Карън Робърдс
Едно лято (27)

XXVII

— Имаш ли още бира?

Джони се бе опънал върху разнебитения диван в хола на Гленда и се чувстваше неспокоен. Телевизорът бе включен. Вървеше някакво предаване за отровните пеперуди покрай Амазонка или нещо подобно. Проснат по корем на пода, подпрял брадичка с ръце, Джереми не откъсваше очи от екрана. Четиригодишният Джейк, едва ли разбираше нещо, но също гледаше.

— В хладилника е.

Гленда къпеше в банята двете си дъщери. Смехът им и пляскането се чуваха доста силно в малкия фургон. Джони се питаше, как ли Гленда можеше да живее в такова пространство, състоящо се от две спалнички; хол, в който едва се побираше диван, фотьойл и телевизор; миниатюрна кухня и още по-миниатюрна баня. С четири деца би могла да полудее.

— Джереми, би ли ми направил услуга, донеси ми една бира?

Тази молба обаче не намери отклик. Момчето бе прекалено погълнато от програмата, за да го чуе. Джони си помисли да опита пак, с по-висок тон, но се отказа.

— Хайде, момчето ми, отмести се — обърна се към Джейк, който му позволи да го настани на дивана.

Джони се надигна, протегна се и както бе по чорапи, отиде да си вземе бира от кухнята.

— Хей, Джони, хвърли ми една кола! — обади се зад него Джереми.

— Никаква кола! — извика Гленда от банята.

Детето покорно сви рамене. Джони му наля чаша мляко и му я занесе. Бяха трогателни усилията на Гленда да бъде добра майка. Заставяше децата си да пият мляко, вместо кола. Къпеше ги всяка вечер. Четеше на по-малките, макар че самата тя едва ли някога бе чела нещо повече от готварска книга. Проверяваше, дали Джереми и Ашли, момиченце на шест годинки, си пишеха редовно домашните. Гленда не бе отгледана с толкова грижи. На Джони му бе добре известно, че нейното детство едва ли бе по-добро от неговото, и я уважаваше много. Откакто бяха започнали да излизат, винаги проверяваше, дали има достатъчно храна в хладилника. Самият той много пъти бе гладувал като малък и не понасяше мисълта, децата да нямат какво да ядат.

Настани се отново на дивана и отпи от бирата си. Джейк незабавно се покатери в скута му, като сгуши русата си къдрокоса главица до гърдите му. Горкото дете не бе виждало често баща си и очевидно бе зажадняло за мъжка ласка.

— Разкажи ни приказка, разкажи ни приказка!

Ашли и сестра й се появиха от банята, изтичаха към Джони и скочиха върху него. Току-що изкъпани, с вързани коси, облечени с мънички, сладки, набрани нощнички, те бяха толкова хубави, че той им прости, задето разляха бирата му.

— Да не е стлашна — рече тригодишната Линдси сериозно, като се покатери на свободното от Джейк коляно. Джейк ревниво пазеше територията си и блъсна сестра си.

— Някоя за чудовища — подметна Ашли лукаво.

Беше се свила до Джони, доколкото това бе възможно.

— Да не е стлашна! — изпищя Линдси.

— Бихте ли млъкнали всички?! — извика Джереми.

— Добре, време е за лягане!

Гленда влезе в стаята и плесна с ръце. Тениската й бе мокра, както и джинсите й отпред. Беше без сутиен. Джони отбеляза това, без обичайния интерес, който този факт би породил, въпреки доста пищните й форми. Гленда не бе жената, която желаеше.

Тази, за която копнееше, бе на този проклет градски пикник с друг — уважаван, солиден гражданин.

Отпи голяма глътка бира.

— О, мамо! — изхленчиха в хор четири гласчета.

— Чухте какво казах! Бързо в леглата! Ще броя до три и, който си легне последен, утре ще седи по средата на задната седалка, когато отиваме на църква.

Ефектът бе мигновен. Всички се втурнаха към леглата си, дори и Джереми се надигна и изключи телевизора.

— Това е само номер, мамо. Знаеш, че винаги аз седя по средата, за да пазя малките да не се бият — каза той мрачно.

— Ти винаги си лягаш последен — не му остана длъжна Гленда.

Разроши косата му и тръгна заедно с него към спалнята, в която се влизаше направо от хола.

От другата стая Джейк проплака жаловито:

— Мамо, страх ме е!

— Върви при него, Джереми — нареди през рамо тя.

— Трябва ли?

— Да!

— По дяволите! — измърмори под носа си момчето, но, за щастие, майка му не го чу.

Джони свърши бирата и си отвори нова, докато Гленда четеше някаква приказка на момичетата преди заспиване. От противоположния край на фургона се чуваше гласът на Джереми, който четеше пък на Джейк.

Когато Гленда най-после се появи, Джони бе пресушил поредната бира и се отправи към кухнята. Откри, че му ставаше все по-трудно и по-трудно да си отваря проклетите кутии. Докато се мъчеше с една, останалите три от опаковката се изплъзнаха от хладилника и паднаха върху пръста на крака му.

— Ох! По дяволите!

Гленда влезе и го изгледа гневно.

— Тихо!

— Удари ми проклетия пръст!

— Шшт!

Джони вдигна пакета с бирите и намръщен се опитваше да стъпи с ударения си крак на пода.

— Искаш ли да гледаме видео? — попита Гленда, без да прояви никакво съчувствие.

Той изсумтя, докуца до дивана и се строполи върху него. Започна да масажира палеца на крака през белите спортни чорапи. Гленда междувременно бе пуснала видеото и се сви до него.

Джони вече бе гледал този филм. Гленда запотрива бедрото му, вперила поглед в екрана, очевидно стремейки се към нещо, за което той не бе особено настроен.

Потърси маратонките си с крак под дивана.

— Трябва да си тръгвам, скъпа — каза Джони и се наведе да ги обуе.

Завърза връзките им и отпи една последна глътка бира, преди да остави кутията на пода.

— Сега? — намръщи се Гленда.

— Уулф е сам вкъщи. Ако не го изведа, представяш ли си какво ще направи в хола.

— Трябва да го дресираш това куче.

Джони изсумтя и се надигна. Зави му се свят и се олюля.

— Колко бири изпи?

Гленда също се бе изправила и го задържа с ръка.

Джони сви рамене, отдръпна се от нея и извади ключовете си от джоба. Гленда провери в хладилника, после се върна при него и поклати глава.

— Не, няма да ходиш никъде, приятелю! — заяви тя и ловко измъкна ключовете от пръстите му.

— Върни ми ги!

— Няма! — Гленда отстъпи назад и ги скри зад гърба си. — Знаеш, че си пил твърде много.

— Не знам. Дай ми тези ключове.

Джони се приближи до нея, прегърна я и се опита да си ги вземе обратно.

— Ако те хванат, че караш пиян, ще те върнат в затвора.

Тези думи го укротиха.

— Не съм пиян.

— Да, пиян си.

Пусна я и отново се строполи на дивана.

— Добре, тогава ще спя тук — предложи той, макар да знаеше твърде добре отговора й.

— Не, няма. Том може да разбере и да го използва срещу мен при развода ни.

— Тогава ми дай ключовете.

Гленда остана така за момент, нерешителна. Гризеше нокътя си, а ключовете висяха в другата й ръка. Джони можеше да се хвърли напред и да си ги вземе, но нямаше желание. Освен това, не му се искаше да я нарани. А както му бе замаяна главата, беше твърде възможно и да не прецени силата си.

— Ще ти извикам кола — рече Гленда след минута.

Джони се замисли над тази изненадващо разумно идея.

Никак нямаше да е зле, защото главата му наистина бучеше.

Тя се скри в спалнята си, за да използва телефона.

Джони се облегна на възглавничките. Диванът беше със счупен крак, подпрян в единия край с речник и някакъв любовен роман, но бе неочаквано удобен.

— Не заспивай — предупреди го Гленда, като се настани отново до него и се загледа в телевизора. — Ще ми трябва булдозер, за да те преместя.

— Няма.

За миг настана тишина, но след малко тя го изгледа косо.

— Как така не искаш да го направим?

— Какво?

— Знаеш, какво…

Джони наистина знаеше. Преметна ръка през рамото й.

— Какво те кара да мислиш, че не искам?

— Познавам… — Пръстите й се плъзнаха по ципа на джинсите му доста предизвикателно.

Той хвана китката й като ужилен и се отдръпна.

— Може би съм пил твърде много, както каза.

— Това никога не ти е пречило преди.

— Гленда, тогава бях с единадесет години по-млад. Нищо не ми пречеше.

Отново замълчаха. Джони си помисли, че се е загледала във филма, и че са приключили с този разговор.

— Джони?

— Какво?

— Може ли да те попитам нещо?

— Освен ако не запуша устата ти с възглавница, не виждам как бих те спрял.

Отговорът му бе доста язвителен, защото предположи, че въпросът ще е свързан с това защо не се възбужда — нещо, което съвсем не му се обсъждаше. Беше доста смущаващо, че не бе в състояние да го направи мигновено. Миналата седмица, преди така да се оплете с госпожица Рейчъл, не му трябваше много, за да легне с Гленда. Всичко си вървеше съвсем естествено, както би трябвало да бъде.

— Имаш ли нещо с госпожица Грант?

— Какво?! — почти изрева той.

Очите му се извъртяха към нея. Преди единадесет години Гленда нямаше способността да чете чужди мисли.

— Чу ме добре.

Измина цяла минута, докато Джони си възвърне самообладанието.

— Какво те кара да ми задаваш подобен въпрос?

— Нещо в гласа й.

— Нещо в гласа й?

Сигурно бе пил прекалено много, защото разговорът го объркваше.

— Да. Мога да кажа, че не й хареса особено много, че си с мен. Беше доста студена, а не приятелски настроена, както обикновено.

— Кога е била доста студена?

— Когато говорих с нея.

Джони изскърца със зъби. Обзе го някакво противно подозрение — толкова противно, че дори не посмя да го изрече на глас.

— Кога си говорила с нея?

— Преди малко. Когато я помолих да дойде и да те вземе оттук.

— По дяволите!

Джони скочи от дивана и я изгледа злобно. Стаята отново започна да се олюлява пред погледа му, но остана здраво на краката си.

— Защо, по дяволите, си й се обадила? Мислех, че ще извикаш такси!

— Има само две таксита в Тилървил и вероятно и двамата шофьори са все още на пикника.

Беше го забравил.

— Проклятие! — изрече горчиво.

Обърна се, отиде до телевизора, където Гленда бе оставила ключовете му, взе ги и се отправи към вратата.

— Джони, спри! Не можеш да си тръгнеш така!

— По дяволите, мога!

Гленда го последва разтревожена.

— Но тя идва. Ще пристигне всеки момент! Какво ще си помисли. Все още си пиян. Не можеш да караш мотор в такова състояние.

— Не давам и пукната пара какво ще си помисли. И не съм пиян.

Джони стигна до мотоциклета, свали стъпенката му. За миг трябваше да се напрегне под тежестта му — нещо, което друг път не му се бе случвало.

— Дай ми ключовете!

Гленда вървеше към него по чакълената алея покрай фургона. Нейният фургон бе най-близо до пътя и една жълтеникава лампа го осветяваше слабо. Джони забеляза, че наистина бе обезпокоена.

Той отново закрепи мотора и я хвана за раменете.

— Хей, всичко ще бъде наред — гласът му бе ласкав. На бледата светлина Гленда изглеждаше почти толкова млада, колкото преди много години, когато бяха по-скоро приятели, отколкото любовници. „Както и сега“ — помисли си Джони и го обзе прилив на нежност.

— Ти наистина я харесваш, нали? Госпожица Грант. Той се изкуши от мисълта да я излъже, но беше твърде нервен, доста пийнал и уморен от цялата тази глупава история.

— Да, наистина я харесвам.

— Тя е от класа, зная. Но не е ли малко стара?

Джони сви рамене.

— И двамата сме възрастни.

— Спиш ли с нея?

Пусна раменете й и се обърна.

— Нали не си въобразяваш, че ще ти отговоря?! Сграбчи дръжките на мотора, ритна стъпенката и се преметна върху него.

— Джони, почакай!

Гленда се хвърли към него и обви ръцете си около врата му. Той я изгледа с раздразнение.

— Пусни ме, Гленда!

— Ще останеш само наранен, ако си имаш вземане-даване с нея. Тя не е твой тип. Не е наш тип.

— Това е мой проблем, нали? Би ли ме пуснала сега.

— Но… — Гленда се загледа за миг встрани и на лицето й се изписа примирение. — Да, предполагам, че е твой проблем. Внимавай, чуваш ли? Няма да ми е приятно да се събудя утре и да разбера, че са те хванали да шофираш пиян, или че си катастрофирал лошо.

— Ще внимавам.

Изненадан от лесната й капитулация, Джони се наведе, за да я целуне бързо по бузата, и завъртя ключа на стартера.

Махна с ръка и се понесе с рев в нощта.