Карън Робърдс
Едно лято (41)

XLI

Елизабет, със завързана престилка над официалните си дрехи за църква, вадеше от фурната кифличките и приготвяше соса за печеното в кухнята. Рейчъл бе извела Стан в инвалидната количка на ежедневната му разходка преди обяд в задния двор, а племенниците й подскачаха наоколо. Тъй като Тилда и Джей Ди бяха свободни в неделя следобед, Беки трябваше да се отзове на звънеца.

Тя постави кубче лед и в последната кристална чаша и се отправи към вратата. Преди още да отвори, знаеше кой е.

Разтвори широко вратата и усмивката й се стопи.

— Мили боже! — възкликна, не вярвайки на очите си.

Джони Харис бе с костюм — скъп, тъмносин, официален костюм, който като че ли бе излят по него, — снежнобяла риза и кафява копринена вратовръзка. Беше подстригал косата си и бе я обърнал назад, като тя съвсем леко се докосваше до яката над врата му.

— Подранил ли съм? — попита Джони.

Погледите им се срещнаха. Това беше Джони Харис, да.

Сини очи, мургаво, изпито, агресивно лице. Не се бе променил много. Някога Беки си мислеше, че е най-красивият мъж в Тилървил, но след като го бе видяла вчера на погребението на Гленда с джинсите и дългата коса, й се бе сторило, че не бе съвсем нейният тип. Но сега вече беше и изведнъж осъзна, че изпитва завист към сестра си, успяла да хване такъв великолепен самец. „Страхотните парчета“ бяха повече в стила на Беки, отколкото на Рейчъл.

— Беки? — Джони я изгледа малко озадачен, тъй като тя стоеше все така вторачена в него, без да проговори.

— Изглеждаш прекрасно! — каза Беки откровено.

Инстинктивната й завист към сестра й се смени от нетърпението да види колко доволна ще остане Рейчъл от превъплъщението му.

— Рейчъл ще бъде шокирана.

— Благодаря, и аз мисля така.

Джони влезе в просторното фоайе с бронзови бюстове, пейзажи с античен сюжет и ориенталска пътека върху излъскания дървен под. Почувства се малко не на мястото си, докато се озърташе наоколо.

— Къде е Рейчъл?

— Навън, с татко и момичетата. Заповядай в хола. Ще ти донеса нещо за пиене. — Беки го поведе към махагоновата врата, която свързваше дневната с фоайето. — Няма ли да седнеш? Какво мога да ти предложа за пиене?

— Чай с лед, моля.

Той не се възползва от поканата й да седне и отиде до големия френски прозорец в дъното на стаята. През него ясно се виждаше Рейчъл, която буташе количката на баща си по каменната алея, съединяваща вътрешния двор с малко павирано пространство пред това, което някога е било хамбар, а сега гараж.

— Благодаря. — Джони пое чашата от ръката на Беки. — Това твоите деца ли са? — посочи към трите момиченца, които си играеха на тревата.

— Да. Тази с черната коса е Лиза, по-малката, русокосата, е Лорън, а бебето е Кати. Надявам се, че няма да имаш нищо против да обядваш с тях. Те винаги присъстват на неделния обед.

— Обичам децата.

— Наистина ли?

На Беки й се стори, че въпросът й прозвуча многозначително. Мигновено си го представи как друса децата на сестра й на коленете си и не знаеше как да реагира при тази перспектива. Затова заговори наслуки, за да прикрие неловкото си положение.

— Рейчъл ми каза също, че обичаш и кучета…

— Наистина ли? — По лицето му премина бавна усмивка, докато отпиваше от чая. — На мен пък ми каза, че във вашето семейство не ги обичате.

— Да, така е. Никога не сме имали куче. Моите момичета имат котка.

— Това е хубаво.

Разговорът замря. Беки, която никога през целия си живот не се бе притеснявала да разговаря с когото и да било, се мъчеше напразно да измисли нещо, но не успя и се отказа. Джони стоеше, пиеше чай и наблюдаваше Рейчъл през прозореца с непроницаемо лице. Беки си помисли колко бе буен и непокорен в училище, за времето прекарано в затвора, за убийствата, за които сестра й бе така сигурна, че не ги е извършил, и вътрешно потрепери. Беше страхотен мъж, без съмнение. Но около него имаше някакъв опасен ореол и на Беки й бе почти невъзможно да си го представи с Рейчъл — сладката, замечтаната Рейчъл, която винаги бе била така съвършена, никога не се бе държала лошо, никога не бе правила погрешна стъпка. Рейчъл, която винаги бе знаела, кое е добро, и го вършеше с вродена грациозност. Беше невероятно да си я представи с бунтар като Джони Харис, дори в сегашния му вид.

— Рейчъл е… много привързана към теб — каза внезапно, като искаше да разбере как ще й отговори.

Рейчъл никога не бе била така популярна сред мъжете и бе твърде вероятно, главата й да се бе завъртяла само от сексуалното му излъчване, което той наистина притежаваше.

— Каза ли ти го?

Очите му се плъзнаха по лицето й. Беки се почувства неудобно от втренчения му поглед. „Какво толкова в този мъж ме прави така необичайно нервна? Репутацията му? Външният му вид? Костюмът, който ме кара да си мисля за него като за вълк в овча кожа?!“

— Да, наистина.

Джони се усмихна и, за свое удивление, Беки осъзна, че освен зашеметяващата си външност, този мъж притежаваше и огромен чар. „Нищо чудно, че сестра ми е така хлътнала по него.“ Каза си, че ако не беше сестра й, самата тя би могла да се изкуши да изкара един флирт с него. Нищо сериозно, разбира се, и естествено, при никакви условия не би си и помислила за брак с мъж като Джони Харис. Но краткотрайна връзка, нещо мимолетно, щеше да бъде наистина вълнуващо. Освен ако не се окажеше, че е от типа на „доктор Джекил — господин Хайд“, както Елизабет се опасяваше.

— Сестра ти е забележителна жена.

— Радвам се, че си го разбрал.

Джони погледна отново през прозореца почти замечтано, отпи бавно глътка чай и отново се обърна към Беки.

— Разбрах от Рейчъл, че ще се развеждаш. Съжалявам.

— Благодаря.

Беки събра кураж. Ако искаше да научи нещо повече за истинския Джони Харис, трябваше да кара смело. Тези любезни заобикалки нямаше да я доведат до никъде.

— Надявам се, няма да ти се сторя ужасно груба, че се намесвам, но Рейчъл ми е много скъпа. Ти… тя — въпреки огромните си усилия, Беки отново се затрудняваше. — Вие сте много неподходяща двойка.

— Предполагам, че на пръв поглед изглежда така. Но сестра ти има рядката способност, да вижда нещата и под повърхността им.

— Има няколко години разлика във възрастта ви.

— Това не ме притеснява.

Трептящата усмивка, съпроводила думите му, накара Беки отново да замълчи за момент. И тя като него отпи от чая си и погледна през прозореца към Рейчъл, която вече возеше баща си обратно към къщата. С късо подстриганата си коса, развяваща се от вятъра, и разкроената си лимонено жълта пола, разкриваща елегантните й крака, тя съвсем не изглеждаше на тридесет и пет години. Обичта омекотяваше чертите на лицето й, докато, наведена над Стан, му говореше нещо. Беки знаеше много добре, че баща им не разбира и дума от това, пък и едва ли въобще разбираше, че му се говори. Докато я наблюдаваше, изпита истинска привързаност към нея и непреодолимо желание да я защити.

— Просто искам да е щастлива! Тя го заслужава! — каза пламенно.

— В такъв случай, двамата искаме едно и също.

— Роб, мъжът, с когото се среща, е много приятен човек. Той е фармацевт, има хубава къща и е на четиридесет години. Ще й бъде добър съпруг.

Тази внезапна реч бе твърде многозначителна.

— Не съм съгласен. След по-малко от година Рейчъл ще бъде нещастна, ако е достатъчно глупава, да се омъжи за него.

Беки го изгледа стреснато.

— Какво те кара да мислиш така.

— Рейчъл е мечтателка. Много малко хора разбират вътрешния й мир. Тя възприема живота различно от другите. Любовта й е по-дълбока, предаността й е по-силна, податливостта й да бъде наранена — по-голяма. Заслужава повече от това, да бъде съпруга на някой неандерталец, и няма да е щастлива в тази роля.

Беки онемя, докато слушаше тази красноречива, задълбочена и напълно вярна оценка на сестра й. Никога не би предположила, че Джони Харис притежаваше такава проницателност. Всъщност, до този момент доста се съмняваше, че е проницателен.

Може би отношението на Рейчъл към него се дължеше на много повече от това, което тя подозираше.

— След като знаеш всичко това, предполагам, осъзнаваш, че би могъл да я нараниш много жестоко.

— По-скоро бих отрязал главата си, отколкото да я нараня.

Това просто, тихо изявление бе така истинско, че Беки усети, как страховете й започват да се разсейват. Оставаха все още твърде много препятствия по пътя на Рейчъл да намери щастието си с Джони, но поне неговите чувства не бяха едно от тях.

 

 

— Беки, къде си? Трябваш ми… — гласът на Елизабет достигна до тях, секунди преди тя да покаже главата си и да види, че дъщеря й не е сама.

— О! — Елизабет замълча за миг, докато оглеждаше гостенина си от главата до петите.

От лекия шок, който премина по лицето й, Беки позна, че външността му не бе по-малка изненада за майка й, отколкото за нея самата. Но Елизабет бе свикнала да прикрива чувствата си пред хората и бързо се овладя. Беки дори си помисли, че човек, който не я познаваше твърде добре, едва ли би забелязал лекото й колебание, преди да продължи.

— Не разбрах, че сте пристигнал. Как сте? Много мило да дойдете у нас на обяд.

— Беше любезно от ваша страна да ме поканите.

Притеснението на Беки, че трябва да бъде нещо като рефер при тази първа среща между майка й и Джони, започна да изчезва. Майка й бе въздържана, но достатъчно вежлива. Очевидно бе проумяла добре чувствата на Рейчъл към този човек, за да не му каже нищо неучтиво, въпреки че в поведението й се усещаше известна скованост, която явно се дължеше на неодобрението й. Джони Харис нямаше начин да го знае, а това, което не знаеше, не можеше да го обиди.

Елизабет обаче изненада и обърка Беки с прямотата си.

— Рейчъл ми каза, че е влюбена във вас. Само този факт е достатъчен да се запознаем, не мислите ли така?

— Абсолютно, госпожо.

Джони й се усмихна. Елизабет бе направена от по-здраво тесто от Беки или може би бе преминала възрастта, когато се смущаваше от мъжката привлекателност. Тя не бе видимо трогната от чара му.

— Радвам се, че сте съгласен. Ще ми е по-лесно да ви кажа това, което искам.

Елизабет се приближи на около метър и половина от него и скръсти ръце пред гърдите си. Беки, изслушала изумена предисловието на майка си, горещо се молеше Рейчъл да се появи незабавно. Но молбата й остана напразна.

— Трябва да знаете, че имам сериозни опасения за връзката ви с Рейчъл. Тя е убедена, че вие не сте убиец, и в този момент аз нямам друг избор, освен да се съглася с нея. Очевидно, е много по-добре информирана за вас.

Елизабет вирна брадичката си, очите й заискриха и тя направи няколко решителни крачки напред, като сочеше с палец право в носа на Джони Харис.

— Но, позволете ми да ви предупредя, сър, че ако се случи нещо лошо с дъщеря ми, докато се среща с вас, ще ви държа отговорен, без значение какво казва полицията, съдът или който и да е друг. Ще взема пушката на съпруга си, ще ви намеря и ще ви застрелям собственоръчно. Вече съм стара, животът ми почти е преминал и няма да загубя много, ако го направя. Затова можете да ми повярвате, че имам предвид точно това, което казах. Ясно ли ви е?!

— Да, госпожо.

Беки с облекчение забеляза, че Джони дори леко се забавляваше. Страхуваше се, докато слушаше майка си, че Джони ще се обиди и ще си тръгне, а тя трябваше да обяснява после всичко на Рейчъл, включително и това — защо не се е намесила. Но никой не бе успявал да спре Елизабет, когато е решила да направи или каже нещо!

— Добре. Тогава може би ще сте така добър да отидете в задния двор и да извикате Рейчъл и момичетата. Обикновено не карам гостите си да вършат подобни неща, но дъщеря ми беше цяла сутрин на тръни, докато ви чакаше да се появите. Възнамеряваше да бъде вътре при пристигането ви, за да не мога да говоря с вас насаме, но предполагам, че сте дошъл малко по-рано.

— Малко. — Джони я изгледа спокойно. — В такъв случай, аз също се радвам. Защото сега и аз имам възможност да ви кажа нещо. Вие не трябва да се страхувате, че ще убия Рейчъл, защото разбира се, няма да го направя. Но всичко останало в нашите взаимоотношения е само неин проблем… и мой. На никой друг.

Елизабет и Джони се изгледаха продължително, което напомни на Беки за двама опоненти, които премерваха силата си, разбирайки, че противникът им е страшен. После Джони се усмихна и на Беки й се стори, че след поздрава рапирите са прибрани.

— Ще отида да извикам Рейчъл. Извинете ме.

Той кимна на двете жени и излезе от стаята, а секунди по-късно те чуха входната врата да се отваря и затваря.

Елизабет и Беки се спогледаха.

— Не е такъв, какъвто очаквах.

— Не. — Беки си пое дълбоко дъх. — Майко, как можа да му кажеш това? Беше толкова груба.

— По-добре груба, отколкото сестра ти да свърши като другите жени, с които се е срещал. Не че усещам такава порочност в него, но човек никога не може да бъде напълно сигурен. Той е хубавец и не се страхува да отстоява позициите си. Харесвам това качество в мъжете. Но все още е много рано да си оформя мнението за него. Ще видим първо как вървят нещата между него и Рейчъл.

— Майко…

— Замълчи, Беки, и ела в кухнята. Трябваш ми да напълниш чашите, докато сервирам супата.