Карън Робърдс
Едно лято (34)

XXXIV

Следващите няколко дни бяха едновременно най-прекрасните и най-лошите за Рейчъл. Хубавото бе, че прекарваше вечерите с Джони. Промъкваше се крадешком през задния вход, след като затвореха магазина, и оставаше в апартамента му до единадесет, единадесет и половина. Водеха кучето на разходка, танцуваха в хола под звуците на стари песни, които Джони бе записвал като юноша, чистеха апартамента, готвеха, правеха любов. През цялото време си говореха за най-различни неща. Рейчъл преоткри чувствителния, интелигентен, жаден за познания ум, който някога я бе впечатлил у юношата, фактът, че този ум сега бе в главата на зрял мъж, на мъжа, в когото Рейчъл бе дълбоко, страстно влюбена, й се струваше истински дар от боговете.

От друга страна, Тилървил бе настръхнал от кончината на Гленда Уоткинс и повечето от жителите му бяха напълно убедени, че убиецът е Джони Харис. Склонността им към клюки се бе развихрила и се мълвеше какво ли не. Някои от слуховете бяха толкова невероятни, че заслужаваха единствено насмешка.

Дори нейната собствена майка, въпреки уверенията на Рейчъл, че той не е могъл да го извърши, съвсем открито го наричаше „психопат“.

Единствено Беки съчувстваше до известна степен на сестра си, може би защото самата тя изживяваше емоционална криза в момента. Майкъл се бе върнал в Луизвил без подписа на съпругата си върху документите, който би му позволил да продаде къщата, но бе заплашил, че ще дойде отново в края на следващата седмица. С разбито сърце, Беки се опитваше да не мисли за своята мъка, за да защитава сестра си пред майка им. Рейчъл от своя страна винаги изслушваше излиянията на Беки, когато тя имаше нужда да говори. Двете отново бяха станали много близки.

Погребението на Гленда бе насрочено за събота сутрин, една седмица от деня на смъртта й. Допълнителното време бе необходимо на полицията, за да направи повече, тестове и анализи на трупа й. В четвъртък се бе получило все още неофициално потвърждение от щатската лаборатория, че убиецът й и този на Мерибет Едуардс явно е един и същ. В очите на закона Джони започна да изглежда невинен. Но мълвата го бе жигосала като виновен и градчето кипеше от негодувание, че е оставен на свобода.

Шерифът Уийтли го бе предупредил да не идва и той бе обещал на Рейчъл, че ще се вслуша в думите чу, но въпреки това, Джони се появи на погребението на Гленда. Рейчъл едва не падна от стола, когато го видя в малката погребална зала на Лонг, където бе отслужена и службата за Уили Харис. Доста хора се бяха стекли за тази траурна церемония, но повечето бяха привлечени от сензационния край на Гленда, а не от някакви лични чувства. Дори присъстваше репортер от „Тилървил Таим“ заедно с фотограф. Когато той започна да снима, Сам Мунсон отиде бързо при него и го помоли да престане. Последва шумен спор и в резултат фотографът и репортерът бяха изгонени от залата.

Нещата се поуспокоиха няколко минути след това. Пуснаха траурна музика, но толкова силно, че отново настъпи напрежение, преди да я регулират. После някой на висок глас се зачуди, колко ли е обезобразен трупът. Залата закипя от предположения за подробности по убийството. Но всички бяха напълно единодушни за най-вероятния извършител. Името на Джони Харис се споменаваше непрекъснато, макар и само шепнешком.

Донесоха нови цветя и ги наредиха заедно с хризантемите, лилиите и карамфилите покрай ковчега. Рози обаче нямаше. Дори да бяха изпратени, Сам Мунсон предвидливо ги бе скрил.

Когато свещеникът пристигна, атмосферата в залата подхождаше повече за цирк, отколкото за траурен ритуал.

Седнала между Кей Нелсън и Беки, докато наблюдаваше как свещеникът минава по пътеката, Рейчъл внезапно осъзна, че шепотът се бе засилил и бе станал доста застрашителен. Огледа се наоколо, за да разбере причината, и зърна Джони във вечните си джинси и тениска, подпрян до стената отзад.

Тя пребледня, но преди да успее да стане и да отиде при него, се разнесе нова вълна от шепот. Четирите деца на Уоткинс, придружавани от мъж с измъчено лице, на около четиридесет години, за когото Рейчъл предположи, че е баща им, млада жена и една по-възрастна двойка минаха по пътеката и седнаха на първия ред. Свещеникът нетърпеливо пристъпи на подиума и започна.

— Скъпи приятели, събрали сме се тук днес, за да оплачем душата на обичаната от нас Гленда Денис Райт Уоткинс…

Вече нямаше начин Рейчъл да се добере до Джони, без да привлече повече внимание върху себе си и него, отколкото би искала. Кей и Беки, забелязали вълнението й, се обърнаха назад и също го видяха. Шерифът Уийтли, който присъстваше на погребението с няколко от своите хора, стана от мястото си и се приближи до Джони. Двамата се измериха с поглед. Рейчъл бе принудена да обърне главата си напред, тъй като свещеникът подканваше всички към молитва.

Службата бе кратка и поне за нея — изключително вълнуваща. По бузите й се стичаха сълзи, докато слушаше хвалебствията, химните и молитвите и си мислеше за Джереми, за братчето му и за двете му сестри.

Всички се изправиха и започнаха да излизат навън. Рейчъл проследи Джони с поглед. Той тръгна към ковчега. Шерифът Уийтли го следваше неотклонно, заедно с Кери Ийтс и Грег Скагс. Двамата по-млади полицаи бяха с каменни лица.

— Нали беше казала, че няма да дойде — прошепна Беки.

— Вижте, Джони Харис — провикна се Кей зад гърба на двете сестри. — Не мога да повярвам, че е имал наглостта да се появи тук! Но той дори отива да говори със семейството!

Рейчъл понечи да й обясни, че е дошъл, защото е невинен, защото е харесвал Гленда и тъжи за нея, но се отказа. Видя го как стигна до Джереми и сложи нежно ръката си върху рамото на момченцето. Джереми се обърна, зарадва се и внезапно и четирите деца заобиколиха Джони и се притиснаха към него. Ръчичките им се обвиха около краката и бедрата му, докъдето можеха да стигнат. Той, видимо трогнат, коленичи, за да може да ги прегърне всичките.

— Можеш ли да повярваш? — възкликна Кей.

Наоколо се разменяха подобни реплики. Рейчъл се забърза към Джони, който бе погълнат от невръстните сирачета. Шерифът Уийтли и полицаите бдяха за сигурността му, но нямаше кой да го защити от злостните приказки на хората и от изпълнените с омраза погледи, които наелектризираха атмосферата.

Мирисът на цветята бе толкова силен, почти задушаващ. Когато Рейчъл стигна до малката групичка отпред, забеляза, че в тази част на залата въздухът бе леденостуден, което вероятно се дължеше на някакъв специален отвор в климатичната инсталация. Кимна на шерифа и коленичи до Джони. Не му каза нищо. Но когато видя тъжното му лице и очевидната привързаност на децата към него, прости му, задето бе рискувал да се изложи на презрението и възмущението на хората. Те очевидно се чувстваха успокоени от присъствието му и Рейчъл проумя, че Джони бе дошъл точно заради това. Само по-голямото момиченце — изящна русокоса красавица с бяла рокличка, която явно бе купена за погребението на майка й — плачеше. Лицата на другите бяха бледи, но очите им сухи.

— Деца — каза Джони с много по-нормален тон, отколкото Рейчъл би успяла в момента, — това е госпожица Грант. Двете с майка ви бяха доста добри приятелки. Рейчъл, този юнак тук е Джейк, това е Линдси, това е Ашли, а Джереми го познаваш.

— Мама е мъртва… — проплака тригодишната Линдси, като пъхна пръстче устата си и се вгледа в Рейчъл със сините си очички.

Тя усети, че в гърлото й засяда бучка и не бе в състояние да каже каквото и да било. Успя единствено да помилва малката по бузата.

— Госпожицата го знае. Затова е тук — скара се Джейк на сестричката си.

— Няма ли да престанете да говорите за това?!

Ашли се обърна рязко, разхлипа се и изтича към по-възрастната жена, за която Рейчъл предположи, че е баба й. Тя прегърна плачещото дете и се огледа за другите, които все още бяха около Джони. После каза нещо на баща им.

Лицето на господин Уоткинс почервеня като рак.