Карън Робърдс
Едно лято (35)

XXXV

Джейк дърпаше ръката на Рейчъл. Тя му се усмихна, извади пухкавото му пръстче от устата и го помилва. Детето също й се усмихна доверчиво.

— Как си, Джереми? — обърна се към по-голямото момче.

То я погледна. Напрежението и мъката от последните няколко дни ясно личаха на изтерзаното му лице. Погледът му бе най-тъжното нещо, което Рейчъл бе виждала някога през живота си.

— Аз съм добре. Джейк също… — замълча и долната му устна започна да трепери. — Но след като мама си отиде, няма кой да чете на момичетата или да им реши косите. Татко не знае как се правят плитки.

— О, Джереми, толкова съжалявам за майка ти…

На Рейчъл й се доплака само от факта, че детето не хленчеше.

— Госпожице Грант, аз… — започна тихо Джереми, но спря рязко, когато Беки, застанала зад гърба на сестра си, я хвана за рамото.

— Рач, погледни… — промълви Беки, но преди да довърши, бащата на Джереми мина буреносно през залата.

Без да съзнава или без да го е грижа, че внезапно е привлякъл всички погледи върху себе си, той сграбчи Джейк и блъсна Джони назад.

— Проклет да си, стой надалече от децата ми! — изрева Уоткинс.

Хвана Линдси за ръката и кимна с глава към Джереми, нареждайки му мълчаливо да се отдръпне. Рейчъл се изправи инстинктивно в защита на Джони и затаи дъх в очакване на скандала. Шерифът Уийтли очевидно предвиждаше същото, затова хвана едната ръка на Джони, а Грег Скагс се вкопчи в другата. Джони обаче не се съпротивляваше. Остана неподвижен и гледаше само гневно към противника си.

— Достатъчно, Уоткинс! — гласът на шерифа бе рязък.

— Защо не го арестувате, вместо да го охранявате? Децата ми загубиха майка си, а вие вземате страната на злодея.

— Както изглеждат нещата точно в този момент, Харис не е по-виновен от теб.

— Той я е убил! Трябва той да го е направил. Първо онази, сега Гленда!

— Татко, Джони дори не е удрял мама. Те… те се целуваха и прегръщаха! Освен това, видях… видях…

Джереми също се втурна да защити Джони, но млъкна рязко и затвори уста. Очите му бяха широко отворени, докато оглеждаше насъбралите се около тях хора.

— Какво видя, сине? — попита го шерифът меко.

— Видях нещо в тъмното. Нещо… не зная… — промълви детето, втренчено в сивия килим на пода. Но после вдигна главичка и каза убедено: — Но не беше Джони! Зная, че не беше Джони!

— Върви при баба си, Джереми, и вземи Джейк със себе си — нареди му Уоткинс.

Джереми погледна баща си изплашен и обиден, но хвана малкото си братче и го отведе.

Уоткинс, с Линдси на ръце, се обърна към Джони, след като Джереми се бе отдалечил достатъчно, за да не го чуе.

— Ако те видя отново покрай децата ми, ще те убия. Заклевам се, че ще го направя!

После се изплю в краката му и си тръгна. Рейчъл трепереше от възмущение.

— Ще го пуснеш да си отиде така? Той заплаши Джони! Това бе заплаха, доколкото чух! — занарежда на шерифа, преди някой друг да е успял да каже и дума.

— Остави го: Той все пак е баща на децата.

Джони изглеждаше изморен. Освободи се от мъжете, които го държаха. Първо го пусна шерифът, после Грег Скагс бавно отстъпи от него. Рейчъл се опита мълчаливо да го успокои, без да помисли как това би изглеждало отстрани. Хвана ръката му и преплете пръстите си с неговите.

Беки, Кей Нелсън и Сюзън Хенли, присъединила се към тях, наблюдаваха безмълвни, разиграващата се драма. Рейчъл забеляза Роб, който се приближаваше заедно с Дейв Хенли, намръщи се, но не пусна ръката на Джони.

Роб не каза нищо, но явно бе сърдит и изненадан, когато плъзна поглед към нея.

— Рейчъл… — обади се Сюзън, — отиваме на обяд и си помислихме, че вие с Беки… и Кей, ако иска, може би ще дойдете с нас. И… и… — гласът й затрепери, когато видя къде е ръката на приятелката й.

Рейчъл стисна здраво ръката на Джони, когато той понечи да я отдръпне, и поклати отрицателно глава.

— Благодаря ти, Сюзън, но с Джони имаме други планове. Познаваш Джони Харис, нали?

— Да. О, да… — Сюзън като че ли бе нещастна.

— Рейчъл, може ли да те видя за минута?

Гласът на Роб бе студен като лицето му. Рейчъл погледна Джони, защото не бе сигурна как ще реагира. Почувства, че ръката му се изплъзва от нейната. Целият настръхна и очите му засвяткаха заплашително към аптекаря. Но не се опита да я спре.

Подозирайки, че друга неприятна сцена може да се случи, ако остави двамата мъже близо един до друг още няколко секунди, Рейчъл изгледа умолително сестра си. Остави се Роб да я хване за рамото и да я отведе в ъгъла, където големите листа на един фикус можеха да ги прикрият. С облекчение зърна, че Беки се бе приближила към Джони.

— Не можах да повярвам на очите си! — яростно изхриптя Роб. — Ти всъщност държеше ръката на този убиец пред всичките тези хора! И то на погребението на жената, която вероятно е убил! Да не си загубила разсъдъка си!

Той си пое дълбоко дъх и й направи знак да не му отговаря. Когато продължи, гласът му прозвуча помирително.

— Досега не обръщах внимание на клюките и отдавах интереса ти към Харис на доброто ти сърце и на инстинктите ти на учителка. Но ти стигна прекалено далече! Или ще се съгласиш още сега да нямаш нищо повече с него, или скъсваме.

— Тогава предполагам, че скъсваме!

Рейчъл с изненада откри, че изрече това почти с удоволствие.

— Какво?! — Роб бе стъписан и явно, съвсем не бе очаквал подобен отговор. — Рейчъл, сигурно си полудяла! Каза ми, че не би могъл да убие Гленда Уоткинс, защото е бил с теб, но аз мисля, че това е просто трик. Сигурно е намерил някакъв начин! В противен случай, съвпаденията са прекалено много. Дори да не бях загрижен за теб, щях да ти посоча това, което е така очевидно! Всеки път, когато си с него, излагаш живота си на опасност! Кой знае колко му трябва, за да избухне?

— Джони не „избухва“. И никога няма да ме нарани.

— Джони — повтори горчиво Роб. — Рейчъл, ти си глупачка! Аз щях да се оженя за теб!

Тя го огледа без съжаление от главата до петите, като не пропусна нищо — привлекателното му лице на зрял мъж, консервативния костюм, подходящата вратовръзка, охолството, което излъчваше външността му. Роб бе олицетворение на идеалния съпруг. Само че, като че ли сега мечтите й се бяха променили.

— Не мисля, че щяхме да си подхождаме много добре, Роб — каза му по-нежно, отколкото той заслужаваше след всички язвителни забележки по адрес на Джони.

Но Роб не беше виновен, че под влиянието на бившия си ученик бе разкрила една буйна, хедоническа, авантюристична страна в природата си, за която никога не бе подозирала, че съществува. Роб не беше виновен, че й говореше само за голф, за акциите си и как е прекарал деня в аптеката. Роб не беше виновен, че представата му за приятна вечер бе, да има една малка, сладка женичка, която да приготвя вечерята и да почисти кухнята след това, докато той гледа футбол по телевизията. Роб не беше виновен, че характерите и представите им за живота не бяха съвместими. Всъщност, той дори нямаше причина да подозира всичко това, тъй като Рейчъл никога не бе го допуснала до своя вътрешен мир и до романтичната си душа.

— Очевидно, не — тонът му този път бе ядовит, а очите присвити. — Явно съм сбъркал, Рейчъл, и се радвам, че разкрих истинската ти същност, преди да е станало твърде късно.

— Аз също — съгласи се тя, може би прекалено искрено за вкуса му.

Отговорът й като че ли го вбеси. Лицето му почервеня и Рейчъл чу как зъбите му скърцат. Правеше го винаги, когато е силно обезпокоен, и тя едва сега осъзна, колко й е неприятен.

— Променила си се — каза й той. — Този Харис те е променил. Ти имаш връзка с него, нали?

— Ние сме сродни души — отвърна му иронично.

Роб изсумтя.

— Готова ли си да тръгваме, Рейчъл?

Рейчъл трепна от приглушения глас на Джони зад гърба й. Обърна се и видя, че се бе втренчил в Роб. Хвана я почти собственически над лакътя. Когато усети пръстите му да се впиват в крехката й плът, Рейчъл изпита неподозирано удоволствие. Радваше се, че той публично заявяваше правата си над нея. Достатъчно се бе промъквала по задното стълбище.

— Ти си луда, Рейчъл! — каза грубо Роб, докато гледаше ту нея, ту Джони.

Устните му се свиха, когато не му отговори нищо, и той бързо си тръгна. Дейв и Сюзън Хенли го последваха навън. С Рейчъл и Джони бяха останали Беки, Кей, шерифът Уийтли и двамата млади полицаи, които наблюдаваха безучастно тази сцена отстрани.

За късмет, залата вече се бе изпразнила. Сам Мунсон и хората му се навъртаха дискретно около ковчега, който само трябваше да се пренесе до чакащата катафалка и да бъде закаран до гробищата. За семейството все още оставаше и самото заравяне на ковчега, но за всички останали погребението бе свършило.

Рейчъл, засрамена от своето внезапно щастие сред това място на тъга и скръб, наведе глава и се остави Джони да я изведе от сградата.