Карън Робърдс
Едно лято (38)

XXXVIII

Рейчъл бе леко обидена на Джони, когато с Беки оставиха Кей пред апартамента й. Предполагаше, че ще има нужда от присъствието й след погребението на Гленда, за да го успокои. Но той я бе отпратил с Беки, като разсеяно бе стиснал ръката й и се бе извинил, че имал да свърши някои неща следобед. Рейчъл не можеше да си представи, какво ли толкова имаше да прави, след като работеше за нея, а магазинът бе затворен този ден заради погребението. Дори не я бе целунал за довиждане.

Почувства се засрамена и се учуди, че обръща внимание на тези неща.

Знаеше, че я обича. Разбираше го със сърцето си, ума и душата си, въпреки че всъщност никога не й го бе казал с думи. Но любовта им беше така нова, толкова невероятна, вълнуваща, прекрасна, че съжаляваше за всяка минута, която прекарваха разделени.

Струваше й се, че той не изпитва същото.

— Сигурни ли сте, че не искате да се отбиете у нас за малко? Имам великолепен билков чай — усмихна се Кей на двете сестри, докато слизаше от колата.

Рейчъл за пръв път се загледа в нея от години и забеляза с изненада, че Кей, която крееше като стайно цвете почти през целия си живот, сега цъфтеше. Обикновено бледото й лице бе леко порозовяло, като че ли тренираше или прекарваше доста време на открито. Беше си сложила грим — нещо, което почти никога не правеше — и сладникав парфюм. Беше боядисала безцветната си коса в кестеняво и ябълковозеленият й костюм бе доста елегантен, фигурата й, склонна към напълняване, беше закръглена, но много по-секси и Рейчъл се запита, дали не бе отслабнала. Бе така потънала в собствените си грижи напоследък, че не бе забелязала тези промени в нея.

Отказаха й учтиво. Идеята да пият билков чай съвсем не ги съблазняваше. Кей поклати глава, махна им с ръка и се скри във входа на сградата.

— Кей изглежда добре, нали? Чудя се дали не е влюбена — рече Беки разсеяно, докато излизаше от паркинга и се отправяше към „Уолнат Гроув“.

Тя караше колата на Рейчъл, тъй като й бяха добре известни шофьорските умения на сестра й, за да се вози спокойно като пътник.

— Тъкмо се питах същото.

Беки се засмя.

— Кой ли може да е? Единствените ергени в града, за които се сещам, спорят за теб.

— Имаш предвид Джони и Роб? Сигурно има други.

Беки поклати глава.

— Откакто съм тук, не съм забелязала. Ти вероятно не си обърнала внимание, но аз съм отсъствала достатъчно дълго и виждам нещата съвсем различно сега. Младите мъже, които имат някакви амбиции, напускат Тилървил рано и, ако се върнат, те вече имат съпруга и деца.

— Мислиш ли, че ще останеш тук, Бек? След… след като всичко свърши?

— Разводът, искаш да кажеш? Не се притеснявай, кажи го — трябва да свиквам. Скоро ще бъда разведена. Можеш ли да повярваш?

Този път и Рейчъл поклати глава.

— Животът понякога прави странни завои, нали?

— Както ти, например, си остана вкъщи, след като винаги си искала да пътуваш, да разгледаш света, да се впуснеш в авантюри? Докато аз… аз винаги съм си представяла, че ще се влюбя, ще се омъжа, ще отглеждам децата си тук, в Тилървил, и никога няма да напусна дома си. И двете не получихме това, което очаквахме, нали?

— Ти имаше брака си и бебетата.

— Но не се получи, както си мислех. Дори и когато нещата между мен и Майкъл бяха добре, те всъщност не бяха достатъчно добре. Винаги, всичко беше за него. Неговата кариера, неговите дрехи, неговото обществено положение. А пък аз не преставах да си мисля, че съм ощетена.

— Не знаех, че си се чувствала така. През цялото време вярвах, че си безумно щастлива.

— Зная. Исках всички да мислите така — ти, и майка, и татко. Исках всички да мислят, че бракът ми е много успешен. Чувствах се толкова зле, че ти го отнех, Рейчъл. Много ли го обичаше?

— Не толкова, колкото съм си въобразявала тогава.

Замълчаха, отдадени на спомените си. После Беки изгледа предизвикателно сестра си.

— Ще ти кажа нещо — ти просто знаеш как да ги ловиш. Джони Харис е страхотно парче.

— Страхотно парче?

Рейчъл се засмя. Беки говореше също като учениците й.

— Наистина — настояваше тя. — Не бях го виждала толкова отдавна. Беше две години след мен в гимназията, но приятелките ми и аз винаги сме го намирали за най-красивото момче. Само да не беше толкова буен! Както и да е, сега вече е мъж, от който ти спира дъхът! Толкова е секси, а как те гледа — ау! Не бих имала нищо против да пофлиртувам и аз с него.

Рейчъл сви в скута си ръце.

— Това може да се окаже повече от флирт, Бек. Всъщност, дори мисля, че стана много повече.

— Колко повече? — изведнъж Беки стана сериозна.

— Много повече. Толкова съм влюбена в него, че ми прилошава.

— Не мислиш за женитба, нали?

Рейчъл сви рамене.

— Още не ми е предложил, затова не мога да ти отговоря.

— Изплюй камъчето, Рейчъл, познавам те много добре! Мислиш за женитба, нали?

— Може би…

— Знаеш всички пречки не по-зле от мен.

— Да.

— Тогава няма да кажа нищо повече. Освен, че бракът е трудно нещо, дори когато всички подкрепят младоженците. Както бе при мен и Майкъл. Не би ми се понравило да имам толкова проблеми още в началото.

— Зная.

Настъпи пауза.

— Рейчъл?

— Да?

— Да ти отговоря на предишния въпрос. Мисля, че ще остана в Тилървил за известно време. Мама се чувства добре с момичетата, а и за мен е полезно също. Затова, ако искаш да се махнеш, можеш да се считаш свободна да заминеш. Аз ще поддържам семейното огнище, докато решиш да се върнеш.

Рейчъл изгледа изненадана сестра си.

— Познаваш ме наистина твърде добре, Бек.

— Как иначе би могла да се омъжиш за Джони Харис. Той не е такъв тип, че да остане в Тилървил. А дори и да беше, не виждам как би останал. Никога няма да има значение за всички тук, дали е виновен или невинен. Вече са го нарочили за черна овца и нищо не би могло да промени начина на хорското мислене.

— Зная.

— Затова, ако си убедена и решена да го направиш, не се оставяй тревогата ти за мама и за татко да те спрат. Ти изпълни дълга си. Сега е мой ред.

— Този въпрос може и да не възникне. Но все пак ти благодаря.

— Няма защо — усмихна се Беки и започна внимателно да следи пътя.

Секунди по-късно изгледа косо сестра си.

— Рейчъл?

— Да?

— Сигурна ли си, че той не е някой психопат убиец, от типа на доктор Джекил или господин Хайд, който превръща приятелките си в хамбургери?

Въпреки шеговития й тон, Рейчъл усети, колко е сериозна.

— Сигурна съм — отговори тихо тя.

Беки не каза нищо повече.

 

 

Когато пристигнаха в „Уолнат Гроув“, Рейчъл изведнъж се почувства ужасно доволна, че не е останала с Джони. Черният лексус бе паркиран пред къщата и Майкъл стоеше до колата си. Момичетата, заедно с Тилда, го бяха наобиколили.

Беки, вперила поглед в съпруга си, спря рязко максимата и остана загледана в семейството си, без да отрони нито дума.

— Само като го гледам, ми става лошо — каза най-после тя, стисна устни и слезе.

Лорън и Лиза изоставиха баща си и се затичаха към нея.

— Мамо, татко казва, че вие двамата се развеждате! — Лорън спря пред майка си и я изгледа обвиняващо.

— Каза също, че трябва да се запишем на училище тук, защото сме щели да останем при баба и леля Рейчъл — Лиза не бе по-малко разтревожена от сестра си.

Рейчъл наблюдаваше побелялото лице на Беки и нейната безпомощност. Нищо не можеше да направи, за да смекчи удара, както за нея, така и за племенниците си.

— Скъпи, двамата с татко ви сме говорили за развод… — Беки сложи длани върху раменете на по-големите си дъщери. — Но все още не сме решили окончателно.

Тя изгледа гневно Майкъл, който се приближаваше с Кати на ръце.

— Най-добре е да им кажеш истината, скъпа — намеси се той.

Беки присви устни и очите й заискриха яростно към него. Но само за миг, после пак насочи вниманието си към децата.

— Точно сега изглежда много вероятно татко ви и аз да се разведем, затова ще е по-добре да ви запишем в училището тук. Ще бъде забавно, нали? Да останете при баба и леля Рейчъл и да ходите в същото училище, където леля Рейчъл преподава?

— Искаш да кажеш, че повече няма да се върнем вкъщи?! — възкликна Лорън с широко отворени очи.

— Ами приятелите ни?! — Лиза бе готова да се разплаче.

— А играчките ни?

— И Рамсли?

Рамсли бе котката им, която беше останала в къщата при Майкъл.

— Разбира се, че ще вземем Рамсли. И всичките ви неща. И вие ще можете пак да се срещате с приятелите си вкъщи. И ще си намерите нови приятели тук.

Беки се опитваше отчаяно да придаде нещо привлекателно на цялата тази ситуация.

— Искам да се върна вкъщи!

— Не искам двамата с татко да се развеждате!

— Не ви ли е грижа за нас?

— Мразя ви!

Лиза избухна в сълзи и побягна към горичката зад къщата. Лорън също се разплака и последва сестра си.

— Справи се добре — каза Майкъл саркастично, като се приближи до Беки и й подаде Кати.

Беки настръхна. Рейчъл бе на страната на сестра си, но по-скоро би прехапала езика си, отколкото да каже нещо. Най-доброто, което можеше да направи за нея, бе да държи устата си затворена.

— Справила съм се добре?! Как си могъл да им го кажеш, просто така? Трябваше да изчакаме, докато сме напълно сигурни…

— Ние сме сигурни — Майкъл беше безцеремонен.

Беки пребледня. Рейчъл безмълвно пое Кати от ръцете на сестра си и я отнесе няколко крачки встрани, за да наблюдават, как две катерички подскачат игриво около ствола на дървото. Все пак Рейчъл бе достатъчно близо, за да вижда и да чува какво става. Намерението й бе, дискретно да следи сестра си, в случай, че се нуждаеше от помощ.

В това настроение Майкъл й бе напълно непознат и нямаше представа, на какво би бил способен.

Беки скръсти ръце и впери очи в съпруга си.

— Как можеш просто така да ни захвърлиш и четирите? — рече му треперейки.

Рейчъл усети как стомахът й се свива от съчувствие. Майкъл изглеждаше нетърпелив.

— Пак ми правиш мелодраматични сцени, както обикновено. Не ви захвърлям. Децата винаги ще си останат мои дъщери и съм сигурен, че можем да се споразумеем за приемлив график да ги виждам. Много добре знаеш, че бракът ни бе грешка. Нещата не вървяха от години. Сега съм си намерил друга, за която искам да се оженя. Защо просто не ме освободиш, преди да си наранила момичетата още повече?

— Преди аз да нараня момичетата…?!

Беки онемя.

— Това може да бъде съвсем безболезнено, ако престанеш да се държиш така истерично. Вече съм намерил купувач за къщата на много изгодна цена. Прибави към това и сумата, която съм готов да ти дам, за да сложим бързо край на тази глупост, и ето ти цяло състояние, ако си разумна. И ще продължа да издържам децата, разбира се.

— Питам се, дали някога съм те познавала — прошепна Беки, а лицето й бе по-бяло от копринената блуза на сестра й. — Мисля, че не. Моля те, не идвай повече тук. Ако имаш да ми казваш нещо, говори с адвоката ми. Ще се обадя в офиса ти в понеделник, за да ти дам името му.

— Нали се съгласихме да използваме моя?

— Ти се съгласи. Не и аз. Идеята ти не е чак толкова добра.

— Беки…

— Върви си, моля те… — промълви Беки приглушено и личеше, че всеки миг ще се разплаче.

Тя обърна гръб на съпруга си и Рейчъл зърна бледото й лице и отчаяните й очи, когато се отправи като сомнамбул към къщата.

— Би ли опитала да я вразумиш, Рейчъл? — попита объркан Майкъл.

Рейчъл, прегърнала малката Кати, която доволно смучеше пръстчето си, го изгледа с невярващи очи.

— Ти си кучи син! И е добре, че сестра ми се е отървала от теб. Сега, ако обичаш, се махай от земята ни или ще извикам полицията.

Тя също му обърна гръб и си тръгна.

Няколко минути по-късно, все още кипяща от гняв, видя през прозореца как черния лексус се понесе надолу по алеята и се скри от погледа й.

Рейчъл бе възнамерявала да отиде при Джони в апартамента му вечерта, но към седем часа вече й бе ясно, че не би могла да излезе. Беки и момичетата все още бяха толкова разстроени, че се боеше да ги оставя сами. Лорън и Лиза обвиняваха майка си за всичко и не бяха в състояние да разговарят нормално с нея. Те й крещяха и избухваха в истерични сълзи. Рейчъл се опитваше да им обясни положението и да ги успокои, докато Елизабет утешаваше Беки.

По средата на тези вълнения, телефонът иззвъня. Рейчъл вдигна слушалката.

— Къде си? — прозвуча от другата страна на линията без никакви предисловия.

От властното изръмжаване на Джони тя се почувства по-добре. Успокояваше се дори само от гласа му.

— Не мога да дойда тази вечер — рече тихо. — Вкъщи има криза.

— Каква криза?! — попита разтревожен Джони.

— Майкъл казал на момичетата, че с майка им ще се развеждат. Всички са така разстроени, наистина се налага да остана тук тази вечер.

— О!

Настъпи пауза. После със съвсем слаба надежда той продължи:

— Означава ли това, че трябва да забравя за обяда в неделя?

Рейчъл се засмя.

— Не, не трябва.

— От това се страхувах. В два часа, нали?

— Около два без четвърт. И, Джони…

— Да?

— Не се тревожи. Майка не може да те изяде.

— Лесно ти е да го кажеш. — В тона му се долавяше лека ирония и Рейчъл се усмихна.

— Обичам те — прошепна тя в слушалката.

— Хммм…

Винаги й отговаряше така при това признание. После Джони промени тона си.

— Рейчъл?

— Да?

— Направи ми една услуга?

— Всичко, освен да отменя обяда.

— Не е това. Не излизай навън тази вечер, моля те!

— Защо не?

Тя усети колебанието му.

— Днес много размишлявах. И стигнах до заключението, че Мерибет и Гленда са имали поне едно общо нещо — мене.

— Е и?

— И ти също. Не зная, дали са били убити, заради това, че са имали нещо с мен. Дори ме е страх да си го помисля. Но що се отнася до теб, не искам никакви рискове. Затова си стой вкъщи тази вечер, много ти се моля!

— Добре… — отговори Рейчъл бавно, като се опитваше да проумее това, което току-що бе чула.

Беше така очевидно — как не се бе сетила. Ако убийствата бяха свързани по някакъв начин с Джони, сега тя бе следващата прицелна точка. Почувства се глупаво, но се и изплаши.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Това е, моето момиче — той явно бе доволен. — Ще се видим утре на обяд тогава. Грижи се за Беки и момичетата… и за себе си.

— Добре, довиждане.

— Довиждане.

Джони затвори пръв телефона. Рейчъл задържа слушалката. Обичаше го толкова много, че не желаеше нищо повече на света, освен да бъде при него, в апартамента му, да ядат спагети, да танцуват, да си говорят или…

— Рейчъл, кой беше? — Елизабет подаде главата си от библиотеката.

— Джони, майко. Каза, че очаквал с нетърпение утрешния обяд.

— Така ли? — Елизабет направи гримаса, като че ли току-що бе хапнала нещо кисело, но след като погледна лицето на Рейчъл, реши да не казва нищо повече по въпроса. — Мислиш ли, че момичетата могат да разговарят с майка си като разумни същества вече?

Рейчъл сви рамене.

— Кой знае?