Карън Робърдс
Едно лято (44)

XLIV

— Наистина ли искаше да кажеш това, или само се опитваше да направиш впечатление на майка ми? — поде Рейчъл, веднага щом излязоха и поеха по алеята, хванати за ръце.

— Какво съм искал да кажа?

— За правния факултет.

— Да. Да, наистина имах пред вид това.

— Така ли? — В гласа й се долавяше задоволство.

— Не можеш ли да си ме представиш като адвокат? — Джони се засмя. — Не ми отговаряй. Не е толкова непостижимо. Докато бях в затвора, научих доста неща за правото и адвокатите. Мисля, че от мен ще излезе доста добър обществен защитник.

— И аз смятам така.

— Харесва ти идеята, нали?

Рейчъл се обърка. Нямаше причина, никаква конкретна причина, да мисли, че бъдещите му планове биха могли да имат някакво отражение върху нея. Но сърцето й започна да тупти по-бързо, докато си представяше живота си като госпожа Харис.

— Как е презимето ти? — попита тя замислена.

Той я изгледа бързо.

— Защо?

— Сигурна съм, че е записано в училищния регистър, но не си го спомням.

— Уейн.

Рейчъл сбърчи чело.

— Мисля, че е очарователно. Джон Уейн Харис.

— Радвам се, че ти харесва.

Вървяха по една утъпкана пътека, която водеше към другия край на гората. Джони я заведе до голямото дърво, на което Стан бе построил къщичка на нещо като платформа, а до нея се стигаше по малка стълба.

Като деца с Беки бяха лудували тук безкрайно, а като млада учителка Рейчъл бе прекарала не един следобед, погълната от интересна книга. Гъстите листа, които образуваха покрив отгоре, вече бяха позлатени от наближаващата есен. Едно-единствено пожълтяло листенце се отрони и бавно затанцува из въздуха.

— Откъде знаеш за нашето дърво? — попита Рейчъл, когато й стана ясно, че Джони нарочно я бе повел в тази посока.

— Да не мислиш, че никога не съм претърсвал тази гора? Хек, Грейди и аз дори сме ви наблюдавали как с Беки си играете тук. Понякога, когато нямаше никой наоколо, си представяхме, че сме пирати, завладяващи чужд кораб, и естествено, това дърво бе корабът.

— Не съм знаела това.

— Вие бяхте твърде големи, за да играем с вас тогава, затова ви оставяхме сами.

— Вероятно и сега съм твърде голяма, за да си „играеш“ с мен — печално установи Рейчъл.

Джони я погледна и я придърпа към себе си.

— Ти си съвсем подходяща за мен. Ако беше обратното, ако аз бях с пет години по-възрастен от тебе, хората щяха да сметнат разликата в годините ни за съвсем нормална. На колко години е приятелят ти, фармацевтът? Четиридесет, нали? Тази разлика дори е по-голяма, отколкото между мен и теб, но помисляла ли си някога, че той е твърде стар за теб? Не, не си.

Ръцете му бяха около нея, тялото й бе притиснато към неговото, а гласът му се разливаше със сладостната съблазън на горски мед. Рейчъл се опиваше от приятния му тембър с полузатворени очи и бегла усмивка на устните. Когато пожелаеше, Джони можеше да очарова и бодлите на таралеж.

— Освен това, аз съм достатъчно зрял за възрастта си… — прошепна той в ухото й, защото му стана ясно, че тя не го слушаше, и я целуна по шията.

— Държа се страхотно с майка… — измърка Рейчъл, докато той продължаваше да я целува надолу към пазвата.

— Тя все още ме плаши до смърт, но се надявам да го преодолея.

Джони повдигна брадичката й и я целуна отдолу. Рейчъл се вкопчи за раменете му и се отдаде на удоволствието да бъде обичана.

— Рейчъл?

— Хммм?

— Мислиш ли, че би могла да се качиш на дървото с тази рокля и тези обувки?

— Да се покатеря?!

Объркана от предложението му, което бе твърде различно от това, което очакваше, тя отвори очи и се намръщи. Но Джони бързо я целуна успокояващо по нацупените устни.

— Чу ме добре. Можеш ли?

Рейчъл погледна към саморъчно направената стълба, която водеше високо нагоре в дървото до малката дупка в платформата, през която трябваше да се провре, а после огледа красивата си бледожълта рокля и високите си лачени обувки.

— Ако минеш пръв…

— Нали не си мислиш, че ще бъда така невъзпитан, да надничам под полата ти?

— Напротив, точно това си мисля.

— Познаваш ме твърде добре — усмихна се Джони.

Хвана се за един клон и започна да се катери ловко. Рейчъл го последва внимателно. Никак не й се искаше да си развали роклята.

— Пфу, забравих за чорапите си! — изохка, когато мина през отвора и седна, провесила крака надолу. По тях вече се спускаха дузина бримки.

— Винаги можеш да ги събуеш — рече Джони въодушевено.

Рейчъл се обърна. Наблюдаваше я така предизвикателно, че изразяваше по-красноречиво от всякакви думи, какви бяха намеренията му. Платформата беше тясна, а стените, които я заграждаха, не по-високи от деветдесет сантиметра. Нямаше друг покрив, освен зелената корона на дървото, която скриваше почти цялото небе.

Очите на Джони бяха по-светлосини от късчетата небе, които прозираха пред клоните, а устните — извити в загадъчна усмивка. Вятърът леко разрошваше черната му къдрава коса. Консервативната подстрижка подчертаваше скулите му, интелигентното чело и волевата брадичка. Правеше го по-красив от всякога. Изглеждаше съвсем различен от закоравелия грубиян, слязъл от автобуса преди няколко седмици.

Ако бе знаела как щеше да промени живота й, сигурно още тогава би се хвърлила право в обятията му и така да го изплаши, че да побегне обратно към затвора.

При представата, как ли би реагирал на подобно посрещане, Рейчъл се засмя.

— Нещо смешно? — попита я, като повдигна веждата си.

Рейчъл поклати глава.

— Не, просто съм щастлива.

— Така ли? Аз също. Но ще бъда още по-щастлив, ако седнеш до мен. Мисля, че трябва да поговорим.

— Да поговорим?

— Защо, да не си въобразяваш, че възнамерявам нещо друго?

— Надявах се.

Джони също се засмя и протегна ръка към нея.

— Ела тук, Рейчъл, и бръкни в джоба ми. Имам подарък за теб.

— Наистина ли? — усмихна му се блажено.

Мисълта, че Джони й е донесъл нещо, й достави огромно удоволствие. Това бе първият му дар.

— Бръкни в джоба ми — повтори той.

— Чувствам се глупаво — запротестира Рейчъл през смях, но се подчини.

Първият джоб бе празен, но във втория имаше една малка увита кутийка. Тя я сложи на дланта си и остана дълго загледана в нея. Беше опакована със сребристо фолио и завързана с бяла панделка.

— Прекрасна е!

— Отвори я.

В гласа му се долавяше леко напрежение и Рейчъл усети, как сърцето й започна да бие учестено, докато развързваше панделката. Бе почти сигурна какво имаше вътре, но можеше и да греши. Не искаше надеждите й да са прекалено смели.

Вдигна капака на бижутерийната кутийка. Ръцете й се разтрепериха.

В нея имаше пръстен с диамант — великолепен солитер — който бе поне половин карат, и бе инкрустиран върху платина.

— Джони! Откъде си взел пари?

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш? Не съм ги откраднал, ако това те тревожи. Железопътната компания предложи на Сю Ан, на Бак и на мен седемдесет и пет хиляди долара компенсация за смъртта на баща ни. Настояваха да ги вземем и аз се съгласих. А пред теб е приблизително една пета от моя дял.

— Не е трябвало! Красив е!

— Би ли погледнала това проклето нещо?

Нервността в гласа му я изненада и Рейчъл огледа пръстена по-отблизо. Към него с бяла панделка бе привързана малка картичка и с почерка на Джони бе написано: „Омъжи се за мен?“

Рейчъл вдигна очи към Джони, който я следеше с някаква странна смесица на нежност и безпокойство.

— Е? — попита той.

Рейчъл извади пръстена от кутийката и го постави на лявата си ръка.

— Може би — целуна го по устата.

— Може би? — В гласа му се долавяше обида.

— Не мислиш, че ще минеш само с това, нали? Ако искаш да се омъжа за теб, тогава ще трябва да ме попиташ, както трябва.

Джони изстена.

— Трябваше да ти го кажа с цветя. Знаех си.

Рейчъл го удари по рамото.

— Престани да се шегуваш. Говоря ти сериозно.

Бе коленичила до опънатите му крака, а полата й бе разперена около нея като жълта камбанка. Стисна го за лактите.

— Аз също.

— Тогава…

Той въздъхна.

— Добре. Добре. Рейчъл, ще се омъжиш ли за мен?

— Не.

— Не?!

— Опитай отново. Този опит не бе задоволителен.

— Мили Боже! Да не очакваш, да падна на колене пред теб?

— Ще бъде много мило.

— Майтапиш се, нали?

Рейчъл поклати глава. Той я изгледа за миг доста нацупено. После на лицето му се изписа поизкривена усмивка и се предаде. Застана на едно коляно и взе ръката й.

— Рейчъл, ще се омъжиш ли за мене?!

— По-добре е. Но без пура.

— По дяволите, Рейчъл! — Пръстите му се впиха здраво в китката й.

Рейчъл го изгледа в упор.

— Джони, обичаш ли ме?!

Погледите им се срещнаха. Неговият бе нежен и топъл. На Рейчъл не й убягна лекото почервеняване на бузите му. Очевидно, се чувстваше смутен да признае открито подобно нещо.

— Естествено. Това си е съвсем естествено, когато мъжът иска ръката ти.

Тя поклати глава.

— Не искам да приемам нищо за естествено. Предполагам, че това ще е последното предложение в живота ми, затова държа, да е както трябва. Ако ме обичаш, признай ми го. Кажи ми го, за Бога.

— Рейчъл… — започна Джони, леко раздразнен.

Явно се бе замислил, какво да й каже, защото затвори съсредоточено устата си. После, за нейно най-голямо изумление, свободната му ръка се прилепи до сърцето му. Изглеждаше като нацупено момче, което се готвеше да изрецитира някакво обещание по принуда.

— Джони…

— Тихо. Не разбираш ли, че ще оголя душата си. — Той се намръщи и си пое дълбоко дъх. — Любовта ми е като червена, червена роза, току-що напъпила през юни. Любовта ми е като мелодия сладка. Така прекрасна си ти, моя мила, и толкова съм влюбен, че ще те обичам винаги, моя мила, дори моретата да пресъхнат!

Дълбокият му, плътен глас придаваше особено звучене на поезията, която достигна до сърцето на Рейчъл. Не изглеждаше вече начумерен, не приличаше повече на ученик, когото го карат да декламира против волята му, а на мъж, придобил сили от обяснението си в любов. Рейчъл погледна в дълбоките му сини очи и това, което зърна там, я накара да се просълзи. Стисна по-силно ръката му.

— Докато моретата пресъхнат, моя мила, и скалите да се стопят. И тогава пак ще те обичам, моя мила…

След като и последната дума заглъхна, двамата останаха притихнали за миг. Рейчъл продължаваше да го гледа право в очите и й се стори, че вижда добротата и истинската му същност в тях. Нейните бяха така замрежени, че всеки момент сълзите й щяха да рукнат. Изведнъж Джони се засмя.

— Робърт Бърнс трябва доста да си е падал по момичетата. Тази поема е истински кошмар.

— Джони Харис!

Изтръгната рязко от сълзливата си сантименталност, Рейчъл го отблъсна. Той не падна по гръб, което очевидно бе целта й, но загуби равновесие и се хвана за нея.

— Пусни ме!

— Господи, Рейчъл, шегувах се. Не говорех сериозно.

— Това е прекрасно стихотворение — почти се бях разплакала, — а ти се шегуваш! Бих могла да те убия! Казах ти да ме пуснеш!

Тя яростно се бореше да се освободи. Джони успя да я задържи и я придърпа в скута си.

— Махни си лапите от мен!

— Рейчъл, не си разбрала правилно! Аз…

— Ако не си махнеш ръцете веднага, ще… ще…

Вбесена, Рейчъл не успя да измисли достатъчно страшна заплаха. Докато тя говореше несвързано, като се опитваше да свали пръстена и да му го хвърли в лицето, Джони я притисна до гърдите си и повдигна брадичката й нагоре.

— Не се шегувах за поемата.

— Ти каза…

— Зная много добре какво казах. Нямах пред вид това. Изрекох я съвсем искрено. Всяка дума. Заклевам се.

Рейчъл спря да се извива и го изгледа с подозрение.

— Знаеше, че тази поема е любимата ми, нали? И нарочно я използва, за да ме заблудиш.

Той я целуна по слепоочието, но изражението му съвсем не подсказваше разкаяние.

— Знаех, в гимназията учителката ми по литература бе така отдадена на поезията, спомняш ли си? Тя така ме бе очаровала, че си спомням почти всяка дума, която ни бе казала. Наистина не иронизирах поемата.

— Лъжеш.

— Не лъжа — целуна я по връхчето на носа. — Още повече, че го знаеш. Знаеш чувствата ми към теб. Както и аз твоите към мен. Рейчъл, понякога, когато изпадам в прекалена сантименталност, си мисля, че просто сме създадени един за друг.

Рейчъл отново изгледа смуглото му, красиво лице, блестящите сини очи, сексапилните му устни с усмивка на тях, и се предаде. Ако искаше Джони Харис, тогава трябваше да го приеме, такъв, какъвто си е.

И каква ли бе ползата от трогателно обяснение в любов. Тя познаваше чувствата му. Беше ги разбрала със сърцето и душата си.