Карън Робърдс
Едно лято (3)

ІІІ

— Чу ли вече? Идел ми каза, че момчето й видяло Рейчъл Грант да посреща някого на автогарата днес следобед, но никога няма да се сетиш кого!

— Кого?

— Джони Харис.

— Джони Харис! Ами, той е в затвора. Идел трябва да е сбъркала.

— Не, кълне се, че Джеф й бил казал точно това. Трябва да е пуснат под гаранция или нещо подобно.

— Нима пускат така за убийство?

— Предполагам. Както и да е, Идел твърди, че Джеф го е видял цял-целеничък с Рейчъл Грант. Можеш ли да повярваш?

— Не!

— Вярно е, госпожо Аштън — прекъсна Рейчъл разговора им. — Джони Харис е на свобода под гаранция и ще работи в магазин „Грант“.

Все още разтреперана от срещата с въпросния Джони Харис, на нея й костваше доста усилие да се усмихне ведро на съседките си, но най-после успя. Това беше едновременно най-хубавото и най-лошото нещо в Тилървил — човек не можеше да избегне приказките на хората за собствения си живот.

Двете бъбрещи жени стояха пред касата в магазина на Крьогер, така погълнати от клюките, че не бяха забелязали присъствието на Рейчъл пред другата каса. Госпожа Аштън бе около шестдесетте, приятелка на майка й. Пам Колиър беше по-млада, може би към четиридесет и петте, и имаше един ужасен син на шестнадесет, който по всяка вероятност щеше да бъде в класа на Рейчъл от тази есен. Рейчъл си мислеше, че с такъв палав син поне Пам можеше да прояви малко повече съчувствие към съдбата на Джони, но очевидно грешеше.

— О, Рейчъл, ами семейство Едуардс? Те просто ще умрат, когато научат.

Безпокойството на госпожа Аштън за близките на убитото момиче ясно личеше в очите й.

— Знаете, че ги съжалявам. Но никога не съм вярвала, че Джони Харис е убил Мерибет Едуардс, и все още не вярвам. Нали си спомняте, че му преподавах в гимназията и той не беше лошо момче. Поне, не толкова лошо.

Съвестта я принуди да промени последното си изречение. Джони Харис бе лош с неприличните си приказки и хулигански прояви. Всички почтени хора в Тилървил му обръщаха гръб. Напиваше се, биеше се, чупеше лампи и прозорци, псуваше и караше мотор. Момчетата, с които дружеше, бяха същата измет като него, и ако можеше да се вярва на слуховете, той и неговата тайфа бяха организирали такива разгулни оргии, каквито в Тилървил не бяха виждани нито преди, нито след това. Непрекъснато имаше неприятности не само в училище, но и извън него, а непристойният му речник с нищо не помагаше на репутацията му. Но Рейчъл го уважаваше заради любовта му към книгите и склонността му да чете. Всъщност това бе причината да се замисли, че в действителност той може би е съвсем различен.

Беше дежурна във фоайето на училището един есенен ден през първата си година като учителка и тъкмо бе навършила двадесет и две. Изведнъж забеляза шестнадесетгодишния Джони Харис да излиза наперено през страничната врата на сградата. Последва го, обзета от подозрението, че младежът възнамерява да изпуши тайничко някоя цигара или дори нещо по-лошо, и най-после го откри на паркинга, проснат на задната седалка в колата на свой съученик. Гуменките му с дупка на лявата подметка се подаваха от прозореца, а едната му ръка бе сгъната под главата му за възглавница. На гърдите му стърчеше разтворена книга.

Удивлението й не бе по-малко от неговата враждебност, че е разкрит.

— Цялото семейство Харис са лоши — без изключение! Ами, помните ли, когато Бак Харис се престори, че е станал набожен и се провъзгласи за проповедник? Направи си своя църква и събра кой знае колко пари от дарения, като твърдеше, че парите ще бъдат дадени за гладуващите деца? А после замина и ги прахоса на комар, за пиене и разгул! Прекара почти цяла година в затвора заради това!

Госпожа Аштън присви устни.

Рейчъл се замисли не беше ли и тя от тези, дали своя принос за „църквата“ на Бак Харис. В целия град бе добре известно, че само най-наивните се бяха поддали. В края на краищата, кой напълно разумен човек би повярвал на Бак Харис?

— Не можете да обвинявате Джони за нещо, което брат му е извършил — отвърна спокойно.

— Хъм! — измърмори само госпожа Аштън, без да бъде убедена.

Рейчъл забеляза, че Бети Никълс, касиерката, прехвърляше покупките й в два кафяви плика и слушаше разговора им с широко отворени очи. Слепоочията й започнаха да пулсират, което подсказваше началото на силно главоболие. Бе предразположена към такива пристъпи от години — от момента, когато осъзна, че никога нямаше да се измъкне от Тилървил. Никога. Веригите на любовта и дълга се бяха затегнали около нея като железни окови. Беше ги приела, примирила се и дори понякога се отнасяше към съдбата си с мрачен хумор. Тя, която винаги бе мечтала да излети нависоко и да води съвсем различен живот, се оказа с подрязани крила. Можеше да се счита за една от жертвите на онова съдбоносно лято преди единадесет години.

Животът й вече бе с установен стереотип, който без съмнение щеше да бъде същият и през следващите години — живот на гимназиална учителка в малък град. Призванието й бе да се справя с херкулесовската задача да раздвижва умовете на младите в Тилървил, да ги запознава със силата и красотата на думите. В началото тази перспектива я въодушевяваше. Но с течение на годините осъзна, че да търси искрицата на въображението и творчеството в умовете на тези, на които преподаваше, бе такава неблагодарна задача, като да открие сред океан, пълен с миди, малка перла. Само редките случаи, в които успяваше да го постигне, придаваха достойнство на работата й.

Джони Харис бе един от тези случаи. Може би, дори нейният най-невероятен случай.

При мисълта за него главоболието й се усили. Като се намръщи, тя потърси чековата си книжка, за да може по-бързо да излезе от магазина. Точно сега не й трябваше да се подлага на напрежението да защитава Джони Харис (който, колкото и невинен да бе за убийството, не бе вече момчето, което си спомняше) пред когото и да било, преди самата да е на ясно със себе си. Точно в този момент копнееше да се усамоти за десетина минути. Продуктите на госпожа Аштън вече бяха натоварени на количката, а последните няколко пакета на Пам Колиър бяха поставени пред компютъра за отчитане на цените им. Слава Богу, разпитът нямаше да продължи още дълго. Само след няколко минути щеше да го избегне.

— Сю Ан Харис не е нищо повече от една малка уличница. Живеела в Детройт и, доколкото подочух, тя е от онези плодовити майки с три деца от трима различни бащи. И никога не се е омъжвала за никого от тях.

— Така ли? — поклати глава госпожа Аштън.

Пам кимна.

— Това е, което съм чула. И едва ли има човек, който да не знае, че Грейди Харис бе най-големият търговец на наркотици, когато се удави преди три години. И той нямаше да се удави, ако не се бе надрусал толкова много.

Рейчъл си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Цялата й глава пулсираше, но тя пренебрегна болката.

— Аз пък чух, че е бил на парти заедно с приятели на някаква яхта, паднал през борда и си ударил тила. И едва ли някой е доказал, че е пил нещо повече от бърбън. А ако да се пие бърбън е престъпление, тогава сигурно има доста престъпници наоколо.

Въпреки опасенията й, поне за едно от децата на Харис, Рейчъл се почувства задължена да посочи фактите, въпреки че с това нямаше да му направи кой знае какво добро. И тя бе дочула клюката, както и всички други в градеца. Това обаче, което никой не знаеше, беше доколко мълвата е вярна. Клюкарстването бе живителната сила на Тилървил. Ако се преустановеше, голяма част от населението щеше да издъхне.

Въпреки всичко Рейчъл трябваше да признае, че в това, което говореха Пам и госпожа Аштън, имаше доста голямо зрънце истина. Като цяло, всички от фамилията Харис не бяха от най-примерните граждани на Тилървил. Рейчъл не оспорваше този факт. Всичко, което искаше да направи, бе да предостави още една възможност на момчето, — не, вече на мъжа — защото просто чувстваше, че го заслужава. Не се опитваше да възвеличи Джони Харис в светец, но бе убедена, че що се отнася до убийството на Мерибет Едуардс, той бе изпратен в затвора без вина.

— Уили Харис има деца къде ли не. Дори подразбрах, че някои в Перитаун са негови.

Пам снижи гласа си, докато изричаше последното. За да разбере човек значението му, би трябвало да знае, че Перитаун е негърското гето в покрайнините на града. Въпреки, че според закона трябваше да са единни и всеки в Тилървил бе изявен противник на расизма, повечето от негрите живееха заедно в свое затворено общество.

— О, не мога да повярвам!

Дори гласът на госпожа Аштън прозвуча шокирано от клеветата по адрес на бащата на Джони.

— Това съм чула.

— Тридесет и седем долара и шестдесет и два цента, госпожице Грант.

— Какво?

Бети Никълс търпеливо повтори сумата. Като си припомни с облекчение какво трябваше да свърши, Рейчъл бързо написа чека и го подаде. Всички в Тилървил се познаваха. Бети й беше бивша ученичка, затова не бе необходимо да си показва шофьорската книжка или друг документ. Целият град знаеше, че чековете на Грант са валидни като злато, както и целият град би отказал да приеме чек, написан, от който и да е Харис.

Такъв бе животът в Тилървил.

— Довиждане, госпожо Аштън. Довиждане, Пам.

Рейчъл взе по един плик в двете си ръце и се отправи към паркинга.

— Почакай, Рейчъл! — извика госпожа Аштън след нея.

Пам също й подвикна нещо, но Рейчъл вече минаваше през автоматичната врата и не чу добре. Не че съжали особено.

Докато караше към къщи с бучаща глава, откри, че никога, през целия си живот не се бе чувствала така изцедена. Може би се дължеше на горещината. Или на напрежението да покровителства Джони Харис.

Чантата й беше на седалката до нея. Придърпа я и с една ръка потърси кутийката с аспирин, която винаги носеше със себе си. Да отвори металната опаковка, без да излезе от платното беше голям майсторлък, но все някак си се справи и глътна две таблетки без вода.

„Това е моето послание към света, който никога не ми отвърна…“

Редовете от поемата на Емили Дикинсън се въртяха в ума й. Винаги бе обичала поезията и този стих напоследък й се струваше, че обобщава нейното съществуване. За нея той символизираше млада, копнееща душа, заключена здраво в сивата прегръдка на баналното всекидневие. И тя, като Емили Дикинсън, бе открила напоследък, че желае повече, макар че не би могла да каже за какво точно копнееше. Често се чувстваше до болка самотна, въпреки че никога не й бяха липсвали приятели или компания. Но с никого от познатите си нямаше духовна близост.

С течение на годините рамките на Тилървил все повече я потискаха. Бе различна от семейството си, от съседите, от колегите, от учениците. Изчиташе всичко, което й попадаше — романи и пиеси, биографии, поезия, вестници, списания — всичко. Майка й и сестра й четяха готварски книги и модни списания. Баща й четеше „Бизнес Уиик“ и „Спортс Илъстрейтид“. Тя се чувстваше доволна в своята компания с часове наред. Ако имаше право на избор, би предпочела дори да остане сама. Семейството й бе нещастно без запълнена обществена програма. Рейчъл дори пишеше поезия и си мечтаеше, че някой ден дори може би щеше да я публикува.

Близките й снизходително се присмиваха на драсканиците й.

И все пак тя ги обичаше, както и те нея.

Понякога си припомняше за тромавото малко лебедче от приказката за грозното патенце. Колкото и усърдно да се опитваше да прилича на другите — просто не можеше. Най-накрая се научи просто да се преструва, че е като тях. Не бе никак трудно, пък си и улесни живота. Трябваше само да запазва за себе си осемдесет процента от мислите и чувствата си.

Като зави между широките каменни стълбове, определящи началото на имението „Уолнат Гроув“, разположено върху 250 акра, което бе дом на поколения от фамилията Грант, тя усети, че напрежението я напуска. Пулсирането в слепоочията бе отслабнало. Винаги й действаше успокоително, когато се прибираше у дома. Обичаше просторната старинна къща, където бе отраснала. Обичаше дългата алея към нея, павирана едва през последните десетина години и криволичеща между извисяващи се дъбове и кленове. Обичаше цъфтящия кучешки дрян и декоративните дървета с червеникави пъпки, които превръщаха имението в истинско царство на красотата през лятото, прасковите, които растяха недалече и даваха сочни плодове; орехите, изпъстрящи двора през есента с твърдите си зелени топки, които осигуряваха вкусни ядки за зимата. Обичаше да гледа няколкото коня, които пасяха в оградената за тях ливада. Обичаше хамбара, построен от прадядо й и от неговия тъст, и трите езерца, и гората, която заемаше по-голямата част от владението им зад къщата. Обичаше старомодната козирка, която се издаваше отстрани на къщата, където обикновено си паркираше колата. Обичаше меката бяла боя, която се бе поолющила тук-там и на места се подаваха розовите тухли, и червеникавия ламаринен покрив, който се издигаше с триъгълните си фронтони три етажа и половина над земята. Обичаше широката веранда с масивни бели колони и каменната пътека и терасата, която водеше към задната част на къщата. Тръгна по пътеката, натоварена с покупките, като остави гледката, мириса и звуците на родния й дом да успокоят напрегнатите й нерви. Както винаги, бе хубаво да си е вкъщи.

— Купи ли свински пържоли? Не си забравила, че баща ти иска свински пържоли, нали?

Елизабет Грант, майката на Рейчъл, я пресрещна до вратата на кухнята. Тонът й бе раздразнителен, както често се случваше напоследък. Рейчъл приличаше на нея единствено по конструкцията на тялото, висока и слаба. Нямаше друга голяма външна прилика между двете. Косата на Елизабет бе къса и къдрава, някога бе естествено черна — и сега беше такава, но боядисана. Кожата й бе тънка, почти прозрачна, мургава, с неизбежните бръчки от годините, но изкусно поставеният й грим прикриваше голяма част от тях. Дори когато Елизабет не възнамеряваше да излиза от къщи, винаги бе добре облечена. Днес носеше смарагдовозелена ленена рокля с малко златно бижу и подходящи лачени обувки. Някога тя бе красавица и това все още й личеше. Самата Рейчъл не бе хубавица и винаги бе чувствала разочарованието на майка си заради това. Тенът на кожата и чертите й повече приличаха на баща й.

— Да, мамо, купих.

Подаде покупките на Тилда, която мина пред Елизабет да ги поеме. Тилда, приятно закръглена, с панталони и доста широка тениска, въпреки петдесетте си години, бе икономка на семейство Грант откакто Рейчъл се помнеше. Тя и съпругът й Джей Ди, който вършеше общата работа из имението, бяха почти част от фамилията, въпреки че всяка вечер се връщаха в малката си къщичка в Перитаун.

— Щях да отида до магазина, госпожо Грант, ако ми бяхте казала, че се нуждаете от нещо.

В гласа на Тилда прозвуча съвсем лек укор, докато носеше големите пликове към дългия плот до мивката. Рейчъл бе нейното бебе, или по-скоро едно от бебетата й, тъй като самата тя имаше шест свои, и не обичаше на бебетата й да се възлагат задължения, както се изразяваше, от никого. Дори от собствената майка на Рейчъл.

— Знаеш, че днес трябваше да помогнеш тук на Джей Ди за Стан, Тилда. В неговото състояние, аз не съм достатъчно силна да го обслужвам.

— Трябва да е прекарал добре деня, щом е поискал пържоли.

Рейчъл извади един банан от плика, който Тилда изпразваше, и го обели. Стан беше баща й, когото тя много обичаше. Вече минаваше седемдесетте, макар и да бе трудно да се повярва. Страдаше от болестта на алцхаймер, която през последните осем години му бе отнела до голяма степен както подвижността, така и разума. И само понякога замъгленото му съзнание се избистряше и той разпознаваше някого от близките си и дори разговаряше с тях.

— Да, така е. Тази сутрин ме позна. Дори ме попита къде се крие Беки. Разбира се, той съвсем е забравил, че е омъжена и има деца.

Елизабет се наведе да издърпа голямата желязна тенджера с дълга дръжка от шкафа до печката.

Беки бе по-малката сестра на Рейчъл и живееше в Луисвил със съпруга си, Майкъл Хенеси, и трите си дъщери. Тя бе точно копие на майка си не само по външност, но и по характер. И заради това Рейчъл предполагаше, че бе любимката на майка им. Беки бе първо водачката на класа, после кралица в училище и кралица вкъщи. Двете с Елизабет проявяваха еднакъв интерес както към дрехите, така и към мъжете. Точно обратното, Рейчъл винаги бе забила нос в книгите, а глава из облаците. „Мечтателка“, наричаше я Елизабет, и това определение съвсем не се тълкуваше като комплимент. Пристрастието на майка й не я притесняваше вече, въпреки че то бе тайна, внимателно прикрита рана, докато двете със сестра си бяха малки. Но когато поотраснаха, Рейчъл стана момичето на баща си. Придружаваше го в пътуванията му до града, при любимите му излети на риболов, напрягаше се да научи всичко, което можеше, от него за бизнеса, за да му достави удоволствие. Той не се тревожеше много, че не беше красавица, не се притесняваше, ако дъщеря му случайно се зачетеше в някоя книга и изгаряше яденето във фурната.

Тези специални взаимоотношения с баща й станаха много ценни за нея с течение на годините и тогава близостта на Беки с майка им престана да я наранява.

— Пристигна ли онзи Харис?

Гласът на Елизабет бе пълен с неодобрение, докато разопаковаше свинските пържоли, оставени от Тилда на масата. Рейчъл, която ръководеше почти всичко в магазина, не се бе посъветвала с нея, преди да предложи работа на Джони Харис. Всъщност, бе уведомила майка си, какво е направила, едва предния ден, когато не можеше да отлага повече. Както и бе очаквала, Елизабет се ужаси просто от идеята Джони Харис да се завърне в Тилървил. А що се отнасяше да го наеме на работа, тя по-скоро би назначила самия дявол. Очевидно бе вбесена от дъщеря си. Рейчъл знаеше, че в замяна наказанието й щеше да се състои в леки внезапни удари, като това например, че баща й от дни наред питал само за сестра й, а не за нея.

— Да, мамо, пристигна.

Рейчъл отхапа от банана, откри, че не й се яде повече и го захвърли изяден наполовина.

— Той ни е много благодарен, че сме му предложили работа.

Това естествено бе лъжа, а тя рядко го правеше.

Майка й се намуси.

— Ние не сме му предложили работа. Аз никога не бих направила подобно нещо. Това е твое дело, госпожичке, и ти сама ще си понесеш последствията. Той ще нападне някое момиче, запомни думите ми, или ще извърши нещо друго ужасно. Винаги е бил такъв тип.

— Мисля, че ще се държи добре, майко. Тилда, къде е татко?

— Горе, в балната стая. Джей Ди му занесе една от касетите на Елвис, които той така обича, и двамата слушат музика горе.

— Благодаря, Тилда. Мисля, че ще се кача при него да го видя. Извикай ме, ако се нуждаеш от помощ, майко.

— Знаеш, че докато готвя, няма да ми потрябваш.

Кулинарните й умения бяха нейна гордост и удоволствие. Предложението на Рейчъл бе по-скоро противоудар за забележката на майка й.

— Зная, майко.

Тонът на Рейчъл бе по-мил и тя се усмихна, преди да излезе от кухнята, да завие наляво и да се изкачи по тясното задно стълбище.

Болестта, сполетяла Стан, бе тежък удар за майка й. Елизабет обичаше съпруга си дори повече от Беки.

Преди да стигне третия етаж, Рейчъл дочу мелодията на „Хрътката“. „Балната стая“ бе твърде помпозно наименование за това, което всъщност представляваше — остъклено помещение с веранда, която заемаше около половината от горния етаж на къщата, почти без мебели, с дървен под, без ориенталски килими, които да заглушават шума и да затоплят стаите долу. Тук дори звуците се усилваха още повече, тъй като тя бе празна. Въпреки че самата Рейчъл никога не бе била голяма поклонничка на Елвис, тя несъзнателно започна да се движи в такт с песента. Мелодията бе заразителна. Стан винаги бе обичал Елвис и когато певецът почина, той така бе страдал, като че ли бе загубил член на семейството. Вратата на асансьора, който бяха инсталирали за Стан и инвалидната му количка, бе отворена. Малко по-късно Джей Ди щеше да го свали на първия етаж за вечеря и после да го изведе за обичайната му разходка. След това щяха да го качат обратно на втория етаж, за да бъде изкъпан, да му дадат приспивателното и да го сложат да спи. Това бе неизменният, всекидневен ритуал. Когато си припомняше какъв силен и енергичен човек бе бил баща й, преди да бъде прикован към тази нескончаема монотонност, Рейчъл изпитваше желание да си поплаче. Затова се опитваше да не мисли.

Както и очакваше, когато влезе в балната стая, баща й седеше в количката си със затворени очи и кимаше с глава в такт с музиката. Едно от малкото останали му удоволствия бе да слуша Елвис. Песните му успяваха да проникнат до съзнанието му, когато нищо друго не можеше.

Джей Ди бе седнал с кръстосани крака на пода до него. Коремът му се издаваше доста напред над колана на сивите му работни панталони, светлосивата му риза бе разкопчана и отдолу се показваше белия му потник. Малко по-тъмнокож от съпругата си, той бе и по-темпераментен от нея — готов да се усмихне на всеки, изпречил се пред погледа му. Негърът си тананикаше заедно с песента, а свитите му пръсти барабаняха по лакирания под. Рейчъл сигурно бе вдигнала шум, защото той погледна нагоре и се засмя радушно, когато я забеляза. Тя му махна с ръка. И да бе казала нещо, едва ли щеше да я чуе от силната музика.

Приближи до баща си и докосна ръката му.

— Здравей, татко.

Той не отвори очите си, не разбра дори, че е в стаята, нито усети пръстите й върху своите. Рейчъл остана така около минута, после се отдръпна и въздъхна. Не че беше очаквала друга реакция. През тези дни й бе достатъчно само да го вижда, да знае, че е настанен удобно, и че за него се полагат добри грижи.

Да се обслужват физическите му нужди бе всичко, което тя, или който и да е друг, би могла да направи. Поне бяха успели да го задържат вкъщи. Без Джей Ди, който единствен можеше да се справи с него, когато започваше да буйства, и без Тилда да му помага, щеше да им се наложи да го настанят в санаториум.

Рейчъл потръпна само при представата за това, въпреки че доктор Джонсън, лекарят на Стан, ги бе предупредил, че оставянето му в подобно заведение вероятно щеше да се наложи с напредването на болестта в последните й фази.

Елизабет всеки път избухваше в истерични сълзи при тази мисъл. Бяха женени четиридесет и една години.

Стан някога бе едър мъж, висок и строен, но бе започнал да се смалява от болестта през последните години. Може би, защото той зависеше сега напълно от нея, вместо обратното, Рейчъл го възприемаше така. Във всеки случай, тя изпитваше силна, покровителствена обич, докато гледаше няколкото посребрели кичура коса, които едва прикриваха голото му теме. Остаряването не бе приятна перспектива, но тази болест отнемаше първо душата, преди тялото да се предаде.

— Ще бъда тук, ако ти потрябвам, татко — обеща му тихичко и го стисна с ръка.

„Хрътката“ се смени с „Обичай ме нежно“ и от лиричната, тъжна мелодия очите на Рейчъл се просълзиха. Смешно. Единственото, което щеше да спечели от плача, бе подпухнало лице. Примига няколко пъти, за да прогони малките капчици, потупа ръката на баща си за последен път, махна на Джей Ди отново и си тръгна. Трябваше да се преоблече, преди да слезе долу. Щом майка й възнамеряваше да приготви прословутите си южняшки пържени свински пържоли, щеше да има достатъчно време да сложи мислите си в ред преди вечеря.

Дочуваше звуците на „Разбито сърце“, когато се пъхна в къси панталони на сини и зелени квадратчета и яркозелено поло. Бели къси чорапи и еспадрили довършваха тоалета й. Среса косата си с четка, а после леко я разроши с ръка и се огледа в огледалото. За пръв път от много време осъзна, че оглежда самата себе си, вместо само косата или грима си. После проумя защо.

Неспособна да прогони сянката на Джони Харис повече, тя несъзнателно се опитваше да се види през неговите очи.

„Много си падах по теб, когато бях ученик. И все още си падам.“ Неканени, думите на Джони звучаха в ушите й. Рейчъл стисна по-силно четката, която все още държеше. Със сигурност той нямаше точно това предвид. Просто се опитваше да я накара да се чувства неудобно, но защо, нямаше представа. Не бе от типа жени, които възбуждаха страстите на мъжете. Това бе и една от причините, поради която бе така заслепена от Майкъл. Красив, привлекателен — влюбен в нея. Дори и когато й бе трудно да повярва в това.

Потрепери от спомена за болката. Беше така отдавна, когато той се раздели с нея с целувка по бузата и едно-единствено изречение, че не си подхождат много добре. Сърцето й бе разбито, но той нито го разбираше, нито го бе грижа. Отдавна бе престанала да мисли за Майкъл. Той вече не й принадлежеше. Беше на Беки. Беше й съпруг.

Мислите й обаче се насочиха към нещо, което представляваше непосредствена заплаха. Идеята, че тя е възбудила подобно желание в младия Джони Харис, който беше такъв жребец — дума, заимствана отново от речника на учениците й — не, това бе просто смешно.

Рейчъл беше почти на тридесет и пет, макар годините да не й личаха. Не обичаше да се излага на слънце, защото кожата й винаги изгаряше, а никога не придобиваше приятен тен. Това бе спомогнало почти да няма бръчки, с изключение на няколкото съвсем малки гънчици около очите й. Беше стройна, но това бе единственото й достойнство. Повечето жени над тридесетте бяха с доста пищни форми. Тя им завиждаше. Нейната ревностно пазена тайна бе, че често купуваше дрехите си от юношеския щанд на „Грюмер“, местният универсален магазин. Косата й бе права, кестенява, подстригана на черта до ушите, леко подвита на венче. Беше симпатична, с деликатни, правилни черти и овална форма на лицето, но доста безцветна. Очите й бяха големи, с гъсти тъмнокафяви мигли, но съвсем обикновени — светлокафеникави, които не биха хипнотизирали никой мъж. „Хубавичка“ — това най-често чуваше за себе си. Дори Роб, мъжът, с когото се срещаше от време на време през последните две години, я бе нарекъл така.

Мразеше да я наричат „хубавичка“. Тази дума подхождаше за прохождащи бебета и малки кученца, но не и за зряла жена. Дори я считаше за леко обидна. Роб обаче не можеше да го знае, пък и не му каза. Той не беше лош човек и просто искаше да й направи комплимент. Имаше приличен доход — беше аптекар и притежаваше своя собствена аптека. Имаше добри обноски и съвсем не изглеждаше зле. Беше сигурна, че щеше да е добър баща. А на нея вече й се искаха деца. Беше й време да се омъжи. Дори постъпката на Майкъл да бе убила нещо вътре в нея, животът трябваше да продължи. Не се заблуждаваше, че е единствената измамена жена на света. Раната в душата й отдавна бе заздравяла. Отдавна бе забравила Майкъл. Бе помъдряла и решена най-после да създаде семейство. Ако се колебаеше, когато си спомнеше пламенната си младежка страст, която липсваше във връзката й с Роб, трябваше само да си напомни, че вече не е онова наивно, отдадено с цялото си сърце на любовта момиче, безгранично уверено в щастието си. Беше пораснала, помъдряла.

— Рейчъл! Рейчъл, слез долу веднага!

Бе необичайно за майка й да крещи така по стълбището, което не убегна на вниманието й. Отдели се от огледалото, отвори вратата и се забърза надолу към кухнята. Елизабет стоеше до първото стъпало с дълга вилица в едната си ръка. Изглеждаше доста разтревожена.

— Търсиха те по телефона — започна, преди Рейчъл да успее да попита какво става. — Бен, от магазина. Каза, че е по-добре да отидеш веднага. Полицията е там. Има някаква неприятност с този Джони Харис.