Карън Робърдс
Едно лято (30)

XXX

Рейчъл натисна рязко спирачките. Точно пред светлините на фаровете й с шеметна скорост се появи мотоциклетът на Джони. Той сигурно я бе видял приблизително по същото време, защото зави рязко наляво и като че ли излетя от пътя.

Когато слезе от колата си, моторът се бе килнал на една страна, а колелата му продължаваха да се въртят. Джони се опитваше да се надигне, като ругаеше цветисто под носа си.

— Мили Боже, добре ли си?!

Рейчъл се затича, надвеси се над него и сложи ръка върху рамото му докато се взираше в лицето му под каската.

— Не, благодарение на теб… — изсумтя той и се изправи несигурно на краката си.

За миг остана така. Пръстите му се опитваха да откопчеят каската под брадичката му. Най-после успяха и Джони се освободи от нея.

— Ти си пиян — каза Рейчъл и отстъпи назад, усетила дъх на бира. — Когато приятелката ти ми се обади, наистина ми бе трудно да повярвам, че ще направиш подобна глупост! Да караш, след като си изпил девет бири! Но очевидно си по-глупав, отколкото предполагах.

— Не бих могъл да поема повече от шест… или може би седем — избоботи той навъсено. — Не съм пиян. Само малко ми се върти главата.

— О, така ли? — възкликна Рейчъл гневно. — Тогава защо си счупи мотора?

— Защото ти ме изтласка от пътя!

— Фаровете ми светеха и карах с нормална скорост! Ако си ме забелязал прекалено късно, то е защото си пиян!

— Не съм!

— Да, пиян си!

Бяха застанали почти един до друг. Рейчъл бе отметнала назад глава, бе сложила ръце на кръста си и го гледаше навъсено. Неговият поглед също не бе дружелюбен. После той погледна към мотора си.

— Виж какво направи — рече жаловито, когато се надвеси над любимата си ямаха.

— Ти го направи, а не аз! Имаш късмет, че си жив.

— Можех и да не съм, ако не бях завил. Виждаш ли онзи голям дъб там? Отивах право към него.

Рейчъл потрепери. Джони хвана дръжките на мотоциклета, вдигна го и го заоглежда с тревога. Миризмата на разлетия бензин бе по-силна дори от тази на бирата.

— Спукал съм гума!

— Твърде лошо.

Той се поколеба.

— Ще трябва да ме откараш до вкъщи.

— Затова съм дошла.

— Ще се върна за мотора си утре.

— Добре.

Рейчъл се отправи към максимата, която бе спряна по средата на пътя. Фаровете й още светеха, двигателят й работеше, а вратата й бе отворена. Дори не се обърна да погледне назад, за да види, дали Джони я е последвал, когато седна вътре. Секунди по-късно, той се настани до нея, като хвърли двете си каски на задната седалка.

Тя обърна колата и подкара към града, без да каже нито дума. Мисълта, че мъжът, в когото бе лудо влюбена, току-що е бил в обятията на Гленда Уоткинс, я гризеше. Ревност, ето какво беше, ревност. Но какво друго би могла да очаква от Джони Харис? Да задиря жените, просто си бе в кръвта му.

Засрами се. Почувства се виновна. Той едва ли щеше да потърси Гленда или поне не така скоро, ако самата тя не го бе отпратила. Тази мисъл не й даваше покой.

Джони пусна радиото. Разнесе се старата златна мелодия на Роулинг Стоунс, които виеха, че не били удовлетворени. Той се намръщи и хвана някаква местна радиостанция с кънтри музика.

— Прекара ли добре на пикника?

Забележката му спечели враждебен кос поглед.

— Да.

Настъпи тишина.

— Извинявам се, ако съм ти развалил вечерта.

— Не би трябвало. Но го направи…

— Надявам се, че приятелят ти не се е почувствал неудобно.

— Не.

— Още ли спиш с него?

Рейчъл го изгледа свирепо.

— Не е твоя работа.

— Така ли?

— Да.

Отново тишина.

— Имаш ли неприятности в училище, задето се навъртам там?

— Загрижен ли си?

— Да.

Рейчъл го изгледа изненадана. Бе очаквала нещо хапливо, в неговия стил.

— Малко.

— Съжалявам.

Гневът й се поуталожи.

— Вината не е твоя.

Бяха стигнали до града и тя зави по главната улица. Железарският магазин бе три преки по-надолу.

— Ключът ти в теб ли е? — попита го, като спря на паркинга.

— Да.

— Тогава лека нощ.

В тъмнината Рейчъл не виждаше изражението му. Дори не бе изгасила двигателя. Чакаше го да слезе, за да тръгне веднага.

— Рейчъл — обади се тихо Джони, — ще се качиш ли?

— Не.

— Все още ли ти е необходим въздух?

Устните й се свиха и очите й заискриха.

— Да! Всяка жена със зрънце здрав разум се нуждае от това! Погледни се! Пиян си и не ти е за пръв път! Обикаляш с този мотор като малоумен, решен на самоубийство! Спиш, с когото ти падне, косата ти е твърде дълга, маниерите ти са ужасни! Казваш, че си бил завършил колеж. Използваш ли го? Не! Имаш ли някакви планове, за да го използваш? Не, доколкото разбирам. Прекарал си тази вечер с приятелката си, която поне е достатъчно загрижена за теб да не те пусне да караш пиян. И имаш наглостта да ме поканиш да се кача горе с теб? Какво, за Бога, си мислиш, че ми предлагаш? Можеш ли да ми отговориш?

Настъпи дълго, напрегнато мълчание. Джони бавно настръхна.

— Страхотен секс — провлачено каза той.

Рейчъл почувства как я изпълва гняв.

— Махай се оттук! — изрече тя с треперещ глас. После, обзета от сляпа ярост, започна да крещи: — Махай се! Махай се от колата ми! Махай се от живота ми! Махай се, махай се, махай се!

Започна да го блъска по раменете, без да успее да го помръдне въобще. Бе така вбесена, че почти се задъхваше — толкова вбесена, че искаше да го рита, да го драска, да вие. Как би постъпила, ако той не бе пожелал да слезе доброволно, обаче не й бе ясно в този момент.

— Готов съм на всичко за теб, за да си щастлива, скъпа — каза Джони с присмехулно свити устни, затръшна вратата след себе си и прекоси паркинга с олюляваща се походка.