Карън Робърдс
Едно лято (24)

XXIV

— Това не е много романтично.

— Съжалявам, но така ме притискаш, че не мога да дишам.

Джони се засмя.

— С романтиката дотук, а?

Бегло я целуна по устните, превъртя се на една страна и стана. Рейчъл погледна мускулестото му тяло отзад и откри, че е много секси, макар възбудата й вече да бе преминала. Но от това не се почувства по-щастлива.

Суровата действителност отново се бе върнала и тя напълно съзнаваше ситуацията, докато се опитваше да възстанови, доколкото можеше, външния си вид. Беше гола до кръста, полата й се бе омотала около бедрата, безнадеждно измачкана. Чорапогащите й имаха огромна дупка, а бикините й бяха така разкъсани, че висяха само на някакъв ластик от единия й крак. Беше без обувки, макар че не можеше да каже, кога точно и втората бе паднала. Устата й бе наранена и подута, а косата, когато се погледна в огледалото за обратно виждане, приличаше на свраче гнездо. Чувстваше се мръсна, потна, миришеше, беше в лошо настроение.

„Дотук с романтиката.“

Джони вдигна слипа и джинсите си, после го чу да закопчава ципа си. Докато търсеше сутиена и пуловера си, той бе напълно облечен.

— Хайде да си топнем кожите в езерото.

— Какво?

Предложението му, придружено с дяволски пламъчета в очите, когато се обърна към нея, я смути. Рейчъл прикри гърдите си с ръце и го изгледа свирепо.

— Да си топнем кожите. Не си ли чувала? Знаеш, когато хората плуват чисто голи?

— В никакъв случай!

Джони се засмя. Спонтанно, радостно.

— Винаги ли си толкова кисела, учителко, когато си правила страхотен секс?

Рейчъл го изгледа още по-злобно, въпреки че почувства, как неволно се поддава на веселото му настроение.

— Не зная — отвърна и му се изплези.

— О, така ли?

— Да. Сега би ли ме оставил да се оправя на спокойствие? Върви… върви да изядеш едно пакетче чипс или каквото искаш.

— Мисля, че ще отида.

Той протегна дългата си ръка и взе запасите им. После я изгледа още веднъж с блестящи очи и се запъти към брега на езерото, където седна върху една маса за пикник.

Рейчъл го наблюдаваше, докато се отдалечава, възхищавайки се на дългите му, стройни крака, на широките му рамене и грациозната му походка. После се зае да се пооправи. Чорапогащите и бикините й бяха безвъзвратно скъсани и тя ги изхлузи, като съжаляваше особено за бикините. Имаше слабост към бельото. Специално тези бяха бледосини, точно в същия цвят като сутиена й, който сигурно се бе загубил някъде под предните седалки. Наведе се, за да го потърси, намери го и си го сложи. Пуловерът й се търкаляше на пода. Облече и него. Извади козметичната си чантичка. Най-после имаше няколко минути, за да се гримира. Среса косата си, прибра четката и извади кутията с пудра. Отвори капака й и отново се огледа в огледалото. Въпреки липсата на какъвто и да било грим — защото това, което бе останало след училище, бе довършено от Джони — с изненада откри колко млада изглеждаше, дори на яркото следобедно слънце. Блестящите й очи, румените бузи и розовите, леко подпухнали устни определено й придаваха младежки вид. Изглеждаше безгрижна, малко объркана, щастлива. След като приключи с грима, прибра нещата си обратно в чантата, като си мислеше, че една буйна, страстна авантюра с Джони Харис бе най-хубавото средство за разкрасяване. Потърси го с поглед. „Страхотен секс! О, да!“ Не че възнамеряваше да му го признае. Не на него. Беше достатъчно наперен и без това.

Едната й обувка бе на пода и, ако си спомняше добре, другата бе паднала навън. Излезе от колата, вдигна я и застана на един крак като щъркел, докато се обуе. Сви на топка скъсаните си неща и ги изхвърли в близкия контейнер за боклук, като се чувстваше доста неловко без бельо. После тръгна към Джони.

— Самун хляб, кана вино и ти — каза той, щом я забеляза, че се приближава.

— Не искаше ли да кажеш пакетче чипс и кутия кола?

Джони се засмя.

— Нещо се губи при превода, нали?

— Не съм яла това откакто бях малко момиче.

Рейчъл се опита да разтвори опаковката с нокти.

— Дай на мен.

Джони взе пакетчето и го скъса със зъби без никакво затруднение. После си грабна шепа пържени картофки и ги налапа наведнъж.

— Хей, това е мое! — намръщи се тя.

— Умирам от глад. Дадох половината от моите на патиците.

Жаловитият му тон я накара да се засмее. Джони отвори колата и й я подаде.

Рейчъл внимателно отпи от нея.

— Ще се разболея, ако ям подобни неща.

— Опасностите са солта на живота.

— Мислех, че е разнообразието.

— То също.

Джони също отпи от колата си, постави кутийката на масата и изтри устата си с ръка.

— Рейчъл?

— Да?

— Сега какво?

— Какво имаш пред вид?

— Имам пред вид нас.

— Нас?

— Да. Ако приемем, че ни има нас. Не ми харесва мисълта, че за теб може да съм само поредното приключение.

Устните му се изкривиха в лека усмивка, но Рейчъл долови сериозността на думите му. Нервно смачка опаковката на чипса.

— Наистина не съм мислила за това.

— Може би трябва.

Тя си поигра с целофанената топка из ръцете си, после го изгледа прямо.

— Да не искаш да кажеш, че държиш да се… срещаме?

— Срещаме. Да, точно това е думата. Да, нещо подобно.

— Бихме могли да вечеряме… — думите почти заседнаха на гърлото й, толкова й бе трудно да ги произнесе.

Повече от всичко на света желаеше да има истинска връзка с него. Но да си представи, че двамата биха могли да имат общо бъдеще, бе така смущаващо, че беше почти невъзможно.

— Да вечеряме заедно ще е добре. За начало.

Джони скочи леко от масата, обърна се към нея, обхвана талията й и я повдигна. Рейчъл изпищя, когато неочаквано се озова високо във въздуха. Сграбчи го за лактите, за да запази равновесие. Той й се усмихваше, като очевидно не изпитваше никакво затруднение да я държи толкова високо. Златистите лъчи на следобедното слънце огряха лицето му, придавайки някаква невероятна топлота на сините му очи, озаряваха приятния загар на кожата му и подчертаваха белотата на зъбите му. Беше така красив, че дъхът й отново замря.

С болезнено присвиване на стомаха й, Рейчъл проумя, че се влюбва.

— Свали ме долу! — помоли го с несигурен глас.

— А-ха! — подразни я той.

Продължаваше да я държи високо във въздуха, за да докаже пълната си власт над нея, и я понесе към колата.

— Ще ходим на вечеря!

— Моля те, пусни ме!

Обземаше я паника, но нищо не можеше да направи. Мисълта, че се влюбва в Джони Харис, я плашеше до смърт.

— Убеди ме.

— Пусни ме!

Джони се намръщи от резкия й тон и я пусна на земята. Рейчъл очакваше, че ще се почувства по-добре, когато стъпи отново здраво на краката си, но се излъга.

— Какво има?

Вървеше пред него, без да се обръща. Знаеше, че се държи лошо, но не можеше да се промени.

— Рейчъл!

Имаше нужда от време. Да остане сама, да премисли това ужасно развитие на нещата. Нуждаеше се от време да прецени възможностите си и да реши какво да направи.

Вече бе достатъчно лошо, че бе обзета от такава изгаряща страст. Да се влюби в него, с всички произтичащи от това усложнения, бе обаче много по-лошо.

— Аз… сестра ми Беки си е вкъщи. Казах ли ти? Не мога да отида на вечеря или на друго място. Трябва да се прибера у нас. Съвсем забравих за Беки.

Говореше през рамо, гласът й потрепери, когато влезе в колата.

— Какво общо има с нашето ходене на вечеря сестра ти?

Джони не й позволи да затвори вратата. Рейчъл изгледа красивото му лице, присвитите му сини очи и усети инстинктивно заслепяване. Готова бе импулсивно да се съгласи с всяко негово предложение. Почувства се като изследовател, стъпил непредпазливо в плаващ пясък. Вече бе затънала до шията и продължаваше бързо да потъва.

— Майкъл, съпругът й, иска развод. Тя е толкова разстроена. Трябва да бъда с нея у дома.

— Същият онзи Майкъл, в когото беше влюбена преди толкова много години?

Рейчъл го изгледа с изненада.

— Откъде знаеш?

— Спомням си, когато го доведе със себе си през онова лято. Знаеш ли защо си спомням? Защото ревнувах. Единственият ми светъл лъч през онази кошмарна есен бе, когато той те заряза заради сестра ти.

— Не вярвам.

— Повярвай ми. Истина е. — Устните му се свиха и Джони я изгледа изпитателно. — Желал съм те през цялото време, Рейчъл. Без значение колко други жени съм имал, винаги съм знаел къде си и какво правиш. Сега какво ще кажеш за вечеря? При Гино има страхотна риба.

— Не мога. Беки е толкова разстроена…

Гласът й отново се разтрепери. Неговото признание само подсили опасенията й, че нещата между тях ставаха много по-сериозни, отколкото бе очаквала.

Той се взря дълго в лицето й, без да проговори. После се изправи, затвори вратата, заобиколи колата и седна до нея.

Рейчъл запали двигателя.

— Глупости! — каза Джони, когато тя направи голям завой, за да поеме обратно към магистралата.

— Какво? — попита го нервно.

Устните му бяха присвити, веждите сбърчени.

— Много добре ме чу. Казах „глупости“.

— Вярно е. Беки е вкъщи и…

— Може да е у вас и съпругът й да иска развод, но това няма нищо общо с начина, по който ме гледаш, или по-скоро, не ме гледаш.

Леденият му, спокоен глас я нарани много повече, отколкото ако бе избухнал гневно. Рейчъл стисна зъби и се съсредоточи върху шофирането. Когато излезе от тесния път през гората на магистралата, го погледна.

— Не ми отговори на въпроса, Рейчъл — каза й нежно.

— Кой въпрос?

— За бога, следи пътя!

Вниманието й отново бе насочено към пътното платно след грубата му забележка и Джони замълча за миг. После продължи да говори толкова тихо, че Рейчъл трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Срамуваш ли се от мен, Рейчъл?

— Не!

Погледна го отново. Ужасена, че би могъл да си внуши, подобно нещо, повтори още по-убедително:

— Не!

— Не ти вярвам! — Тонът му бе брутален.

— Това е истината!

Минаваха вече по магистрала 7–11 и завиваха по пътя към училището. Рейчъл чувстваше, че му дължи обяснение, но първо трябваше да си изясни чувствата сама за себе си. Да бъдеш влюбен в Джони Харис, съвсем не бе просто нещо, особено в Тилървил. Отзвукът би бил потресаващ.

— Така ли?

— Добре! — избухна тя. — Добре! Положението е толкова объркано. Разбираш, че е така. Аз съм учителка. Дори бях и твоя учителка. Знаеш ли, че в договора ми има клауза, че мога да бъда уволнена за аморално поведение? Не съм убедена, че връзката ми с теб няма да бъде изтълкувана точно така. Ти си по-млад с цели пет години от мен! Как ти се струва? И ти… и ти…

Гласът й отново замря, неспособна да изрази с думи мнението на хората в града за него.

— И съм бивш криминален престъпник и местен пройдоха? — довърши Джони вместо нея.

Рейчъл го изгледа, онемяла от тона му, и забеляза, че очите му горяха диво.

— Достатъчно съм добър да се въргаляш с мен на задната седалка, но съм съвсем неподходящ за дама като теб да се разхожда с мен на публично място.

Рейчъл прехапа устните си — нещастна, безпомощна.

— Господи! Гледай пътя! — изрева той, сграбчи волана и овладя колата, преди да е минала в насрещното движение.

Няколко минути след това и двамата мълчаха, Рейчъл си напомни, че трябва да внимава как кара. Най-после благополучно стигна до паркинга пред училището до мотоциклета му. Загаси двигателя и се обърна към него, все още с ръце на кормилото.

— Джони, моля те, повярвай ми, не се срамувам от теб. Просто ми е нужно малко време, малко въздух.

— Въздух!

Устните му се изкривиха, когато погледите им се срещнаха за част от секундата. После Джони хвана дръжката на вратата, отвори я и слезе.

— Оставям ти колкото време и въздух си искаш, учителко. А ако решиш, че можеш да продължиш това между нас, ми се обади, разбрано ли е?

Леденият гняв, който се прокрадваше в думите му, я шибна като камшик.

— Джони… — започна умоляващо Рейчъл, без дори да знае, какво точно иска да каже.

Но той не й даде възможност да довърши. Блъсна вратата, след като си взе якето от задната седалка и го облече. После се обърна към мотора си, сложи си каската и се метна отгоре му.

Рейчъл продължаваше да седи в колата, замислена как по-добре да изрази това, което искаше да му каже, когато Джони запали мотора и потегли с мощен рев, без дори да погледне назад.