъртви, Рейчъл.

Тя потрепери.

— Това ме плаши!

— Мен също. Но нищо няма да ти се случи, защото ще се погрижим за това. Нощем няма да излизаш от къщи, а аз ще се разполагам на бивак в задния ти двор, в случай, че забравиш. Ще се оженим бързо и ще се махнем от този ад. Съгласна ли си?

— Съгласна — усмихна се Рейчъл.

Отдаде се на целувката, на ръцете му, които я милваха по гърба и бедрата. Сега тя беше негова, както и той неин. Въпреки различията в произхода им, сега те бяха просто едно цяло.

— Рейчъл?

Джони я целуваше по брадичката и шията, докато пръстите му разкопчаваха малките копченца пред гърдите й.

— Да?

Рейчъл се опитваше да развърже възела на вратовръзката му, но без особен успех.

— Искаш ли деца?

Мислите й, замъглени вече от обзелото я желание, се проясниха за миг.

— Да. Много!

— Добре. — Той се изправи и й се усмихна. — Мразя презервативите.

После изхлузи роклята й и я захвърли на пода. Рейчъл за миг се разтревожи за новата си дреха, но Джони вече доста умело събуваше обувките и чорапогащите й. По пламъчетата в очите му, с които я оглеждаше, седнала почти гола в скута му — само по сутиен и бикини, — тя забрави за всичко останало. Мислеше си само за него и за прекрасното усещане.

— Хубаво бельо.

— Благодаря.

— Дантела и коприна. По-красиво е от всичко, което някога съм си представял.

— Мислех, че си си фантазирал, че съм въобще без бельо.

— Е — засмя се Джони. — Не е по-хубаво от това. Но приблизително.

Ръката му обхвана едната й гръд, а устните му се сляха с нейните. Тръпки побиха цялото й тяло, когато езикът му бавно проникна в нея. Зърната й настръхнаха под ласките на топлите му пръсти. Обзе я познатото отмаляване в слабините и се отдръпна.

— Почакай…

— Ммм…

Той гледаше голите й крака върху тъмносиния си панталон — контраст, от който очите му потъмняха. Прекара дланта си от вътрешната страна на бедрото й — надолу до коляното, а после нагоре. Рейчъл инстинктивно разтвори краката си, но после ги присви и слезе от скута му.

— Дръж се прилично — напомни му тя при опита му да я сграбчи отново.

Коленичи пред него и разкопча ципа му.

— Рейчъл… — прошепна Джони, когато нетърпеливите й пръсти намериха пениса му.

Намръщи се леко, докато го освободят от слипа.

— Шшт…

Тя се наведе и докосна с език връхчето на мъжествеността му — съвсем леко, дразнещо.

— О, да! — простена Джони, щом косата й се разпиля върху него, а устата й го погълна целия.

Тялото му се вцепени, главата му бе отметната назад, а ръцете му си играеха с кичурите й, милвайки я в ритъма на нейните движения…

— Лельо Рейчъл!

Трябваше да измине известно време, за да достигне викът до съзнанието им.

— О, Господи! — изхриптя Джони, а пръстите му я стиснаха по-здраво. — Не сега!

— Какво?…

Рейчъл погледна нагоре. Беше леко замаяна и сетивата й не можеха да я ориентират. Неговият вкус бе все още в устата й.

— Лельо Рейчъл!

— Лорън!… — задъхано изрече тя и изпусна пениса му, като че ли изведнъж бе станал нагорещено желязо.

После трескаво започна да търси дрехите си.

На Джони му трябваше доста по-малко време, за да придобие отново приличен вид и да й се заусмихва похотливо.

— Хубаво дупе… — прошепна й.

— Лельо Рейчъл!

Този път гласът бе съвсем наблизо, може би дори точно под дървото. Рейчъл припряно се опитваше да нахлузи чорапогащите си и го изгледа измъчено.

— Слез долу и я задръж! — изсъска му тя.

— Добре.

Напълно облечен и засмян, Джони се провря през дупката и изчезна. Докато закопчаваше роклята си, Рейчъл го чу да поздравява Лорън с похвална непринуденост. Стегна колана си и тъкмо обуваше обувките си, когато главата му отново се появи през отвора.

— Облече ли се? — попита я.

Нещо в изражението му я накара да замръзне.

— Какво се е случило?

— Обуй си и другата обувка и слез.

— Джони…

Но той вече се бе скрил.

Рейчъл просто предчувстваше, че се бе случило нещо лошо. Побърза след него. Почти в края на стълбата усети ръцете му върху кръста си и Джони я свали на земята. Изгледа го и се изплаши се от това, което видя в очите му.

— Какво има? — попита тихо.

— Баща ти. Очевидно, е получил сърдечен пристъп. Линейката е тръгнала насам.

Единствено ръката му не й позволи да се строполи.