Карън Робърдс
Едно лято (40)

XL

— Джереми!

Нежният глас проникна до съзнанието на момченцето, обзето от непосилна мъка. Седнало на задната веранда в малката дървена къща на баща си то бе хванало главата си с ръце и се подпираше на коленете си, когато чу, че го викат, и погледна нагоре. Не можа да различи нищо друго в тъмнината, освен хамбара и няколкото ниски дървета, които растяха в полето зад къщата.

Сам скимтеше жално отнякъде. Сам бе кученцето му. Татко му го бе купил, заради това, което се бе случило с майка им. Е, той не го бе казал, но Джереми се досещаше, не беше глупав. Преди това не му бяха позволявали да си има куче. После майка му я убиха и два дена по-късно той, Джейк и сестрите му си имаха кученце. Не трябваше да си гений, за да се досетиш.

Никога повече нямаше да види майка си. Това означаваше смъртта. Знаеше го, макар малките деца да не го разбираха.

По бузите му се стекоха сълзи. Изтри ги ядосано в ръкава си.

— Джереми. Можеш ли да ми помогнеш, моля те? Кучето ти се е заплело в телта.

Джереми бе излязъл заради Сам и кученцето наистина скимтеше силно. Той стана и заслиза по стъпалата. Зад хамбара имаше всевъзможни неща и бодлива тел, която би могла да нарани едно малко същество, ако се заплетеше в нея. Беше хубаво, че Хетер бе така загрижена. Майка му винаги бе наричала Хетер „курвата“, но след смъртта й тя бе много добра с него.

Когато Джереми прекоси двора и се запъти към хамбара, изведнъж си спомни, че Хетер в момента къпеше момичетата в къщата.

Но вече бе много късно да бяга.