Карън Робърдс
Едно лято (33)

XXXIII

Никога досега не се бе къпала с мъж. Докато Джони сапунисваше гърба й и прекара ръце под мишниците й, за да помилва и измие гърдите й, Рейчъл разбра какво бе пропуснала. Пред нея се разкри един нов свят — прекрасният чувствен свят между мъжа и жената, за който дори не бе подозирала. Малките авантюри, в които се бе впускала досега, бяха несравними с това изживяване. Докато насапунисаните му пръсти се плъзгаха по корема, по бедрата и по нежната плът между тях, проумя защо. Защото този път любовта в израза правя любов бе най-важният компонент. Бе така влюбена, че й се виеше свят.

„Аз, Рейчъл Грант, съм влюбена в Джони Харис!“ Идеята бе толкова невероятна, че се засмя.

— Какво ти е толкова смешно? — изръмжа Джони.

Обърна я към себе си и я изгледа закачливо под струите на душа.

— Ти си. Аз съм. Ние сме. Кой би си помислил?

Ръцете му се плъзнаха надолу към крехката й талия.

— Мислил съм за това от години. Всъщност, почти през половината от живота си.

Рейчъл се втренчи в него и изведнъж стана сериозна. С мократа си коса, откриваща лицето му, той изглеждаше твърде различен. Бе все така красив, все така секси, но пораснал и по-зрял. В този Джони нямаше и следа от непокорния младеж. Бе възрастен, като нея.

— Сега, след като получи това, което искаше от мен, кога ще свърши идилията ни? — попита Рейчъл шеговито, защото не искаше той да разбере, колко я измъчваше този въпрос.

Джони не й бе споменал нито дума за любов. Ако всичко, което желаеше, бе да осъществи юношеските си сексфантазии, вече го бе постигнал.

— Учителко, дори не съм се докоснал до повърхността на това, което искам от теб.

Той се усмихваше, но нещо дълбоко в очите му накара сърцето й да затупти по-силно.

— Ще ми трябват години, за да получа всичко, което искам от теб. Може би дори целия ми живот. Може би дори по-дълго.

— О, така ли? — засмя се замечтано Рейчъл.

— Да.

Джони се наведе да я целуне.

Останаха под душа, докато водата изстина и стомахът му отново започна да къркори.

— Какво ще кажеш, ако сготвя, вместо да излизаме навън? — попита той, след като бяха излезли от ваната.

— Ти? — не повярва на ушите си Рейчъл.

— Да, аз. Защо не? Мога да готвя.

Джони привърши с подсушаването на косата си и уви хавлията около тялото си.

— Ти можеш да готвиш? — изумлението й бе така искрено, че той се засмя.

— Рейчъл, скъпа, неприятно ми е, че ти казвам това, но ти също страдаш от предразсъдъци. Господи, какво има толкова в мен, че кара хората да си мислят най-лошото? Разбира се, че мога да готвя. Да растеш в семейство като моето и да не можеш да готвиш, означава да умреш от глад.

— Ти можеш да готвиш! — все още с недоверие повтори Рейчъл.

В нейното семейство винаги майка й бе готвила.

— Е?

Очите им се срещнаха.

— Добре, сготви. Нямам търпение да видя как го правиш.

Джони се усмихна и излезе от банята. Рейчъл отиде във всекидневната, за да вземе чантата си, като предпазливо прескочи Уулф, проснал се до стената. Огромното животно извъртя очите си към нея, но я удостои само с едно изръмжаване.

Тя извади тоалетните си принадлежности, които обикновено носеше със себе си — червило, пудра, лосион. После среса почти изсъхналата си коса и влезе в спалнята, за да се облече. В кухнята Джони тракаше с тенджерите и тиганите. Идеята му да й приготви ядене й се стори така трогателна, че се усмихна неволно.

Малко по-късно, облякла елегантна розова пола и бяла копринена блуза с къси ръкави, се запъти към кухнята, за да види, дали не може да помогне с нещо на „главния готвач“.

Уулф, легнал до вратата, не я изпускаше от очи, което малко я изнерви. Изгледа го предпазливо и влезе.

Тиганът къкреше на печката, от фурната се разнасяше апетитен мирис, но от Джони нямаше и следа.

— Джони? — извика Рейчъл, озъртайки се.

Уулф се появи на вратата и се втренчи в нея.

Кучето бе блокирало единствения изход.

— Джони! — В гласа й се прокрадваше паника.

Животното бе огромно и силно. Джони никакъв не се обаждаше. Уулф я изгледа хищно. „Мили Боже, нима ще ме разкъса? Дали в действителност ще ме нападне?“

Направи крачка назад, а кучето, за неин ужас, пристъпи напред.

— Джони! — изпищя тя с цяло гърло.

Ушите на кучето щръкнаха и то направи още една стъпка.

Рейчъл, която отстъпваше внимателно, се оказа с гръб до масата. Като се движеше привидно спокойно, за да не го предизвика, тя се надигна и седна върху плота. Уулф продължи да напредва. Вече беше на половин метър от висящите й крака.

— Джони! — Този път буквално виеше от отчаяние и страх.

Кучето вирна глава, очите му горяха. Рейчъл бързо вдигна краката си и седна върху тях. После сграбчи една дървена лъжица от мивката, готова да се отбранява.

— Какво…

Когато дочу гласа на Джони откъм входната врата, тя въздъхна с облекчение и бе толкова доволна, че въобще не обърна внимание на удивлението, изписано на лицето му.

— Помощ… — едва изрече.

Джони се засмя.

— Къде беше?

Той влезе в кухнята, посрещнат от Уулф, който се потърка в крака му.

— Долу в магазина. Трябваше ми малко сол за соса на спагетите и си спомних, че Зеглер държи някакво пакетче в бюрото си.

Джони измъкна нещо от хладилника и го даде на кучето. То се нахвърли върху храната и размаха опашката си за още.

— Лягай! — скара му се той и, за успокоение на Рейчъл, животното се подчини.

— Искал е кренвирш — обясни й, свали я от масата и взе лъжицата от ръката й.

— Кренвирш? Сигурен ли си? — Рейчъл опря чело на гърдите му, все още трепереща.

— Сигурен съм. Ти какво си помисли?

— Че иска да ме изяде! — отговори му убедено.

Джони избухна в смях.

— Ето. Дай му един.

— Не! По-скоро бих се опитала да нахраня баракуда!

— Искам двамата да станете приятели. Хайде. Моля те.

Рейчъл поклати глава.

— Добре, да се споразумеем. Ти ще се опиташ да се сприятелиш с Уулф, а аз с майка ти — въздъхна Джони.

Тя го изгледа невярващо.

— Наистина ли се опитваш да сравниш майка ми с лошо дресирано, свирепо, огромно куче — чудовище?

Джони сви рамене.

— Целият настръхвам от страх.

Рейчъл се позамисли и протегна ръка, за да вземе кренвирша. Докато спагетите станат готови, бе сключила примирие с Уулф, което й струваше около килограм кренвирши.

До края на деня, не правиха почти нищо съществено. Ядоха, изведоха Уулф на разходка, попътуваха безцелно с колата, а после се върнаха. Джони се излегна на дивана в скута на Рейчъл и гледаха телевизия. И двамата упорито избягваха въпроса за Гленда.

Към шест часа Рейчъл неохотно си помисли, че трябва да се прибира. Когато каза това на Джони, очите му потъмняха, но той кимна.

— Да, става късно.

— Ще остана и през нощта, ако не искаш да си сам.

— Не е нужно да правиш това.

— Зная. Въпросът е дали ти искаш?

— Майка ти вероятно ще ме застреля, ако останеш. Ако се разчуе, ще бъдеш линчувана от целия град. Училищното настоятелство може да те обяви за — как се казваше — „морално пропаднала“ и да те уволнят. Искам ли да те излагам на всичко това? Не.

— Нищо няма значение, ако се нуждаеш от мен.

— Искам да останеш, но не се нуждая — не толкова, че да те излагам на подобен риск. Не, прибери се вкъщи и си спи в собственото легло. Утре ще прекараме вечерта пак заедно.

— Ще сготвиш ли? — попита Рейчъл усмихната.

— Вече те разглезих, нали? — той протегна ръце към нея.

Рейчъл с готовност се остави в обятията му и Джони така я прегърна, като че ли изобщо нямаше намерение никога да я пусне.

Когато си тръгна бе почти осем часа. Той я изпрати до колата, а после остана на тротоара загледан след нея.

Да го остави сам, с кошмарите му, бе най-трудното нещо, което Рейчъл някога бе правила в живота си.