Карън Робърдс
Едно лято (43)

XLIII

— Лельо Рейчъл, виж! — сочеше Лорън към къщата.

Рейчъл се обърна и се смръщи. Кой беше този мъж, който идваше към тях?

„Джони!“ Остана с отворена уста, докато го оглеждаше от подстриганата коса до излъсканите върхове на лачените му обувки. Той пак бе най-красивият мъж, когото бе виждала, но елегантните дрехи му придаваха някаква сила, която никога не бе свързвала с него. Изглеждаше като млад, красив и много секси специалист по комуникационна електроника. Не приличаше единствено на Джони Харис.

— Е? — усмихна се той, като се приближи.

Рейчъл затвори устата си и поклати глава.

— Подстригал си се!

— Каза ми, че се нуждая от това.

— Но не трябваше… надявам се, че не си го направил заради мен!

— Не, направих го заради Уулф. Разбира се, че заради теб. И заради себе си също. Вече съм достатъчно възрастен, за да си играя на хлапе.

Погледите им се срещнаха и тя прочете в очите му безмълвното му послание. Беше готов да порасне, да се откаже от ролята си на лошото момче, да скъса с миналото. Тази мисъл я трогна. Може би общото им бъдеще не бе така невъзможно, както се опасяваше.

— Изглеждаш фантастично!

— Благодаря. Самата ти изглеждаш чудесно.

Джони погледна към Стан, взиращ се в празното пространство, заобиколи количката му и целуна кратко, но властно Рейчъл. Замаяна, тя се повдигна на пръсти, обви ръце около врата му и го целуна на свой ред. Дочула хихикане зад гърба си, замръзна, погледна назад и бузите й пламнаха.

Лорън, Лиза и Кати стояха наблизо и се подсмихваха.

— Това новият ти приятел ли е, лельо Рейчъл? — попита Лорън с широко отворени очи.

Рейчъл си мислеше, че не би могла да се изчерви повече, но откри, че е сгрешила.

— Да — отговори Джони вместо нея, като също се усмихна на момичетата. — А вие трябва да сте Лиза, Лорън и Кати.

— Откъде знаеш имената ни? Лельо Рейчъл, ти ли си му казала?

Рейчъл вече бе възвърнала самообладанието си и поклати глава.

— Това е господин Харис, деца.

Джони я изгледа косо с изненада в погледа си.

— Не съм свикнал да ме наричат „господин“. Могат да ми казват Джони, ако искат.

— Господин Харис — повтори строго Рейчъл на племенниците си. После се обърна към Джони: — Това е израз на уважение. Те се обръщат към всички възрастни с „господин“ и „госпожо“, с изключение на роднините.

— Разбирам — засмя се той. — Ще се опитам да свикна. Но не се чуди, ако не реагирам първите няколко пъти.

— Няма значение. Стига да не забравиш да отговаряш на мен.

— Зависи как ще ме наречеш.

Рейчъл му направи гримаса. Хвана ръката му и го поведе пред количката. Джони я изгледа въпросително, но тя не го забеляза, защото вниманието й бе насочено към баща й.

— Татко, това е Джони Харис — рече му тихо, но настойчиво.

Стан продължи да се взира в пространството. Лицето му беше бледо и безизразно, ръцете му лежаха неподвижни върху одеялото, с което беше завит.

— Здравейте, господин Грант.

Думите на Джони нямаха по-голям ефект от тези на Рейчъл. Това я натъжи.

— Беше толкова забавен — каза тя на Джони, който стискаше съчувствено дланта й. — По-силен от живота. Винаги в движение. Голям шегобиец и… — гласът й потрепери.

— Всъщност, спомням си го, когато бях малко момче — отвърна Джони, за нейна най-голяма изненада. — Да си призная, винаги се страхувах от него. Веднъж тъкмо си пълнех джобовете с дъвки от вашия магазин, когато той каза нещо зад гърба ми. Силният му глас ме изплаши до смърт. Огледах се, готов да побягна. Бях убеден, че са ме спипали, но баща ти дори не говореше на мен. Ох, какво успокоение! Измъкнах се и повече не посмях да открадна нищо от магазина на господин Грант.

Рейчъл изучаваше лицето му, изумена.

— Ти си крал от нашия магазин?!

Джони се засмя.

— Крадях от всички магазини в града. Но никога не ме хванаха.

— Шегуваш се! — Тя дръпна ръката си от неговата.

Сините му очи заблестяха.

— Нали не си си мислила, че съм пял в църковния хор. Никога не съм убивал никого. Но всичко останало си е съвсем вярно.

— Джони Харис! Нищо чудно, че така съчувстваше на Джереми!

— Защо мислиш така?

— Защото си състрадателен човек, който не може да понесе дете да се предаде на полицията.

— Това, също. Но през цялото време си представях, че можех да бъда и аз на неговото място преди много години. Разбира се, сега съм напълно променен. — Усмивката на Джони се стопи. — Говорих с адвоката си вчера. Той ме убеждава, че с доказателствата, които полицията има сега, присъдата ми за убийство би могла да се изличи от досието ми. Ако излезе прав, вече няма да бъда углавен престъпник.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Добра новина, нали? Но все още не съм ти казал най-хубавата.

— Каква е най-хубавата?

Джони поклати глава.

— Майка ти ме изпрати да ви извикам с племенниците ти.

— Ти си говорил с майка ми?

— О, да. И с Беки също. И дори пихме чай.

Рейчъл погледна часовника си.

— Но сега е точно два часа. Кога си пристигнал?

— Малко по-рано — каза той с печална гримаса.

— Беше ли майка… вие двамата…

— Майка ти — прекъсна я Джони, — е забележителна жена. И това е всичко, което ще ти кажа.

— О, Господи! Беше ли груба?

— Въобще не. Просто — твърда. Мисля, че бих могъл да я харесам.

Рейчъл, тикайки количката, го изгледа въпросително.

— Какво означава това?

— Това означава, че сега зная, откъде имаш своето лъвско сърце.

Рейчъл понечи да отговори нещо, но Беки се появи на верандата и им замаха нетърпеливо.

— Обядът е готов! Хайде!

Момичетата се затичаха към майка си.

Обядът бе сервиран и Рейчъл имаше достатъчно възможност да наблюдава, как Джони се държи със семейството й. Благодарение на Беки, на масата имаше само водни и винени чаши, а сребърните прибори бяха сведени до минимум. Рейчъл се бе отказала от идеята, да се опита да обучи Джони в сложните маниери на хранене, и остана изненадана и облекчена, когато той разгъна салфетката и я постави в скута си. После използва съответния нож за кифличката и безпогрешно вземаше подходящите прибори за всяко ястие. Рейчъл едва се овладя, да не се ококори насреща му, тъй като Джони се справяше така, сякаш цял живот бе присъствал на подобни обяди. Майка й, която го наблюдаваше като орлица в началото, също бе доста успокоена от маниерите му.

— Харесва ли ви да работите в железарския магазин? — попита го, като ловко пъхна лъжица супа в устата на съпруга си.

— Не съвсем — отговори Джони. — Предполагам, че няма да се задържа дълго там.

— О! — възкликна Елизабет.

Беки и Рейчъл също го изгледаха изненадани.

— Мисля да следвам.

— Наистина? — обади се този път Рейчъл. — Да следваш? Сигурно искаш да кажеш, да отидеш в колеж?

— Всъщност, исках да кажа правен факултет.

Джони сложи парче стек в устата си така спокойно, като че ли не бе направил толкова важно съобщение.

— Правен факултет?! — извикаха и трите жени едновременно.

Те се спогледаха една друга, а после насочиха погледите си към него. Той продължаваше да дъвче стека си невъзмутимо. Момичетата, приучени да пазят тишина, когато се хранят с възрастните, също се спогледаха над чиниите си.

— Да. — Джони отпи глътка вино и се взря в Рейчъл. — Не мислиш ли, че от мен ще излезе добър адвокат?

— Но, Джони… — започна тя и замлъкна, защото осъзна, че бе по-добре да го обсъдят само двамата.

— Това са много години занапред, нали? Първо трябва да минеш през колеж, а освен това не съм чувала в нито един правен факултет да допускат осъдени за углавни престъпления.

Елизабет бе престанала да храни Стан и леко се намръщи.

— Аз имам степен от колеж — отговори Джони със съвсем ведро лице, докато си режеше ново парче стек. — Станах бакалавър по сравнителна литература, докато бях в затвора. Работех в строителния екип по шосето и изкарах курс чрез кореспондиране с колежа. И ако моят адвокат не греши, вече няма да бъда осъден углавен престъпник.

— Какво?! — Елизабет наистина бе поразена.

— Полицията е убедена, че убиецът на Гленда Уоткинс и на Мерибет Едуардс е един и същ. Всичко около убийствата — от дълбочината и силата на ударите, което сочи към едно и също оръжие на престъплението, — до цветята, разпръснати върху труповете, е идентично. Аз бях с Рейчъл, когато са убили Гленда. Това премахва подозренията от мен и за предишното злодеяние. Адвокатът ми твърди, че с тези доказателства, като се прибави и фактът, че никога не е имало някакви неоспорими улики срещу мен, сигурно ще бъде доста лесно да се изчисти досието ми.

Елизабет изгледа първо Рейчъл, а после Джони.

— Разбирам… — произнесе бавно, опитвайки се да смели тази новина.

— Може ли да бъда извинена, мамо? — обади се Лорън, като издърпа стола си назад и стана, без да изчака отговор.

— Аз също, мамо — последва я и Лиза.

— Вие двете не искате ли десерт? — Елизабет се откъсна от мислите си и се усмихна на внучките си…

— Нахраних се — отвърна Лорън.

— Ще си хапнем по-късно. — Лиза погледна умолително майка си.

— Нямам нищо против — съгласи се Беки и момичетата излязоха от стаята.

— Беше много вкусно, госпожо Грант — каза Джони, облегна се назад и постави салфетката си до чинията.

Рейчъл бе толкова впечатлена от поведението му на масата, че се усмихна неволно.

— Благодаря — Елизабет също му се усмихна.

— Десерт? — попита го Рейчъл.

— И аз като племенниците ти мисля, че ще изчакам за по-късно.

— Кафе?

Джони поклати глава.

— Рейчъл, ако сте привършили, защо не излезете с Джони навън да го поразведеш наоколо, а аз ще помогна на майка да прибере.

— Благодаря, Бек — рече Рейчъл с искрица признателност и стана.

Умираше, да останат двамата насаме. Джони я последва, като изказа още веднъж комплиментите си за храната на Елизабет.