Карън Робърдс
Едно лято (31)

XXXI

Тъкмо се приготвяха за църква, когато телефонът иззвъня. Рейчъл вече бе облякла розовия си ленен костюм и завързваше синя панделка в косата на Лорън, а Беки обуваше Кати. Елизабет бе все още в спалнята на Стан, помагаше му да се облече и разговаряше с Джей Ди, дошъл заедно с Тилда да го пазят, докато останалите от семейството присъстваха на неделната служба.

— За теб е, Рейчъл — извика Тилда.

— Роб? — попита Беки с повдигнати вежди.

Рейчъл сви рамене и хукна надолу по стъпалата, за да се обади. Когато остави слушалката, лицето й бе намръщено.

— Трябва да отида в полицейския участък.

— Какво? — Беки тъкмо слизаше с Кати на ръце.

— Искат да отида незабавно. Не ми казаха защо…

Но Рейчъл знаеше твърде добре, че това отново бе свързано с Джони. „Сигурно пак има някакви неприятности. Дали е излизал снощи, след като го откарах у тях?“

— В неделя сутрин? — Беки не можеше да повярва. — Ами църквата?

— Може би ще успея.

Рейчъл погледна часовника си. Оставаше цял час до началото на службата.

— Можеш да дойдеш с Джей Ди и мен тази вечер — предложи икономката, като сипа прах в машината за миене на чинии и затвори вратата.

Тилда посещаваше друга църква, но Рейчъл и Беки много пъти я бяха придружавали и преди. Въпреки че паството там се състоеше предимно от негри, всеки бе добре дошъл, пък и всички знаеха, че децата на Грант бяха почти като собствени чада на Тилда.

— Мислиш ли, че е нещо във връзка с магазина… или с онзи Харис? — Беки остави Кати на пода и явно бе обезпокоена.

Рейчъл изгледа сестра си за момент, а после въздъхна.

— Вероятно, с магазина. Може би някое дете е хвърлило камък или нещо подобно.

— Може би…

Тя позна по тона на Беки, че бе доста скептично настроена, за да допусне подобна възможност.

— По-добре да отида и да разбера защо ме викат.

Беки и Тилда се спогледаха многозначително, когато излезе от стаята.

Минута по-късно, с ключовете на колата в ръка, Рейчъл надникна в кухнята.

— Бек, кажи на майка къде съм, моля те. Предай й, че ще се постарая да дойда на църква, но ако не успея, ще се прибера вкъщи веднага щом мога. И се опитай да не й позволяваш да дойде в полицията.

— Ще се постарая — Беки поклати съчувствено глава. — Но знаеш, каква е.

Полицейският участък представляваше малка тухлена сграда, разположена на улица „Мадисън“, на около миля и половина от железарския магазин. Рейчъл бе влизала вътре само няколко пъти, за да продава билети за някое училищно или обществено мероприятие. Паркингът бе необичайно пълен за неделя и, когато влезе, забеляза прекалено много полицаи. Впрочем, тези подробности не й направиха особено впечатление.

— Здравейте, искали сте да ме видите — обърна се към младия офицер на гишето.

Лицето му не й бе познато. Вероятно бе пристигнал наскоро в града.

— Госпожица Грант?

— Да.

— Една минута. — Той вдигна слушалката на телефона, натисна едно копче и съобщи: — Госпожица Грант е тук.

— Бихте ли ми казал, за какво е всичко това? — заинтересува се Рейчъл.

Полицаят поклати глава.

— Ще трябва да попитате шерифа.

Изненадана, тъкмо щеше да запита какво прави шерифът в неделя на работа, когато самият шериф се появи от задната врата.

— Рейчъл — рече й с усмивка, но тя усети някакво напрежение в него.

Изглеждаше уморен и малко мрачен. Под очите му имаше торбички, а лицето му, обикновено румено, сега бе посивяло.

— Какво се е случило?

— Ела отзад, Рейчъл. Ще поговорим там.

Шерифът отвори вратата пред нея. Рейчъл започна да става нервна, докато обмисляше и отхвърляше различни ужасни предположения. Минаха по коридора и най-после стигнаха в малкия му офис.

Шерифът Уийтли затвори вратата, предложи й стол и седна на бюрото си. Ярката флуоресцентна светлина от тавана предаваше странен вид на мръсния под, на металното бюро и на изтощеното му, изпито лице.

— Какво се е случило? — попита отново Рейчъл, стиснала ръце в скута си.

— Трябва да ти задам няколко въпроса. Ще имаш ли нещо против, да запишем разговора?

— Защо, не.

— Благодаря. Ще ни помогне да избегнем недоразуменията после.

Шерифът отвори горното ляво чекмедже на бюрото си, извади портативен касетофон и го включи. После се облегна назад и я изгледа изпод попритворените си клепачи. Бе започнал да пуска коремче. Сигурно бе около шестдесетте, ако се съдеше по посивялата му, оредяла коса и омекналите мускули на челюстите.

— Вчера беше на пикника по случай Деня на труда, така ли е?

Рейчъл кимна. После си спомни за касетофона и отговори:

— Да.

— Какво прави след това?

— Прибрах се вкъщи. Защо?

— Това ли е всичко?

— Не. Излязох по-късно. Да взема един… приятел, който си беше пийнал повече и не трябваше да шофира.

— Какъв приятел?

— Джони Харис.

— Отишла си да вземеш Джони Харис, който е бил пийнал повече и не е трябвало да шофира. Така ли е?

— Точно това казах.

— Откъде го взе?

— От онзи парк с фургони до реката… забравих му името.

— „Епълби Истейтс“

— Да.

— Харис ли ти се обади да отидеш и да го вземеш?

— Не. Гленда Уоткинс.

— О-о! В колко часа беше това?

— Предполагам, около единадесет. Защо?

— Ще стигнем до това след минута. Първо трябва да науча още малко подробности. Стори ли ти се разтревожена, разстроена, когато ти се обади?

— Не.

— Наистина ли взе Харис?

— Да.

— В колко часа?

Рейчъл се замисли.

— Вероятно съм стигнала там след половин час, защото трябваше да се облека. Около единадесет и половина, предполагам.

— Кажи ми точно какво се случи, Рейчъл. Важно е, затова бъди колкото можеш по-точна. Започни от момента, в който госпожа Уоткинс ти се обади. Какво точно ти каза?

Рейчъл му разказа, после му описа как се е облякла, как е стигнала до парка с фургоните и обрисува доста неохотно срещата си с Джони. Ако всичко това беше заради карането му в пияно състояние, както подозираше, не искаше да му навлича повече неприятности, макар че си го заслужаваше.

— И така, той си е счупил мотора?

— Да.

— Беше ли пиян?

Тя присви устни.

— Беше пил, да.

— Но беше ли мъртво пиян? Знаеше ли какво прави? Изглеждаше ли… нормален?

Рейчъл вдигна вежди.

— Напълно нормален. Малко сръбнал.

— Как беше облечен?

— Сини джинси, тениска, спортни обувки…

— Бяха ли те… забеляза ли някакви петна върху тях, или нещо подобно?

— Не. Предполагам, че е имало петна от тревата по панталоните му, когато падна, но не съм ги забелязала.

— Значи не си видяла нищо необичайно, нито в поведението му, нито в дрехите му?

— Точно така.

— Добре.

— След като го взе, какво стана?

— Ами, закарах го до апартамента му.

— В колко часа мислиш, че сте пристигнали?

— Около полунощ, вероятно.

— И какво стана тогава?

— Той влезе вътре. А аз се прибрах вкъщи.

— Той влезе в апартамента си в полунощ? Ти наистина видя ли го да влиза?

— Видях го да се качва по стълбището.

— Добре. Нека да видим, дали съм те разбрал правилно. Спри ме, ако бъркам нещо. Госпожа Уоткинс ти се е обадила в единадесет, да вземеш Харис, защото е мислела, че е бил твърде пиян, за да се прибере с мотора си. Ти си пристигнала около единадесет и половина и си накарала Харис да изскочи от пътя в началото на парка с фургони. Той е оставил мотоциклета си там, качил се е в колата с теб и ти си го закарала до апартамента му, като сте пристигнали към полунощ. Така ли е?

— Да.

— Тогава имам още един, последен въпрос. Когато взе Харис, ти видя ли Гленда Уоткинс.

— Да. Видях я. Не сме говорили, но я видях отдалеч. Бе застанала вероятно пред нейния фургон, когато завих към парка.

— Ти си я видяла? Сигурна ли си?

Шерифът се изправи рязко и впери очи в нея.

— Ами, да.

— Сигурна си, че е била тя.

Рейчъл кимна, изненадана от внезапното му напрежение.

— Да, сигурна съм.

— Какво правеше? Беше ли… изглеждаше ли… добре?

— От това, което видях, изглеждаше съвсем добре. Беше застанала пред фургона и се взираше в посоката, откъдето пристигах.

— Кога след това ти почти се сблъска с мотора на Харис?

— Ами, почти веднага. След по-малко от минута, бих казала.

— Рейчъл, помисли си. Това е важно. Изпускала ли си Харис от погледа си от момента, в който се сблъскахте?

Рейчъл се замисли и поклати глава.

— Не. Защо? Какво се е случило? Да не е станало нещо с Джони?

Обвинение, че е шофирал пиян, не би накарало шерифа да й задава толкова много въпроси, нито обясняваше мрачното му настроение. Беше нещо друго. Нещо много по-лошо.

Шерифът Уийтли въздъхна и изключи касетофона.

— Госпожа Уоткинс е била убита снощи.

Дъхът на Рейчъл спря.

— Какво?

Той кимна навъсено.

— И това не е най-лошото. Престъплението е извършено по абсолютно същия начин, като това преди единадесет години — включително и посипаните по трупа цветя. Само че в този случай са рози. Набрани от градината наблизо.

— Гленда Уоткинс е била убита? — Рейчъл бе шокирана, просто не можеше да повярва.

— Прободена е тринадесет пъти. Някъде между дванадесет без петнадесет и дванадесет и десет синът й излязъл да я търси. Той казва, че забелязал нещо да се движи в тъмнината, изплашил се, скрил се вътре, заключил вратата и извикал съседа. Комшията отишъл да провери и открил тялото.

— Боже мой!

На Рейчъл й прилоша от ужас.

— Точно като предишния път. Джони Харис се е срещал и с двете жени и е бил последния човек, видял жертвите живи.

Макар все още шокирана, Рейчъл проумя думите му и поклати глава.

— Не, не е. Аз я видях. Видях я застанала там, точно след като Джони си бе тръгнал. С мотора си. Не би могъл да я е убил.

Шерифът Уийтли кимна бавно.

— Да. Ако си абсолютно сигурна, че си видяла именно Гленда Уоткинс.

— Сигурна съм.

— Достатъчно сигурна, за да свидетелстваш под клетва пред съда?

— Да. Абсолютно съм сигурна. Тя стоеше точно под лампата и съвсем ясно я видях.

Шерифът прехапа устни, изпъна ръцете си и ги погледна, после отново впери в нея пронизващ поглед.

— Рейчъл… Харис не е успял по някакъв начин да се свърже с теб и да те помоли да кажеш всичко това, нали? Ако го е направил, кажи ми, и ще си остане само между нас двамата.

Рейчъл също се вторачи в него с широко отворени очи.

— Не! Не!

— Извинявам се, ако ти е прозвучало обидно — добави той тежко. — Но имаме наистина противно престъпление, престъпление, което е почти идентично с онова, заради което Харис бе осъден преди единадесет години. Само че този път той има непоклатимо алиби, ти. И къде ни отвежда всичко това?

— Джони не е убил Мерибет Едуардс! Знаех го! Знаех го през цялото време!

Шерифът вдигна ръка.

— Така, това е само една от възможностите, които трябва да разгледаме. Другата е, че е точно копие на първото убийство, чиято цел е да ни насочи отново към Харис. В тази връзка има три възможни версии. Първата — да е някой, като съпруга й, може би, който да е искал наистина да се отърве от госпожа Уоткинс, и след като Харис е пуснат от затвора, да е решил, че най-лесно ще бъде да я убие и да го направи така, като че ли Харис го е извършил. Втората е, че някой мрази Харис толкова много, че е убил жената, с която се е срещал, за да го изпрати обратно в затвора или дори още по-лошо. Тя ни води към някого от семейството на Мерибет Едуардс или към техни приятели. Третата версия е много трудна.

— Което означава?

— Което означава, че има някой луд на свобода. Някой побъркан, с мотив, който все още не сме открили. Но ще го открием. Със сигурност ще го направим.

В гласа на шерифа Уийтли се чувстваше непоклатима решителност.

Той стана рязко, погледна към Рейчъл, после се наведе към нея, като се подпираше с ръце на бюрото.

— Рейчъл, не искам да ти прозвучи като обвинение в лъжа. Познавам те, откакто беше малко прощъпулниче, и зная, че винаги си била напълно честна и нравствена. Но аз самият имам две дъщери, както ти е известно. И съм виждал какво става с младите момичета, когато попаднат под обаянието на някой мъж.

Тя се досети накъде бие и отвори уста, за да възрази с негодувание. Шерифът я накара с жест да замълчи.

— Просто искам да те предупредя. Осъзнаваш ли, че ако лъжеш, ти се поставяш в голяма опасност. Ти си тази, от която зависи дали Харис да прекара остатъка от живота си в затвора или дори, ако този път не се вземе младостта му за смекчаващо вината обстоятелство, да свърши на електрическия стол. Не бих искал да съм в твоето положение. Не и заради мъж, способен на подобни престъпления.

— Не лъжа, шерифе — заяви твърдо Рейчъл.

Той се изправи.

— Добре. Разчитам на думата ти и ще започнем да търсим в друга посока. Взели сме някои проби от госпожа Уоткинс, които ще сравним с резултатите от пробите на Мерибет Едуардс. Вече са изпратени в лабораторията и до седмица, най-късно до десет дни, ще знаем, дали имаме един и същ убиец и в двата случая, дали е точно повторение. Ще те държа в течение.

— Благодаря.

Шерифът заобиколи бюрото си и се отправи към вратата. Рейчъл също се изправи, като разбра, че това бе краят на разпита.

— Къде са децата… на Гленда Уоткинс? — попита тихо.

Като че ли бучка бе заседнала на гърлото й при мисълта, че четирите й деца бяха останали без майка.

— Първото нещо, което направихме, бе да извикаме баща им. Той пристигна и ги взе, докато все още оглеждахме мястото на престъплението. Най-голямото момченце бе доста шокирано. То непрекъснато повтаряше, че е видяло нещо в тъмното. Но не можеше да ни каже кой или точно какво. Проклета работа. Отвратителна работа. Но ние ще открием кой е извършителят. Дадох дума на детето, обещавам и на теб.

Шерифът отвори вратата на Рейчъл.

— Би ли искала да вземеш Харис или да му кажа да си върви пеш?

Тя не повярва на ушите си, обърна се и го изгледа.

— Опитваш се да ми кажеш, че Джони е тук?

Шерифът кимна.

— Да. Прибрахме го около два часа след полунощ. Той ни каза същото като теб, но аз не исках да го пусна, докато не те разпитам.

— Е, можеш да го пуснеш! Той не е убил Гленда Уоткинс!

— Така изглежда — въздъхна тежко шерифът. — Изчакай отпред, Рейчъл. Сега ще го освободя.